5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
София, 25.10.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 277/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Т., М. К. М., К. В. Т., И. В. Т. и „Д. светлина” ООД, чрез процесуалния им представител адвокат М. Б. от Б. адвокатска колегия, срещу решение № 91 от 04.11.2009 г. по т. д. № 208/2009 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е отменено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 102 от 07.07.2009 г. по т. д. № 94/2007 г. по отношение на предявения от касаторите срещу А. Д. А. от гр. Бургас и „К.” ЕООД, гр. Бургас иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на отдаден под наем недвижим имот, находящ се в гр. Бургас, като този иск е отхвърлен.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Развити са подробни съображения срещу извода на решаващия състав за неоснователност на предявения иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, аргументирана с неизправността на наемодателите и произтичащата от нея недопустимост да искат разваляне на договора с последица връщане на отдадения под наем имот. Според касаторите, този извод е резултат от неправилно тълкуване разпоредбите на процесния договор за наем и по-конкретно – на клаузите на т. 5 и т. 24.3, регламентиращи размера на уговорената наемна цена и предпоставките за едностранно прекратяване на договора от страна на наемодателите. Релевирано е и изрично оплакване във връзка с допуснатите във въззивното производство гласни доказателства, по отношение на които се твърди, че са недопустими съгласно разпоредбата на чл. 266 от действащия ГПК, респ. на чл. 205 от отменения ГПК, доколкото същите не са нови, нито касаят новонастъпили обстоятелства. Като съществено нарушение е посочено необсъждането на всички събрани по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, както и кредитирането на показанията на разпитаните във въззивното производство двама свидетели. Наведени са доводи и във връзка с претендираното от ответниците право на прихващане със сумите за подобрения, предмет на предявения от тях евентуален насрещен иск.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по значими за делото въпроси – материалноправни и процесуалноправен, а именно – за тълкуването на волята на страните по договора; за наличието на условие във взаимните им уговорки и за допускането на доказателства във въззивната инстанция. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС се позовават на решение № 1306 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 5577/2007 г. на V г. о.
Ответниците по касация – А. Д. А. от гр. Бургас и „К.” ЕООД, гр. Бургас – молят да не бъде допуснато касационно обжалване, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 23.02.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение в частта по отношение на главния иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД и да отхвърли същия, въззивният съд е приел, че не са налице предвидените от страните в т. 24.3 от процесния договор условия за едностранното му прекратяване от наемодателите и по-конкретно – че наемателят е неизправна страна във връзка с плащането на наемната цена. Този извод е направен, като е взета предвид клаузата на т. 5.3 от договора, според която наемната цена представлява комплекс от две величини – постоянна, равняваща се на левовата равностойност на 2 556 евро и допълнителна, която наемателят удържа от общата стойност на наема като разноски по извършените от него дейности за проекти, ремонт и реконструкция на сградата, изчислена съобразно Приложение № 1 към договора. Поради факта, приет за установен от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че страните не са съставили посоченото Приложение № 1 поради несъгласие относно размера на вложените инвестиции, решаващият състав е преценил, че е недопустимо задължението за плащане на постоянната сума от наемната цена да се разглежда откъснато от допълнителната сума и от уговорката за удържане на направените от наемателя разходи за проекти, ремонт и реконструкция от общата стойност на наема. Независимо от несъставянето на Приложение № 1, с оглед общата клауза на т. 19, според която стойността на извършените ремонти са за сметка на наемодателя и се приспада от договорения наем, въззивната инстанция е счела дължимите от наемателя наемни вноски за изцяло прихванати с направените от него и доказани от заключенията на изслушаните по делото експертизи разходи за ремонти и реконструкция на наетия обект.
Освен поради погасяване на дължимите суми за наем, решаващият състав е преценил предявеният иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД като неоснователен поради обстоятелството, че процесният договор за наем не е прекратен едностранно от наемодателите по реда на т. 24.3 с отправеното до наемателите предизвестие, тъй като същите не са изправна страна – извод, който е аргументиран с неоснователния отказ на наемодателите да подпишат договореното Приложение № 1, наличието на което е пряко относимо към заплащането на наемната цена.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Несъмнено, поставените от касатора материалноправни въпроси, касаещи тълкуването на процесния договор, са от значение за изхода на конкретното дело, тъй като решаването им е обусловило отхвърлянето на предявения иск. По отношение на същите, обаче, не са изпълнени допълнителните изисквания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – да са решени в противоречие с трайно установената практика на Върховен касационен съд и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Преди всичко, необходимо е да се подчертае, че преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/, но не могат да бъдат релевирани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол /чл. 280 ГПК/. В пълна степен това важи и за тълкуването на договорите, като част от извършваната от инстанцията по същество преценка на доказателствата. Освен това, по приложението на нормата на чл. 20 ГПК е създадена обилна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд /респ. Върховен съд/, насочваща съдилищата към спазване на законово установените правила при тълкуване на договорите с цел разкриване на действителната воля на страните. Наличието на посочената практика изключва допускането на касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото касаторите не твърдят противоречие на обжалвания акт със задължителна съдебна практика. Що се отнася до представеното решение на ВКС, същото е напълно неотносимо към тълкуването на договорите, тъй като в него са обсъждани предпоставките за упражняване правото на задържане по реда на чл. 72, ал. 3 ЗС – въпрос, по който въззивният съд не се е произнасял в обжалваното решение. Ето защо, не може да се приеме за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение процесуалноправния въпрос за допускането на доказателства във въззивната инстанция:
Значението на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото е аргументирано с оплакванията за противоречие с разпоредбата на чл. 266 от действащия Граждански процесуален кодекс, респ. с разпоредбата на чл. 205 от отменения Граждански процесуален кодекс. Доколкото обаче производството по делото е образувано преди влизането в сила на ГПК от 2007 г., съгласно § 2, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на същия, новата процесуална уредба относно допускането на доказателства във въззивната инстанция в случая е неприложима. Поради това, поставеният във връзка с нея въпрос се явява ирелевантен за конкретното дело. От друга страна, въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 205 ГПК /отм./ също не може да обоснове допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на задължителна съдебна практика по същия – т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото въззивното решение е съобразено с посочената практика, липсва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски за настоящото производство не може да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства за действително направени такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 91 от 04.11.2009 г. по т. д. № 208/2009 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: