О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
гр. София 20.09.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1373 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт П. К. срещу решение № 1971/26.11.2015 г. по в.гр.дело № 2381/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение от 27.04.2015 г. по гр.дело № 1768/2014 г. на Варненския районен съд в отхвърлената част на предявените искове от Р. Х. Х. и Р. Х. Х. за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат от смъртта на наследодателя им Х. Г. Х., настъпила на 16.04.2007 г. при трудова злополука до размер на сумата 909.12 лв. за периода от 16.04.2007 г. до 30.11.2007 г. за всяка от ищците и вместо отменените части предявените искове са уважени в посочените размери, както и в частта на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважените части на предявените искове с правно основание чл.200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Според жалбоподателя въззивният съд неправилно е тълкувал разпоредбите на чл.358,ал.2,т.2 КТ относно началния момент на давностния срок за предявяването на иск по чл.200 КТ, поради което е отхвърлено възражението му за изтекла давност. Сочи, че срокът за предявяване на иска по чл.200 КТ е три години, на основание чл.358,ал.1,т.3 КТ, че от представените по делото писмени доказателства е установено, че смъртта на наследодателя на ищците Х. Х. е настъпила на 16.04.2007 г., поради което тригодишният давностен срок е изтекъл към момента на предявяване на исковете. Поддържа, че по делото не са представени доказателства за спиране или прекъсване на давността. В жалбата са мотивирани доводи за завишен размер на присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди на всеки от ищците, както и за неправилно присъждане на мораторна лихва от 16.04.2007 г. Поддържа също, че решението в частта, с която въззивният съд е уважил предявените искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е недопустимо, тъй като съдът е изменил основанието на исковете и се е произнесъл по непредявени искове. Искането е за обезсилване на решението в тази част.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. от кой момент започва да тече давностният срок по чл.358,ал.1,т.3 КТ за предявяване на иск по чл.200 КТ. Прекъсва ли се давността за предявяване на иск по чл.200 КТ при висящо производство по чл.57-60 КСО за установяване на трудова злополука и има ли за последица спиране на давността по чл.115,ал.1,б.”ж” ЗЗД подаването на заявление по чл.57,ал.2 КСО, с което се декларира трудов характер на злополуката, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решение № 141/08.05.2012 г. по гр. дело № 266/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 610/30.09.2010 г. по гр.дело № 888/2009 г. на ВКС, г.о., решение № 13/07.04.2011 г. по гр.дело№ 1451/2009 г. на ВКС, IV г.о. Според жалбоподателя правният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата – решение № 815/09.06.2009 г. по гр. дело № 1752/2008 г. на Варненския окръжен съд, 2. от кой момент се дължи мораторната лихва върху присъдените суми за претърпени неимуществени вреди – от момента на увреждането или от момента на установяване на трудовата злополука с влязло в сила решение, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решение № 163/23.10.2008 г. по гр.дело № 298/2008 г. на Варненския апелативен съд, решение № 578/19.10.2010 г. по гр.дело № 603/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 605/06.06.1995 г. по гр.дело № 2462/94 г. на ВС, IV г.о., 3. може ли съдът в нарушение на чл.6 от ГПК по своя инициатива да измени основанието на исковете по чл.200,ал.3 КТ за заплащане на пропуснати ползи от неполучени финансови средства, представляващи разликата между получената от всяка от ищците пенсия и средномесечната издръжка за едно лице според данни на НСИ, според уточнението, дадено от ищците с уточняваща молба от 17.11.2014 г. въз основа на разпореждане на ВРС, като посочи в мотивите си, че вредите са вследствие невъзможността на наследниците на починалия да получават издръжката, която наследодателя им дължи. Счита, че касационно обжалване следва да се допусне, тъй като в тази част решението е недопустимо – съдът се произнесъл по непредявени искове, че ВКС следва да се произнесе по допустимостта на решението в тази част.
От ищците Н. Х., Р. Х. и Р. Х. е подадена касационна жалба, чрез адв. В.Г. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението на Варненския районен съд в отхвърлените части на предявените искове с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва от деня на увреждането.
