6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
София, 25.10.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 238/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Н. – К” ЕООД, гр. Б. срещу решение № 429 от 02.10.2009 г. по в. гр. д. № 547/2009 г. на Пазарджишки окръжен съд, което е оставено в сила постановеното от П. районен съд решение № 51 от 25.03.2009 г. по гр. д. № 761/2008 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени като неоснователни предявените от дружеството-касатор срещу “Р. Б.”, Л. А. К. от гр. Б. и П. Н. Ж. от гр. Б. искове по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на “Н. – К” ЕООД, гр. Б. на сключения между “Р. Б.” и Л. Ж. договор от 22.12.2005 г. за продажба на недвижим имот – магазин с площ 95 кв. метра, находящ се на първия етаж в пететажна масивна жилищна сграда в гр. Б., ул. “О.” № 6, обективиран в нотариален акт № 109, том V., рег. № 8462, нот. д. № 1174/2005 г. на Н. Г. К. с район на действие – района на П. районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изложени са подробни съображения срещу извода на Пазарджишки окръжен съд за неоснователност на предявените искове по чл. 135 ЗЗД поради погасяване по давност на придобитото от ищцовото дружество по реда на чл. 15 ТЗ чрез договора за прехвърляне на търговското предприятие на ЕТ “Л. – 26 – Л. А.”, гр. Б. право да иска обявяване за окончателен сключения между този едноличен търговец и ответника “Р. Б.” предварителен договор от 17.01.2000 г. за продажба на процесния имот. Според касатора, преценката за погасяване на правото за сключване на окончателен договор може да бъде извършена единствено в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но не и в производството по чл. 135 ЗЗД и то само по направено възражение от ответника “Р. Б.” като продавач по предварителния договор, а не и от ответницата Л. Ж. в качеството й на физическо лице, доколкото същата не е страна по този договор. Изрично оплакване е релевирано и за допуснато от решаващия състав нарушение на процесуалното правило на чл. 133 ГПК, изразяващо се в уважаването на възражение, което не е направено в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и по-конкретно – на възражението на ответника “Р. Б.” за погасяване правото на ищеца “Н. – К” ЕООД да иска обявяване на предварителния договор за процесния имот за окончателен. Несъгласие е изразено също и с извода за недоказаност на знанието на ответната кооперация, че атакуваната сделка уврежда интересите на ищеца.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значими за конкретния спор материалноправни и процесуалноправни въпроси, по отношение на които са осъществени всички основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК. Като такива са посочени въпросите: 1. допустимо ли е да бъде разгледано и уважено възражение за погасяване по давност на иск, който не е предмет на съдебното производство по чл. 135 ЗЗД; 2. допустимо ли е това възражение да бъде направено от лице, което не е страна по предварителния договор и в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; 3. допустимо ли е обсъждането на възражение по иска, което не е направено в срока за писмен отговор по чл. 131 ГПК и 4. как се формира “знанието” на юридическите лица, че атакуваното действие уврежда кредитора и необходимо ли е специално доказване на “знание” за увреждането по друг начин, освен с приложените писмени доказателства, от които е видно, че едно и също физическо лице, представляващо юридическото лице-продавач, е подписало както предварителния договор, така и нотариалния акт, материализиращ договора за продажба.
По отношение на първия въпрос касаторът поддържа, че е налице противоречие в практиката, с което обосновава допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В подкрепа на твърдението за противоречие са представени две решения, постановени от ВКС преди действието на отменения ГПК – решение № 732 от 05.12.2008 г. по т. д. № 214/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 127 от 14.04.2006 г. по гр. д. № 36/2005 г. на ІІ г. о.
По отношение на останалите въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода за липса на достатъчно съдебна практика. Освен това, касаторът счита за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид противоречие на обжалваното решение с Постановление № 1 от 29.03.1965г. по гр. д. № 7/1964 г. на Пленума на Върховен съд.
Ответниците по касация – “Р. Б., гр. Б., Л. А. К. от гр. Б. и П. Н. Ж. от гр. Б. – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от “Н. – К” ЕООД, гр. Б. срещу “Р. Б.” и Л. А. К. от гр. Б. искове по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на “Н. – К” ЕООД , гр. Б. сключения между “Р. Б.” и Л. Ж. договор от 22.12.2005 г. за продажба на недвижим имот, въззивният съд е приел, че същите са неоснователни на две основания: от една страна – поради погасяване по давност на придобитото от ищцовото дружество по реда на чл. 15 ТЗ чрез договора за прехвърляне на търговското предприятие на ЕТ “Л. – 26 – Л. А.”, гр. Б. право да иска обявяване за окончателен сключения между този едноличен търговец и ответника “Р. Б.” предварителен договор от 17.01.2000 г. за продажба на процесния имот, а от друга страна – поради недоказаност на твърдението, че кооперацията-продавач е знаела, че договорът от 22.12.2005 г. уврежда интересите на ищеца. Липсата на знание е обоснована с факта, че към момента на изповядване на сделката по нотариален ред /22.12.2005г./ прехвърлянето на търговското предприятие на ЕТ “Л. – 26 – Л. А.”, гр. Б. в полза на ищеца “Н. – К” ЕООД не е било вписано съгласно изискването на чл. 16, ал. 3 ТЗ, поради което и при липсата на ангажирани изрични доказателства, решаващият състав е счел, че най-ранен момент на узнаването на извършеното прехвърляне, респ. за придобиване правата по предварителния договор от ищеца, е моментът на вписване на прехвърлянето – 22.03.2007 г., който момент следва сключването на атакуваната сделка. Въззивният съд е преценил за неоснователно оплакването на ищеца, че в настоящото производство по чл. 135 ЗЗД е недопустимо да бъде разглеждано направеното от ответниците възражение за погасяване правото да се иска сключване на окончателен договор, като е обосновал допустимостта на възражението с относимостта му към доказване качеството на кредитор на ищеца по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. Не е споделен и доводът за липса на изрично направено от страна на ответника “Р. Б.” възражение за погасяване правото да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен.
Неоснователността на иска, предявен срещу ответника П. Ж., е аргументирана единствено с факта, че към датата на сключване на атакуваната сделка от 22.12.2005 г. бракът му с ответницата Л. Ж. вече е бил прекратен, поради което същият не е придобил право на собственост върху процесния имот.
С оглед мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато.
На първо място, доколкото поддържаното противоречие с Постановление № 1 от 29.03.1965г. по гр. д. № 7/1964 г. на Пленума на Върховен съд не е отнесено към някой от поставените от касатора въпроси, същото не би могло да обоснове допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Още повече, че такова противоречие изобщо не е налице. Точно обратното, именно в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, въззивният съд изрично е посочил, че непаричното вземане на ищеца, произтичащо от сключения предварителен договор от 17.01.2000 г., легитимира ищеца като кредитор и обосновава активната легитимация на същия по предявения иск по чл. 135 ЗЗД.
На второ място, по отношение на всички поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси не би могло да се приеме, че същите са значими за делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първите три въпроса, поставени от касатора, са свързани с твърдението му, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на правото на ищеца да иска обявяване на процесния предварителен договор за окончателен. В действителност, така заявеното възражение не представлява същинско възражение за давност по отношение на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който не е предмет на делото, а е становище на ответниците във връзка с активната материалноправна легитимация по предявения П. иск, т. е. във връзка с установяване качеството на ищеца на кредитор. Поради това, посочените въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол.
Отделно от това, липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по тези въпроси произтича и от обстоятелството, че предявените срещу “Р. Б.” и Л. А. К. са отхвърлени на две самостоятелни основания – поради това, че ищецът не е кредитор на ответната кооперация поради погасяване правото му да иска обявяване на процесния предварителен договор за окончателен, а също и поради липсата на доказателства за знание у кооперацията-продавач, че атакуваната сделка уврежда интересите на ищеца. Следователно, решаването на въпроса дали правото на ищеца да предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е погасено по давност и на свързаните с него процесуалноправни въпроси за легитимираните да направят това възражение лица и за крайния момент, до който може да бъде направено същото, не би променило крайния изход на спора. При извода на решаващия състав, че не е налице един от елементите от фактическия състав на П.ия иск – субективният елемент /знанието на продавача за увреждащия характер на атакуваната сделка/, исковете биха били отхвърлени дори и при произнасяне по въпроса за погасителната давност, различно от това в обжалвания акт.
Ирелевантен за изхода на спора се явява и последният въпрос, свързан със знанието на ответника “Р. Б.”, че сключената от него сделка за процесния имот уврежда ищеца. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е преценявал знанието не от гледна точка на начина на формирането му при юридическите лица, в какъвто смисъл е формулиран въпросът на касатора, а от гледна точка на момента, в който продавачът е знаел или е могъл да узнае, че сделката е увреждаща ищеца. Ето защо, и този въпрос не би могъл да бъде определен като значим за конкретното дело.
Предвид липсата на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на всички поставени въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради което не се налага да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки за всяко от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 429 от 02.10.2009 г. по в. гр. д. № 547/2009 г. на Пазарджишки окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: