3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№661
гр. София, 24.11.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 04.11. , две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №328/15г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-София срещу решение №573 от 15.10.2014 г. постановено от АС-Пловдив по т.д. №724/2014 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение №70 от 26.02.2014 г., постановено по т.д. №944/2012 г. на ОС-Пловдив, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т. 9 ГПК от страна на банката-касатор да бъде признато за установено , че А. Т. В. дължи на банката сумата от 100 000 лева като авалист по запис на заповед от 13.08.2008 г., въз основа на който е постановено и издаването на заповед за изпълнение е по чл.417 т.9 ГПК и изпълнителното производство е спряно на основание чл.420 ГПК.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска, предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т. 9 ГПК само до размера на уважената част от 68 597,76 лева като равностойност на 35 073,48 лева, а за остатъка до предявената част от 100 000 лева да счете същия за неоснователен, въззивният състав на АС-Пловдив се е позовал на следните обстоятелства: Ответникът е авалирал менителничния ефект основан на процесния запис на заповед издаден от [фирма] на 13.08.2008 за сумата от 280 000 евро с падеж на плащане в срок до 13.09.2009 г.. Ценната книга е издадена с цел обезпечаване изпълнението на задължението на [фирма] към ищцовата банка, основано на сключен между тях договор за кредит овърдрафт от 13.08.2008 година. На база приетото заключение на ССчЕ , това на СГрЕ и данните от НОХД , решаващият състав е констатирал, че към края на 2008 г. получените средства по кредита са били възстановени като е останал остатък в размер на сумата, до която искът е уважен. Остатъкът от отпуснатите от банката средства по кредита е усвоен вследствие на установено с присъда престъпление от страна на лице различно от издателя на записа на заповед и от ответника-авалист, поради което и последните не следва да носят отговорност към банката, още повече, че усвояването им по престъпен начин е резултат от занижен контрол от служителите на последната. В мотивите на обжалваното въззивно решение са изложени съображения за това, че въпреки правилото на чл.485 ал.2 ТЗ е допустимо разглеждането на наведените възражения на ответника като авалист по записа на заповед, основани на каузалното правоотношение между кредитодателя и кредитополучателя обезпечено с менителничния ефект, по който същият поръчителства. Това е така, доколкото банката-ищец като приносител на ценната книга действа недобросъвестно. Недобросъвестността се изразява в злоупотребата при предявяване на правата по ценната книга,при положение, че на банката-ищец е известно, че по изложените вече съображения вземанията й по каузалното правоотношение-договора за овърдрафт, които са обезпечени с издаването на записа на заповед не съществуват.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като значими за спора два правни въпроса: към кой момент се преценява наличието на недобросъвестност на кредитора като основание за допустимост на относителните възражения на авалиста в изключение от правилото на чл.485 ал.2 ТЗ и дали знанието на кредитора, че менителничното задължение обезпечава парично задължение по договор за кредит е достатъчно, за да се приеме недобросъвестност.
Първият от двата въпроса е относим към спора и обуславящ неговия резултат. В обжалваното решение, обаче липсва противоречие с отговора на този въпрос в задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р №17/21.04.2011 г. на ВКС, Второ т.о. по т.д. № 213/2010 г. . В това решение изрично е прието, че недобросъвестността на приносителя на ценната книга се разбира като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората/издателя/ и въпреки това предявяване на правата по абстрактната сделка обезпечаваща изпълнението по каузалната сделка. Относителните възражения от своя страна включват както всички правопрепятстващи възникването на задължението факти, така и всички погасяващи валидно възникналото задължение, от което следва, че недобросъвестността на приносителя, съответно злоупотребата му с права следва да се преценява във всеки един момент когато се налага изключение от правилото на чл.485 ал.2 ТЗ и допускане на относителни възражения от страна на авалиста.
Вторият въпрос,така както е формулиран: дали знанието на кредитора, че менителничното задължение обезпечава парично задължение по договор за кредит е достатъчно, за да се приеме недобросъвестност е неотносим и не обуславя изхода на спора. Това е така, доколкото при произнасянето си въззивният съд се е позовал на това, че на банката е известно, че вземанията й по каузалното правоотношение, които са обезпечени с издаването на записа на заповед частично са погасени, а не само факта, че менителничното задължение обезпечава парично задължение по договор за кредит.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че липсва някое от основанията, на които се позовава касаторът за допускане до касация, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №573 от 15.10.2014 г. постановено от АС-Пловдив по т.д. №724/2014 г..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.