Ищците Р. Х. и Р. Х. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва. Поддържаните от жалбоподателите ищци основания за неправилност на въззивното решение в обжалваните части по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Считат, че предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за всяка от ищците-жалбоподатели е основателен в пълен размер от сумата по 40 000 лв., че искът е предявен за всяка от тях в този размер, след приспадане на полученото от всяка от тях застрахователно обезщетение. По отношение на исковете за присъждане на имуществени вреди се поддържа, че съдът неправилно е отхвърлил всеки от тях над сумата 909.12 лв., че от събраните по делото доказателства е установено, че исковете са основателни в пълен размер, че в тази част въззивното решение е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като в доклада по делото не е дал на въззивниците-ищци указания, че за определени факти не сочат доказателства, че следва да ангажират доказателства, за които съдът е приел, че не са събрани по делото.Сочат, че такива доказателства не са събрани по делото от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. следва ли да бъде намалено присъденото обезщетение за претърпени вреди по чл.200 КТ с полученото от ищците застрахователно обезщетение, когато в исковата молба ищците изрично са признали за последното и са заявили, че претендират посочения от тях в исковата молба размер на обезщетение извън полученото застрахователно обезщетение, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. кога съдът следва служебно да събира доказателства и в частност, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер следва ли съдът да определи този размер по своя преценка или да назначи служебно вещо лице за определянето му, 3. следва ли въззивният съд при наличие на непълен и неточен доклад на първата инстанция да даде указания на страните относно фактите, които се нуждаят от доказване по делото и възможността на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими към тези факти доказателства, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Всеки от жалбоподателите в писмени отговори изразяват становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване обжалване и за неоснователност на касационната жалба на другата страна.
Третото лице помагач на страната на ответника ЗАД [фирма] не е изразило становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено, че ищците Н. Х., Р. Х. и Р. Х. са наследници по закон на Х. Г. Х., поч. на 16.04.2007г. Смъртта на същия е обявена по реда на чл.15 ЗЛС с решение на Бургаски районен съд, постановено на 09.03.2010г. по гр.д. № 8436/2009г. Прието е за безспорно, че към 16.04.2007г. Х. Х. е бил в трудово правоотношение с дружеството-ответник по иска [фирма] по чл.111 КТ. Прието е, че наследодателят на ищците е изчезнал по време на изпълнение на служебните задължения като втори механик на м/к В., в акваторията на Б. море.
По подадено от наследниците искане по чл.57 КСО, с разпореждане № 387/01.12.2010г. на длъжностното лице по чл.60 ал.1 КСО при Р. – В. е признато, че смъртта на Х. е в резултат на трудова злополука, на основание чл.55 ал.2 КСО. Същото е било предмет на съдебен контрол и с влязло в сила на 15.06.2012г. решение на ВАдмС, постановено по адм.д. № 654/2011г. разпореждането е потвърдено.
Според въззивния съд влезлият в сила административен акт, определящ смъртта на Х. като трудова злополука е основание за ангажиране отговорността на работодателя по смисъла на чл.200 КТ, че ищците в качеството им на преки наследници на починалия са легитимирани да искат обезщетение за неимуществените и имуществени вреди, претърпени от тях вследствие на тази смърт.
Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и е приел за установено, че семейството на Х. е било сплотено и задружно, че всички са били привързани един към друг, ищците са разчитали на неговата морална и финансова подкрепа, че вестта за неговото изчезване, липсата на сведения и резултат от проведените издирвателни работи, а впоследствие и необходимостта от предприемане на действия по обявяване на смъртта му са се отразили изключително негативно на тяхното психическо състояние, че първоначално съпругата не е искала да казва на децата, че сама е преживявала всичко, че се е наложило да започне работа, че се появили здравословни проблеми.
Прието е, че децата трудно са понесли вестта за изчезването на баща си, същите, най-вече малката, и към днешна дата отказват да приемат факта, че е починал, считали, че не са направили всичко възможно за издирването му. Формиран е извод, че са доказани твърденията, че в резултат на смъртта на наследодателя им ищците са претърпели неимуществени вреди.
Съдът е преценил за неоснователни възраженията на ответника и на третото лице-помагач, че исковете са предявени след изтичане на 3-годишния давностен срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ.
Въззивният съд е съобразил разпоредбите на чл.358, ал.2 КТ, според които давностният срок започва да тече от деня, когато вземането е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Приел е, че в случая следва да намери приложение втората хипотеза, тъй като според действащия КСО установяването на трудовата злополука е възможно само по предвидения в него административен ред, че не може в рамките на предявен иск по чл.200 КТ гражданският съд да изследва и установява предпоставките, характеризиращи една злополука като трудова. Посочил е, че наличието на установена трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, което според съда означава, че увреденият може да упражни това право едва след акта за установяване на трудовата злополука, поради което и от този момент следва да се счита, че тече тригодишният давностен срок.
Приети са за неоснователни, поради недоказаност и възраженията на ответника за съпричиняване от страна на починалия.
Като е взел предвид изложените съображения и разпоредбите на чл.51 ЗЗД съдът е приел, че предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за всяка от ищците е основателен за сумата от 40 000 лева. При определянето на този размер съдът е взел предвид установените взаимоотношения в семейството им, възрастта на децата към датата на смъртта, обстоятелството, при които е настъпила смъртта и неизвестностите около нея, което е давало надежда, но и допълнителен стрес и болка при всеки отрицателен отговор относно резултатите от издирването. Съобразени са обстоятелства, относими за всяка от ищците – съпругата, която е загубила своя другар в живота, изправена пред необходимостта да бъде опора и на децата си в този момент, по-голямото дете, което е било във възраст, позволяваща му да приема нещата по-осъзнато и по-малкото, приемащо много по-емоционално внезапната липса на родителя. Посочил е, че на основание чл.200 ал.4 КТ от определените размери следва се приспадне полученото от всяка от ищците застрахователно обезщетение по сключената от работодателя застраховка в размер на 10 000 лв. С оглед на това е прието, че искът за всяка от ищците е основателен и следва да се уважи в размер от по 30 000 лв. Посочил е, че ответникът дължи заплащане на законна лихва върху присъдените обезщетения, считано от датата на увреждането – 16.04.2007 г.
По предявените искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди:
Съдът е взел предвид чл.51 ЗЗД вр. чл.212 КТ и е приел, няма пречка да се търси обезвреда и на бъдещи вреди /разходи или пропуснати ползи/, които са в причинна връзка с увреждането, ако настъпването им е сигурно и техният размер е установим, че такава е хипотезата при претенцията за обезщетяване на вреди, изразяващи се в невъзможността на наследник на починалия да получава издръжката, която наследодателят му дължи. С оглед възрастта на децата Р. Х. и Р. Х. към момента на смъртта на наследодателя им – 15г. и 12г., съдът е приел, че същите действително са претърпели вреда, изразяваща се в невъзможността да получат издръжката, която родителят им е давал и е длъжен да дава такава на своите ненавършили пълнолетие деца. Поради това за периода от 16.04.2007г. – датата на смъртта до навършването им на пълнолетие – 04.11.2010г. за Р. и 30.05.2013г. за Р. е прието, че е установено, че такава вреда е налице. Според въззивния съд за периода, след навършване на пълнолетие издръжка се дължи само при наличие на предпоставките на чл.144 СК и с оглед обстоятелството, че към датата на смъртта такава не е определена предпоставките дали ищците Р. и Р. Х. биха получавали тази издръжка следва да се изследват в рамките на предявения иск по чл.200 КТ.
Съдът е посочил, че на обезвреда подлежи само тази вреда, която е реално претърпяна и е в пряка причинна връзка с увреждането, за което ответникът отговаря, като от същата следва да се приспадне получените от наследниците пенсия по общественото осигуряване.
Прието е, че неоснователно ищците определят размера на подлежащата на обезщетяване вреда като разлика между размера на необходимата средномесечна издръжка на едно лице по данни на НСИ и получените наследствени пенсии, тъй като реално даваната и неполучена издръжка, съставляваща претърпяната вреда не е идентична с необходимата такава. Прието е също с оглед разпоредбите на чл.85 СК /отм./, чл.142 СК /2009г./, че издръжката, която родителят дължи на ненавършилите пълнолетие свои деца се определя в зависимост от нуждата на децата и възможностите на родителя, като законодателят е установил минимални прагове на това задължение. Изведен е извод, че размерът на вредата следва да бъде определен на база даваната издръжка към момента на трудовата злополука, а отговорността на работодателя определена съобразно чл.200 ал.3 КТ.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност със заключението на вещото лице по назначената ССЕ е прието, че към момента на трудовата злополука наследодателят Х. Х. е реализирал доход, даващ му възможност да осигурява издръжка на децата си в размери, значително надвишаващи нормативно определения максимум на издръжката от 80 лв. съгласно действащото към този момент ПМС № 38/85г. Прието е за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че получаваните от наследодателя доходи от трудовата му дейност са влагани в издръжката на семейството.
Съдът е съобразил дохода, който би получил наследодателят и след приспадане на отпуснатите наследствени пенсии в размер на 132.76 лв. месечно на всяко дете е приел, че претендираните от ищците Р. и Р. Х. суми за процесния период са под размерите на издръжката, която наследодателят им е осигурявал от получаваното от него трудово възнаграждение към датата на трудовата злополука, съответно би осигурил, с оглед на което е посочил, че същите следва да бъдат уважени в предявения размер – 62.13 лв. за периода 16.04.2007г., по 124.25 лв. месечно за периода м.05. 2007г . – м. 09.2007г. и по 112.87 лв. месечно за периода м.10.2007г. – м.11.2007г. – общо дължимата сума в полза на всяка една от ищците е 909.12 лева. Приел е, че на основание чл.86 ЗЗД и поради характера на вредата обезщетението за забава се дължи от месеца, следващ този за който се отнася вземането до окончателното му изплащане.
За периода от време след 30.11.2007г. – уговорения срок на трудовия договор до навършването на пълнолетие от всяка една от ищците Р. и Р. Х., поради характера на договора като допълнителен и липсата на доказателства за размера на получаваното от наследодателя им трудово възнаграждение по основното му трудово правоотношение, съдът е приел, че размерът на вредата – неполучена издръжка е съизмерим с минималния размер на дължимата от родителите издръжка, определен от законодателя – 30 лв. до приемането на СК от 2009г., а след това ? от минималната работна заплата, съобразно която до 2013г., когато и Р. Х. е навършила пълнолетие е от 60 лв. до 77.5 лв. Според съда този размер е по-малък от размера на получаваните наследствени пенсии, поради което и след прилагане на правилото на чл.200 ал.3 КТ на посочените ищци ответникът не дължи обезщетение.
Преценени са за неоснователни и претенциите на ищците Р. и Р. Х. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди поради неполучена издръжка за периода след навършване на пълнолетие по чл.144 СК. Според въззивния съд в тези случаи родителят дължи издръжка само ако продължаващият обучението си няма доходи и имущество, от които да се издържа, както и ако даването на издръжка не би създало особени затруднения за родителя. Посочил е, че по делото липсват доказателства за имущественото състояние на наследодателя им към датата на трудовата злополука, включително и за трудовото му възнаграждение по основния трудов договор. Формиран е извод, че с оглед на посоченото не може да се приеме, че неполучената издръжка съставлява предвидима вреда, тъй като не могат да се направят изводи, че такава би се дължала.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявените искове от Р. и Р. Х. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди да размер на сумата по 909.12 лв. за всяка от тях, представляващи претендирано обезщетение за пропуснати ползи за периода 16.04.2007 г. до 30.11.2007 г. и вместо отменената част е уважил тези искове в посочените размери. По претенциите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважените и отхвърлени части на тези искове.
По правните въпроси, формулирани от ответника [фирма]:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, обективирани в п.3-ти от изложението за недопустимост на въззивното решение в частта, с която се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от ищците Р. и Р. Х.. Според жалбоподателя в тази част въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове. Съдът преценява, че в посочената част от решението съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба факти и обстоятелства, и формулирания петитум и е определил с оглед на това правната квалификация на всяка исковите претенции по чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. В тази част решението не е недопустимо. Съгласно трайно установената практика на ВКС неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на обжалваното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението, като основание за неговото обезсилване.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос в частта – от кой момент започва да тече давностния срок по чл.358,ал.1,т.3 КТ за предявяване на иск по чл.200 КТ.
Съгласно тълкуването, дадено в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това тълкуване цитираното от жалбоподателя решение № 141/08.05.2012 г. по гр.дело № 266/2012 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.307,ал.3 ГПК по молба за отмяна на влязло в сила решение е извън обхвата на съдебните актове, визирани в т.2 от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Цитираните от жалбоподателя решение № 610/30.09.2010 г. по гр.дело № 888/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 13/07.04.22011 г. по гр.дело № 1451/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК са неотносими към поставения въпрос в указаната част. С решение № 610/30.09.2010 г. по гр.дело № 888/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос за давността при непозволеното увреждане при извършено престъпление. С това решение е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.2 на т.решение № 5/05.04.2006 г. по т.дело № 5/2005 г. на ОСГК на ВКС, според която ако не е предявен граждански иск висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. С цитираното решение е възприета и практика на ВКС, визирана в решение № 1055/17.10.2008 г. по гр.дело № 4458/2007 г. на ВКС, II г.о., според което с предявяване на гражданския иск с наказателното производство и конституирането на гражданския ищец спира да тече давността, съгласно чл.115,ал.1,б.”ж” ЗЗД и до момента на прекратяване на наказателното производство давността не е текла.
С решение № 13/07.04.2011 г. по гр.дело № 1451/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос по приложението на чл.200 КТ и в частност относно възможността на пострадалия работник да претендира обезщетение за вреди от вещи, собственост на работодателя по реда на чл.50 ЗЗД.
С оглед на посоченото съдът намира, че не се установява соченото основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тази част от първи въпрос.
По същата част от първи въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С решение № 815/09.06.2009 г. по гр.дело № 1752/2008 г. на Варненския окръжен съд последният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Прието е, че съгласно чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, че за вземанията, произтичащи от непозволено увреждане законът не предвижда отклонения от общия ред – т.е. те също се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност, която според разпоредбата на чл.114,ал.3 ЗЗД започва да тече от датата на откриване на дееца. С това решение не е разрешен правния въпрос, поставен от жалбоподателя, поради което същото е неотносимо и не обуславя извод за наличие на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
В останалата част от първия въпрос – прекъсва ли се давността за предявяване на иск по чл.200 КТ при висящо производство по чл.57-60 КСО за установяване на трудова злополука и има ли за последица спиране на давността по чл.115,ал.1,б.”ж” ЗЗД подаването на заявление по чл.57,ал.2 КСО, с което се декларира трудов характер на злополуката съдът преценява, че не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Същите въпроси не са разрешавани от въззивния съд с обжалваното решение и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос. С решение № 578/19.10.2010 г. по гр.дело № 603/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос за началния момент за присъждане на лихвата при дължими обезщетения от трудова злополука по чл.200,ал1. КТ. Съдебният състав е приел, че отговорността на предприятието работодател по чл. 200 от КТ е обективна отговорност, при уредбата на която Кодекса на труда действително е въвел редица отклонения от гражданскоправния режим на безвиновната отговорност по чл. 49 от ЗЗД , но с цел да се засили защитата на живота и здравето на работника, както е подчертано с решение №45 от 19.04.1990г ОСГК на ВС. Прието е, че последователно в практиката на ВС на РБ и ВКС по прилагането на института е изведено разбирането, че и при обезщетяване на вреди по чл. 200 от КТ намират приложение и общи правила на отговорността при непозволено увреждане, вкл.принципа обезщетенията да са изискуеми и лихвоносни от момента на настъпване на вредата, т.е в случаите на трудова злополука лихвата да е дължима от датата на настъпване злополуката, причинила конкретната вреда, а при професионалните заболявания лихва да се дължи от момента на установяването им от ТЕЛК или друг специализиран орган по предвидения за това ред. Според съдебния състав по отношение изискуемостта на лихвата при злополука не е от значение датата на акта, по силата на който самата злополука е призната за трудова. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По същият въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като с посоченото решение № 578/19.10.2010 г. по гр.дело № 603/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е оставено в сила цитираното решение от жалбоподателя № 163/23.10.2008 г. по в.гр.дело № 298/2008 г. на Варненския апелативен съд, като с решението по чл.290 ГПК ВКС е дал разрешението на правния въпрос и в тази част не е споделил становището на Варненския апелативен съд. Както се отбеляза по-горе въззивния съд е съобразил разрешението на този правен въпрос с практиката на ВКС.
Цитираното от жалбоподателя решение № 605/06.06.1995 г. по гр.дело № 2462/94 г. на ВС, IV г.о. също не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същият правен въпрос. С решението е прието, че началният момент на дължимата законна лихва върху глобално присъдената сума на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в неполучен доход от трудово възнаграждение, се определя по общите правила за възникване на изискуемостта на вземането – от деня на увреждането, респективно – от откриване на дееца, независимо, че се обезщетяват вреди от неполучен доход, който има характер на периодични платежи. При имуществени вреди от професионално заболяване този момент е денят на положителното му установяване с решение на оторизирания медицински орган, каквото представлява решението на ТЕЛК за определяне на група инвалидност, и то независимо от срока на инвалидността, ако с оглед на данните по делото е налице окончателност на състоянието на нетрудоспособност на ищеца в определената му група инвалидност. С това решение не е разрешен поставения от жалбоподателя правен въпрос, поради което същото е неотносимо.
По третия въпрос съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, с което се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, като съображенията за това са изложени по-горе и не следва да се преповтарят.
По правните въпроси, формулирани от ищците:
Неоснователни са доводите на ищците за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
Съгласно тълкуването в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос от жалбоподателите-ищци касае приложение разпоредбите на чл.200,ал.1 и ал.3 КТ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна практика на ВКС, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. С оглед на това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по този въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Така формулирани въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Съгласно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Както се отбеляза втори и трети въпроси не са разрешавани и не са обусловили правните изводи на въззивния съд по предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от ищците Р. и Р. Х.. Само на това основание не