О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
София, 21.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 832/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв.П. К. П. срещу решение № 247/24.04.2013 г. по гр.д.№ 114/ 2013 г. на Плевенския окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба М. Д. А., в писмен отговор, подаден чрез пълномощника адв.В. С. я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие ,в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 1611/ 30.10.2012 г. по гр.д.№ 8434/ 2011 г. на Плeвенския районен съд/ПРС/. С него са уважени предявените от М. Д. А. срещу касатора и неговата майка З. Д. П. искове: с правно основане чл.59 ЗЗД, за сумата 5 212,41 лв., представляваща обезщетение за ползването в периода от 01.01.2007 г. до 31.12.2011 г. на ? ид.част от подробно описан апартамент и принадлежностите му, намиращ се в [населено място], ведно със законната лихва от 01.01.2012 г. до окончателното плащане и с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 1 129,84 лв. представляваща обезщетение за забавено плащане за периода 01.01.2009 г.-31.12.2011 г. и разноски по делото. По отношение на З. Д. П. решението на въззивния съд е влязло в сила. Касационната жалба е подадена от касатора лично и като неин представител.С определение № 596/ 04.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 6653/ 2013 г. на І г.о. е оставено в сила разпореждане на въззивния съд за връщане на касационната жалба подадена от З. Д. П., като просрочена.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответниците са осъдени с влязло в сила решение по предходно гр. дело, водено между страните- № 4540/ 1993 г. на ПРС, на основание чл.38 –а ЗЖСК да освободят половината от процесния имот и че по образуваното изпълнително дело №342-І/1995 г. това решение все още не е изпълнено. Приел е и че с влезли в сила решения са присъдени обезщетения за ползването на имота за предходни периоди. Счел е ,че член-кооператор в Ж., на който жилището е разпределено е материалноправно легитимиран да търси от третото лице, което го ползва обезщетение за неоснователно обогатяване. Намерил е за недоказано възражението на касатора, че е освободил жилището още през 2001 г. Анализирайки показанията на разпитани по делото свидетели, посочени и от двете страни, е приел, че той продължава да го ползва, когато пребивава в [населено място].Счел е за неоснователно възражението, че ищецът няма право да ползва имота поради обстоятелството,че не е издаден акт обр.16, тъй като строителството е завършено и дори обектът да не се счита за въведен в експлоатация, няма пречка върху него да се установи владение, както и че този спорен въпрос е решен с цитираното влязло в сила решение по друго дело, водено между страните.Във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение е приел, че не са направени твърдения и не са представени доказателства за конкретни разходи за поддръжка на имота. Счел е, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като тя започва да тече от деня, в който за ищеца възниква правото да търси обезщетение от ответника за всеки конкретен ден. Относно правните си изводи по всеки спорен въпрос въззивният съд се е позовал на задължителна практика на ВКС.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.Извежда следните въпроси:
-допустимо ли е предявяване на иск по чл.59 ЗЗД при наличие на висящо изпълнително производство , по осъдително решение по чл.38-а ЗЖСК между същите страни и за същия имот, което не е приключило. Поради субсидиарния характер на иска счита, че не е налице правен интерес от предявяването му, тъй като е налице друг правен способ за защита чрез изпълнителното дело.Позовава се на решение № 583 по гр.д.№2200/1994 г.,V г.о. и решение № 1702/10.02.1995 г. по гр.д.№462/1994 г., V г.о.които не са приложени.
-допустим ли е иск по чл.59 ЗЗД за имот, за който има влязла в сила заповед на специализиран административен орган, с който изрично се забранява ползването на имота, който има статут на строеж по смисъла на ЗУТ. Твърди, че към момента не е отменена заповед на ДНСК, с която изрично се забранява ползването на Ж.. Намира, че във въззивното решение въпросът се разглежда от друг ъгъл- че забраната на чл.178 ЗУТ не е пречка за установяване на владение.Счита,че поради забраната никой не може да получава обезщетение за ползване.
Във връзка с поставените два въпроса следва да се посочи, че наведените по тях възражения са по основателността, а не по допустимостта на иска.Първият от тях е релевантен, а относно втория сам касаторът заявява, че не е разгледан от въззивния съд.Освен общо основание касаторът е длъжен да обоснове и допълнително основание за допускане на касационно обжалване- да развие разгледания от въззивния съд правен въпрос в някоя от хипотезите по чл.280 ГПК.Не може да се приеме, че по първия въпрос е обосновано допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като е необходим пълен идентитет на разглежданите случаи в различните съдебни решения, какъвто не е налице. Приетото в цитираните от касатора решения на ВКС, не се отклонява от разрешенията в ППВС № 1/ 28.05.1979 г., относно субсидиарността на иска по чл. 59 ЗЗД, като средство за съдебна защита.За ищеца възниква правото той да бъде предявен, когато не разполага с друг иск. Неприключилото изпълнително производство не е процесуална пречка за това.
По-нататък в изложението касаторът посочва многобройна задължителна практика на ВКС, на която счита, че решението на въззивния съд противоречи, но не е извел правен въпрос във връзка с оплакванията си. Позовал се е и на основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, но също без да постави правен въпрос и без да ги аргументира.
В касационната жалба са инкорпорирани и следните въпроси:
-по какъв начин следва да се определи действителния размер на обогатяването при ползване на недвижим имот. Касаторът счита,че неправилно не са взети предвид разходите за поддръжка на имота и прави оплакване,че съдът не е уважил искания за събиране на доказателства за това, въпреки че за тези разходи следва да следи служебно.Въпросът е обусловен от становището на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и е поставен общотематично.
-въпросът за погасителната давност за вземане за неоснователно обогатяване.Касаторът счита, че давността започва да тече от настъпването на изискуемостта с отправянето на покана за престиране на неопределеното във времето вземане, каквото е настоящото. Намира изводите на въззивния съд , че обогатяване на длъжника настъпва с изтичането на всеки един конкретен ден и че покана не е необходима за противоречащи на ППВС №1/1979 г. и решение № 1230/30.12.2008 г. по гр.д.№4965/2007 г., І г.о.,което също не е приложено.Въпросът е поставен общотематично, р изводите на въззивния съд не се отклоняват от разрешенията в цитираното ППВС, а относно решението на ВКС липсва идентичност на разглежданите случаи.Твърдението за неотправена покана не се оправдава с оглед проведените дела, по които са присъдени обезщетения за предходни периоди.
В заключение, настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение . За да бъде селектирана касационната жалба касаторът следва да обоснове общо и допълнително основание за допускането й. Общо основание е извеждането на правен въпрос обусловен от решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото.Той не трябва да е във връзка с правилността на решението и на обсъждането на доказателствата по него.К. съд не може да го формулира въз основа на оплакванията и твърденията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало.Във връзка с този въпрос следва да бъде обосновано наличието на допълнително основание,като той бъде развит в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК, което не е сторено. Необосноваването на общо и допълнително основание според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК има за последствие недопускането на касационно обжалване на атакуваното решение на въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски, направени в това производство.Представил е договор за правна помощ и съдействие № 20/2013 г.,в който е отразено,че за оказаната му адвокатска защита е заплатено възнаграждение в брой в размер на сумата 320 лв. и списък на разноските.Въз основа на чл.78 ГПК същите следва да му бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 247/ 24.04.2013 г. по гр.д.№114/ 2013 г. на Плевенския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. К. П. да заплати на М. Д. А. сумата 320/триста и двадесет/лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: