6
6
Определение по т. д. № 18/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 18/13 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№663
София, 24.07.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 18 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма] срещу въззивно решение № 224/04.07.2012 г. по т. д. № 555/2011 г. на Смолянски окръжен съд, с което е отменено решение № 274/31.10.2011 г. по гр. д. №1419/2010 г. на Смолянски районен съд и жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 15 949 лв. – като платена без основание за непостроена част от офиси с площ 22,26 кв.м. на кота + 3,00 в сграда за обществено обслужване, построена върху поземелен имот с инедтификатор 67653,917 по кадастралната карта на [населено място] и сумата 6222,87 лв., съставляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 22.11.2007 до 30.11.2010 г., както и разноски за производството.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост, неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се аргументи за това, че решението е недопустимо, тъй като било постановено „плюс петитум”, с оглед разлика между претендираната и приета от съда площ на процесния обект.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с въпроси, свързани с произнасянето със съдебен акт „плюс петитум” относно площта на обект, по въпроса за правната квалификация на иска при претенция за количествено неточно изпълнение на договор за строителство и по въпроса за дължимостта /изискуемостта/ и на претенцията по акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба, в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск, Смолянски окръжен съд е приел, че претенцията се основава на неточно в количествено отношение неизпълнение на сключен между търговските дружества договор за изработка от 02.04.2007 г. Според съда, строежът е изпълнен, съгласно изискванията на ЗУТ, разрешението за строеж и допълненията към него, като не е било спорно, че в хода на строителството са настъпили съществени отклонения по смисъла на чл. 154 ЗУТ, които са били одобрени от главния архитект на 08.05.2007 г., а протоколът обр. № 16 е бил подписан от всички членове на комисията, както и от представители на страните по делото. Не се е спорило, че възложителят е платил на изпълнителя по договора [фирма] сумата 336 804,93 лв. без ДДС или 404 216 лв. с ДДС, както и че изпълнителят е издал фактура от 29.12.2008 г. за обща стойност на СМР в размер на 355 709 лв., от която приспаднал авансово внесените суми в общ размер от 336 804,93 лв. и определил остатък за плащане от 22 649 лв. с ДДС.
Съдът е приел, че въз основа на удостоверение по чл. 202 ЗУТ с дата 26.06.2007 г., издадено на ответното дружество – изпълнител е посочено, че общата застроена площ на ниво /кота/ +3, на което се намира обособения обект на ищцовото дружество- възложител е 258,05 кв.м., съгласно одобрени инвестиционни проекти, вкл. с измененията им и според протокола обр. № 16. Според експертното заключение на тройната техническа експертиза застроената площ на нивото е 258,05 кв.м. , в това число 235,79 кв. м. обособена част и 22,26 км. м. на стълбищната клетка и асансьора.
Според въззивния съд дължимата цена за извършеното строителство се определя въз основа договорената цена за квадратен метър, при съобразяване на площта на обособения обект от 235,79 кв. м., и при припадащи се идеални части, поради което възложителят, във връзка с визирания договор между страните, е заплатил на изпълнителя в повече от дължимото.
По отношение на въведения от жалбоподателя въпрос, свързан с произнасяне от въззивния съд „плюс петитум” не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по очертания от исковата молба предмет на делото, съобразявайки посочените в обстоятелствената част на молбата и твърдяни от ищеца обстоятелства, които са били поддържани от него в хода на съдебното производство.
По отношение на втория правен въпрос, свързан с определяне правната квалификация на иска при претенция за количествено неточно изпълнение по договор за строителство /изработка/ и дали отговорността на строителя е договорна или е на плоскостта на неоснователното обогатяване също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Вярно е, че преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното пред него решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. В своята практика ВКС е приемал, че правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд, като същият, за да я определи, следва да изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на иска, и от заявения петитум на търсената защита. Въз основа на тези твърдяни обстоятелства, поддържани в хода на инстанционното производство пред първата и пред въззивната инстанции и предвид очертания от въззивната жалба обем на правораздавателна дейност, се е дължало произнасяне по съществото на спорното материално право, като съдът дори е посочил, че исковата претенция е в размер, по-нисък от установения по делото и поради отсъствие на процесуални действия по увеличение на иска е присъдил сума до размер на претендираната. В този смисъл са съобразени постановките в т. 9 на ППВС №1/85 г., касаещи и последиците от нарушаване на диспозитивното начало в процеса, както и предмета на произнасяне на въззивната инстанция, съгласно указанията в ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Въззивният съд не се е отклонил от разрешението, дадено по отношение на връзката на правната квалификация на иска и допустимостта на обжалваното решение в мотивите на ТР № 2/2011 г. от 29.02.2012 на ОСГТК на ВКС .
Въпросът за приетото от съда в мотивите на решението договорно основание на искането, представляващо претенция за намаление на възнаграждението по договора, не е разрешен в разрез с практиката на съдилищата, тъй като фактите по настоящото дело са различни, с оглед конкретните уговорки в договора относно начина за определяне цената на обектите, които е следвало да се изработят, а и нормата на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД позволява да не се известява изпълнителя, ако същият е знаел за недостатъците.
Не би могло да се счете за доказано и твърдението, че даденото разрешение по този въпрос е в отклонение от практиката на ВКС /решение № 273/02.04.2009 г. по гр. д. № 2186/2007 г. на ГК, тъй като преценката за надлежното известяване на изпълнителя за по-късно открити или появили се недостатъци е винаги обусловена от конкретни обстоятелства по отделните дела.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, твърдението на страната, свързано с акцесорната претенция за лихви не съдържа ясно и точно формулиран правен въпрос, а същото е аргументирано с твърдения за недължимост на лихви при главно задължение, основано както на договорно правоотношение, така и при извъндоговорна отговорност. Въпросът за правилността на фактическите и на правните изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Дали следва да се приложи разпоредбата на чл. 294 ТЗ в конкретната хипотеза е въпрос, който не би могло да се разреши в стадия по допускане на касационно обжалване, а и позоваването на Решение № 47/31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010 г. на ІІ т. о. на ВКС е неточно, тъй като по този правен казус само една от страните в съдебното производство е имала качеството на търговец.
Касаторът не е обосновал останалите изисквания, за да се приеме, че е налице и основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 224 /04.07.2012 г. по гр. д. № 555/2011 г. на Смолянски окръжен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: