7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
С..29.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1510/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н/, ЕИК[ЕИК], чрез синдика адв.С. М., срещу решение № 871 от 28.04.2016 г. по т.д. № 4665/2014 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено постановеното на 26.06.2014 г. решение по т.д. № 4047/2013 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав. С посоченото първоинстанционно решение е отхвърлен предявения срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 12 174 410 щ.д., от която: 5 904 177 щ.д. главница и 6 270 233 щ.д. – лихва за забава до 31.05.2013 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Касаторът твърди, че съдът не е отчел извънсъдебното признаване на претенцията, обективирано в протокол за разговорите между алжирски и български експерти от 17-18.05.2012 г. Изразява се несъгласие с приетото от въззивната инстанция, че процесната сума е вземане на РБългария при погасяване на дълга на А. по междудържавната кредитна спогодба от 1986 г. Касаторът счита този извод за необоснован – изведен при несъответствие с доказателствата по делото и без изследване на механизма на извършените плащания по кредитната спогодба. Поддържат се и доводи за допуснати нарушения на материалния закон относно самостоятелните права и задължения на търговското дружество-ищец към алжирското дружество и неправилно приложение на Закона за външната търговия /отм./ Според касатора, въззивният съд неправилно не е зачел решението на Международния Арбитражен съд в П. от 03.11.1999 г./ при проведена екзекватура в А./, по силата на което Национално предприятие за подемнотранспортна техника/ правоприемник на Национално дружество за опаковъчни материали E.N.M.T.P.G. – накратко „Ж.” / [населено място], Република А., е осъдено да заплати на [фирма] общо сумата 5 904 177 щ.д., ведно с 4% годишна лихва, която сума е включена като актив в масата на несъстоятелността. В жалбата се поддържат въведените в процеса твърдения, че след откриване на производство по несъстоятелност и обявяването на [фирма] в несъстоятелност през 2005 г., синдикът представлява предприятието и липсва основание и представителна власт на министъра на финансите да води преговори и да сключва споразумение, в което попадат и дължимите от „Ж.” на „Б.” суми.
В касационната жалба се поддържат и твърдения за неправилно определена правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.59 ЗЗД и, че по този начин съдът се е произнесъл по иск, с който не е сезиран. Първата част от тези твърдения са релевантни към основанието за неправилност по чл.281, т.3, предл.1 от ГПК, а втората част, макар и да не е квалифицирана от касатора, съдържа оплакване за недопустимост на въззивното решение.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Може ли съдът да игнорира изрични уговорки, заложени в договор между страните и останалите доказателства, потвърждаващи тези уговорки, когато същите са установени в писмени и неоспорени доказателства по делото; 2. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичащи от тези договори и 3. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните, от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения. По всички въпроси се поддържа допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК /в редакция преди влизане в сила на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г./, с позоваване на цитирана практика на ВКС, като по въпрос № 1 бланкетно се поддържа и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – Държавата, представлявана от В. Г. – министър на финансите, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване по съображения, подробно развити в самостоятелно становище / приложение към отговора на жалбата/ по поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1 ГПК.
В постъпилия по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор на касационната жалба се поддържат доводи за законосъобразност и обоснованост на изведените от съда изводи, че Споразумението от 20.07.2012 г. и извършеното въз основа на него плащане от алжирската държава на РБългария представлява погасяване на задълженията по Кредитна спогодба от 1986 г., подписана между двете правителства, както и, че вземанията, предмет на споразумението, формират алжирския дълг към българската държава. Според ответника по касация, становището на решаващия съд, че отношенията между българското и алжирското предприятие са били финансирани чрез използване на българо-алжирската кредитна линия, правилно е основано на чл.37.1.1.б от сключения между двете предприятия Договор за завод за кари, както и на писмените доказателства, удостоверяващи плащане от държавния бюджет на 95 % от фобната стойност на фактурите, заявени от „Б.” с писмо от 11.04.1996 г., в съответствие с междуправителствените договорености. След като Договорът за завод за кари попада в обхвата на Кредитна спогодба от 1986 г. и е бил финансиран от българската държава по българо-алжирската кредитна линия, като българската държава е кредитирала „Б.” при изпълнението на договора, то вземането се включва в размера на правителствения дълг и подлежи на уреждане между държавите. Затова и уговарянето на междудържавните финансови взаимоотношения е прерогатив единствено на държавата, а получените от РБългария суми в резултат на спогодбата от 20.07.2012 г. са вземане на държавата, която е единствено материалноправно легитимирана да го получи. По съображения, подробно развити в отговора, се претендира оставяне в сила на атакуваното въззивно решение, с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и има за предмет подлежащо на обжалване въззивно решение.
При постановяване на атакуваното решение съдебният състав Апелативен съд – С. е приел за неоснователни оплакванията на въззивника за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт поради разглеждане на иска на непредявено основание. Този извод, подробно мотивиран, е основан на поддържаните от ищеца обстоятелства, на които се основава искът. Приета е за правилна дадената /в доклада по делото/ от първата инстанция квалификация на спорното материално право, а именно чл.59 ЗЗД, при отчитане липсата на своевременно релевирани възражения от страните. Въззивният съдебен състав е констатирал, че липсват твърдения за всички факти на водене на чужда работа без поръчка и е преценил като правилни процесуалните действия на първата инстанция, с които е отхвърлено искане на ищеца за преквалифициране на претенцията по чл.61, ал.3 от ЗЗД.
Видно от съобразителната част към решението е, че решаващият въззивен съд е извършил самостоятелна преценка на целия доказателствен материал по спора: Клаузите на междуправителствено споразумение от 20.07.2012 г., подписано между правителствата на Република България и Алжирската демократична народна република; постъпилата по сметка на българското Министерство на финансите сума в размер на 14 300 000 щ.д. в изпълнение на споразумението; извършените от държавния бюджет на РБългария плащания в размер на 95% от фобната стойност на заявените от „Б.” фактури съгл. писмо от 11.04.1996 г. за редовно извършени експедиции по договора с алжирското държавно предприятие „Ж.”, основани на Кредитна спогодба от 03.12.1986 г. По силата на тази спогодба правителството на България се е задължило да предостави на правителството на А. кредит в размер на 100 000 000 щ.д. , с целево предназначение – финансиране на оборудването, инсталациите и услугите от български произход по чл.3 от спогодбата. Зачетен е и предвиденият в Кредитната спогодба начин на погасяване на вноските по кредита и установеният в споразумение от 07.12.1986 г. механизъм на усвояване на кредита.
Въззивният съд е приел, че договорът, от който произтича част от вземането на ищцовото дружество срещу Национално предприятие за подемно-транспортна техника/правоприемник на „Ж.”/ е относим към Кредитно споразумение от 03.12.1986 г.
За необосновани са счетени твърденията на ищеца, че в съдържанието на протокола, обективиращ разговорите на експертите преди подписване на Междуправителственото споразумение от 20.07.2012 г., е посочено вземане в размер на 12 076 010.02 щ.д., представляващо актив от масата на несъстоятелността на [фирма]/н/. Отхвърлени са като недоказани твърденията на ищеца, че посочената сума е формирана като сбор от сумите по специалните погасителни сметки по Кредитни споразумения от 1970 г., 1978 г. и 1980 г., както и от дължими суми по спорове, произтичащи от търговски договори, относими към Кредитно споразумение от 1986 г.
Решаващите правни изводи на апелативната инстанция са в смисъл, че претендираната от ищеца сума е изплатена на МФ за погасяването на държавен дълг, произтичащ от Междуправителствени кредитни спогодби и е налице правно основание за получаване на плащането, погасяващо парично задължение към РБългария, а ищцовото дружество е титуляр на вземане срещу алжирско предприятие, съгл. арбитражно решение на Международния арбитражен съд при М. – П. и не е налице обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, нито връзка между тях, и съответно липса на основание за разместване на имуществени блага.
Поради съвпадение с крайните изводи на първата инстанция за неоснователност на исковата претенция, въззивният съдебен състав е потвърдил решението на Софийски градски съд.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По делото липсват данни за вероятна недопустимост на решението, поради произнасяне по непредявен иск. Такъв порок на обжалвания съдебен акт се поддържа в жалбата, макар и основан на твърдения за неправилна правна квалификация на исковата претенция. Оплаквания за недопустимост са поддържани и във въззивната жалба и по тях съдебният състав на АС – София се е произнесъл в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба и петитума.
Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са изцяло релевантни към правилността на атакуваното въззивно решение. Този извод следва не само от начина, по който са формулирани въпросите, но и от сдържащите се в изложението мотиви към всеки един от тях. Поставянето на първия въпрос е обосновано с твърдение за неправилност на изведените от съда решаващи правни изводи по спорното материално право, а въпросът, свързан с приложение на чл.20 ЗЗД е основан на твърдения за неизвършени от съда съдопроизводствени действия, съставляващи съществено нарушение на съдопроизводствени правила. При формулирането на тези въпроси касаторът не е отчел липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, от която произтича и извод за недопустимост искането за достъп до касация да е основано на касационни оплаквания по чл.281, т.3 ГПК. Законодателят ясно е разграничил тези основания, на което е акцентирано и в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В посочения акт на нормативно тълкуване изрично е отразено, че в производството по селекция на жалбите ВКС не може да преценява правилността на обжалваното решение, нито да се произнася до поддържаните в жалбата основания за касиране. Поради недоказаност на общата предпоставка за достъп до касация, не се дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставеният от касатора въпрос, относим към съдържанието на мотивите към решението и свързаното с него задължение на съда за преценка на доказателствата, исканията и възраженията на страните, принципно е значим за всяко дело. Липсват обаче данни за допуснато от въззивния съд отклонение от цитираната в изложението практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, предвид подробно обсъдените от въззивния съдебен състав доказателства по спора и доводи на страните. Несъгласието на касатора с изведените решаващи правни изводи в атакувания съдебен акт, както и поддържаните твърдения относно конкретното съдържание на протокол от 17-18.05.2012 г., както и, че той съставлява неразделна част от сключеното на 20.07.2012 г. междуправителствено споразумение, които не са възприети от решаващия съд, не съставляват основания за достъп до касация, нито могат да бъдат съотнесени към основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 871 от 28.04.2016 г. по т.д. № 4665/2014 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА Б. ХОЛДИНГ ЕАД/н/ да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, разноски по делото в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: