О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 662
София, 21.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 273/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал. 1 т.1 и т.3ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на РБ, представлявана от Н. О. – прокурор в Окръжна прокуратура- Велико Т. срещу решение № 468/ 01.11.2013 г. по гр.д.№ 962/ 2013 г. на Окръжен съд-Велико Търново.
Ответниците по касационната жалба Г. С. Г., Г. Й. И., Г. Н. А. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника им адв. Й. Й., я оспорват. Не претендират разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав на ВКС , ІІІ г.о., констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна ,с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима .
С обжалваното решение окръжен съд- Велико Т. е потвърдил решение № 634/ 26.06.2013 г. по гр.д.№ 4959 /2012 г. на районен съд-Велико Т.. С него на основание чл.2-б вр. чл. 4 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ответниците по касационната жалба обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 2000 лв. за всеки от тях, причинени вследствие на обстоятелството, че досъдебното наказателно производство № 38/ 2010 г. на О. към ОП-гр.Велико Т., по което са били привлечени като обвиняеми на 21.04.2011 г. за извършено престъпно деяние по чл.252 ал.2 пр.2 НК, не е проведено и приключено в разумен срок, в нарушение на правото им по чл.6 §1 от КЗПЧОС, ведно със законната лихва от 17.12.2012 г. до окончателното им заплащане, като исковете до размер на по 10 000 лв. са отхвърлени. За да постанови този резултат е счел за неоснователно възражението за недопустимост на иска, който не е основан на забавени процесуално-следствени действия след 15.12.2012 г., т.е. след влизане в сила на разпоредбата на чл.2-б ЗОДОВ, тъй като още с чл.6 §1 КЗПЧОС ,ратифицирана на 31.07.1992 г.,влязла в сила на 07.09.1992 г./Закон за ратификация, обнародван в ДВ бр.66/1992 г./, е прогласено правото на справедлив съдебен процес и разглеждане на делото в разумен срок. Намерил е за неоснователно възражението, че неспазеният процесуален срок от страна на разследващия орган не означава нарушение на правото за гледане на делото в разумен срок, освен когато за това е виновен съответният държавен орган, но не и когато причините за забавяне са фактическата и правна сложност на делото, обусловена от характера и тежестта на обвиненията, релевирания продължителен период на престъпна дейност 2005 г.-2011 г., брой обвинени и различни съучастия помежду им, брой на свидетелите, необходимост от събиране на допълнителна информация и доказателства, назначаване на експертизи, изчакване да бъдат изпълнени молби за правна помощ от Европейския съюз и други многобройни факти. Счел е, че граматическото и логическо тълкуване на чл.22 ал.1 и 2 НПК води до извода, че за прокуратурата и разследващите органи разглеждане и решаване на делата в разумен срок означава задължение да осигурят провеждане на досъдебно производство в предвидените от НПК срокове, регламентирани от чл.234 ал.1-3 НПК. В случая досъдебното производство е образувано на 22.10.2010 г. и шестмесечният срок е изтекъл на 22.02.2011 г., а разследването продължава и след предявяване на иска. Фактическата и правна сложност не могат да обосноват извод, че почти три години е разумен срок за разглеждане. По делото не е установено, че разследващите органи са работили постоянно, ритмично и без особени прекъсвания и забавяния са извършвали процесуално-следствени действия, свързани с повдигнатото обвинение. Въззивният съд е приел, че когато при разследването се открият данни за друго извършено престъпление и трябва да се съберат достатъчно доказателства за виновността на съответните лица в извършването им по смисъла на чл. 219 ал.1 НПК, е регламентиран друг процесуален ред по чл. 216 НПК-отделяне на делата , за да може разследващият орган да изпълни задължението си по чл.6 §1 ЗКПЧОС и да не възникне отговорността по чл.2-б ЗОДОВ. Обратната процедурна възможност – обединяването им, съгласно чл. 217 НПК, не може да обоснове като разумен срок на разследване,продължило почти три години и извън процесуалните срокове .Приел е също така с оглед разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, че правото на разглеждане на делото в разумен срок може да бъде нарушено и когато не е налице виновно поведение на длъжностно лице, свързано с неизпълнение на процесуални задължения.Счел е за неоснователно и възражението,че разследващият орган е длъжен да вземе всички мерки и да осигури разкриването на обективната истина, като извърши всички необходими за това действия, съгласно чл.13 и чл.225 НПК,тъй като изпълнението на тези задължения не може да обоснове неизпълнението на задължението по чл. 22 ал.2 НПК. Намерил е за недоказано твърдението, че обвиняемите са допринесли за забавяне на разследването с пътувания извън страната, несвоевременно явяване на призоваване и др. Не е възприел и възражението, че неправилно е разместена доказателствената тежест и че ищците са длъжни да докажат бездействие на разследващите органи, а не Прокуратурата да докаже липсата на бездействие, тъй като отрицателни факти не се доказват и с оглед търсената защита по чл.2-б ЗОДОВ в тежест на органа разгледал делото е да докаже, че това е станало в разумен срок. Във връзка с възражението, че не са доказани действително търпени вреди и че заявените такива са резултат от други процедури- по ДОПК и ЗОПДИППД е приел, че увреждането е настъпило от факта, че разследването не е приключено в разумен срок.Намерил е за неоснователно и възражението за завишаване по размер на присъдените обезщетения и е счел ,че същите са справедливи и отговарят на действително причинените вреди.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основаниe за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Поставя следните въпроси:
-възможността за предявяване на иск с правно основание чл.2-б ЗОДОВ в хода на висящо производство, което е било образувано преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ, с който е приета тази правна норма. Посочва, че въззивният съд е уважил исковете, въпреки че те не се основават на забавени процесуално-следствени действия след 15.12.2012 г., когато е влязъл в сила законът, т.е. за нарушение извършено преди влизане в сила на правната норма, която предвижда право на обезщетение за вреди.Този въпрос е поставен общотематично и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, който не е изложил мотиви дали е налице възможност да бъде предявен такъв иск.Решаващите изводи на съда са във връзка с правната му квалификация, но преценката по този въпрос е по правилността на решението, а не по допустимостта му . Поради това той не може служебно да бъде обсъждан , нито да бъде изведен въз основа на доводите и твърденията на касатора, тъй като ще бъде нарушено диспозитивното начало.
-допустимост на предявените по висящо наказателно производство искове по чл.2-б ал.1 ЗОДОВ, с които се претендира бавност на производството като цяло, а не отделни нарушения, разбирани като отделни периоди на бавност, в рамките на съответното производство. Излага аргументи, че въззивният съд е уважил исковете, без да са представени доказателства за допуснати отделни нарушения в хода на досъдебното производство.Намира,че исковете биха били основателни само в такива случаи и че изводът следва от систематичното и автентично тълкуване на разпоредбата на чл.2-б ЗОДОВ.Въпросът не е релевантен, тъй като във връзка с него на са формирани правни изводи от въззивния съд.
-съдържание на предвидените в чл.2-б ал.2 ЗОДОВ критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид при решаване на въпроса нарушено ли е правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок, както и относителната тежест на посочените критерии един спрямо друг.Намира,че въззивният съд не е направил задълбочен анализ на доказателствата по делото и че е пренебрегнат основният критерий- наличие на фактическа и правна сложност на наказателното производство.Същият е обусловен от становището на касатора за неправилност на решението на въвзивния съд и е във връзка с обсъждането на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка .
-задължение на ищеца да докаже действително претърпени неимуществени вреди поради прекомерната продължителност на воденото производство.Този въпрос също е обусловен от становище за неправилност на въззивното решение.
Поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с твърдение за нарушение на ППВС № 4/23.12.1968 г.-т.2, ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК -т.19 и ТР № 3/22.04.2004 г.ОСГК-т.5, 11 и 15 във връзка с твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд. По това основание не е формулиран въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване, а оплакванията за допуснати процесуални нарушения не са предмет на разглеждане в настоящото производство.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да са налице предпоставките за това, касаторът следва да обоснове наличието на общо и допълнително основание.Поставеният от него въпрос представлява общо основание за допускане на касационно обжалване когато е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора. Той не трябва да е свързан с правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на доказателствата по делото. Извеждането му е задача на касатора, касационният съд не може да го формулира въз основа на оплакванията и твърденията му, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Допълнително основание за допускане на касационно обжалване ще бъде обосновано, като въпросът се развие в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.Когато се твърди специално основание по т.1 касаторът трябва не просто да изброи съдебни актове, представляващи задължителна практика, но да направи съпоставка между разрешенията по поставения въпрос в тях и обжалваното въззивно решение , да изложи аргументация в какво се състоят различията , като това трябва да стане при пълен идентитет на разглежданите случаи.За да бъде обосновано основание по т.3 , когато се твърди липса на съдебна практика ,трябва да се посочи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на правната норма,чието тълкуване се иска.В случая касаторът счита,че нормата на чл.2-б ЗОДОВ е неясна, но освен липсата на обуславящ въпрос, не е изложил и аргументи в тази насока . Трябва да се прави категорично разграничаване между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК.Само първите са предмет на разглеждане в настоящото производство. Основанията за касационно обжалване се разглеждат в производството по чл.290 ГПК, ако касационната жалба бъде селектирана.Необосноваването на общо и допълнително основание не позволява допускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 468/ 01.11.2013 г. по гр.д.№ 962/ 2013 г. на Окръжен съд-Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: