О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
гр. София 20.09.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1927 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца П. Д. Н., чрез адв.Г. Т. срещу решение № 2151/23.12.2015 г. по в.гр.дело № 2062/2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2215/15.05.2015 г. по гр.дело № 9844/2014 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу [фирма], като универсален правоприемник на [фирма] иск с правно основание чл.226,ал.1,т.1 и т.2 КТ да бъде осъден ответника да заплати сумата 29 633.38 лв., представляваща имуществени вреди, изразяващи се в неполучена пенсия за осигурителен стаж и възраст за периода 29.10.2004 г. до 29.07.2014 г., причинени от неиздаване на УП-1 и УП-2, удостоверяващи трудовия, осигурителния стаж и доход, задържане и неоформяне на трудова книжка, вписване на невярна дата за прекратяване на трудовото правоотношение, а именно „прекратено считано от 01.08.2004 г.”, вместо „прекратено считано от 29.10.2004 г. от датата на връчване на заповед за уволнение”, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2014 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по непредявен иск. В тази насока е посочил, че в мотивите на въззивнито решение е видно, че съдът е разгледал отхвърлен иск на първата инстанция за присъждане на обезщетение по чл.226,ал.1,т.1 и т.2 КТ за присъждане на имуществени вреди, изразяващи се в неполучена пенсия за осигурителен стаж и възраст за периода от 29.10.2014 г. до 29.07.2014 г. – т.е. за три месеца, че такава претенция няма предявявана, че такова решение не е постановявал районния съд, че предявения иск е за времето от 29.10.2004 г. до 29.07.2014 г. – т.е. за 10 години. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. съгласно чл.350,ал.1 КТ работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани с прекратяване на трудовия договор и да я предаде незабавно на работника или служителя. От събраните по делото доказателства категорично е установено и въззивният съд го приема в мотивите си, че заповедта за прекратяване на трудовия договор е връчена на жалбоподателя на 29.10.2004 г., което означава, че на тази дата ответникът е следвало да върне на ищеца трудовите книжки и в трудовата книжка да отрази точната дата на прекратяване на трудовия договор, а тази дата е именно датата на връчване на заповедта за уволнение. Не следва ли да се направи категоричния извод, че работодателят извършва нарушение на 29.10.2004 г. като не връща на П. Н. трудовите книжки и не вписва истинската дата на прекратяване на трудовия договор – тази на връчване на заповедта за уволнение. В практиката на ВКС последователно се приема, че моментът на прекратяването на трудовото правоотношение съвпада с този на връщането й, което е задължение на работодателя. Не е нужно тя да бъде търсена или искана от работника. Задължението не е търсимо, а носимо, че съгласно чл.6,ал.3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж работодателят е длъжен даже да покани работника или служителя да си получи трудовата книжка и ако той не се яви да си я вземе, едва тогава задържането й/невръщането й/ не е законно, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решение № 444/15.06.2010 г.по гр.дело № 827/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 519/09.01.2012 г. по гр.дело № 1741/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. 2. след като категорично се установява, че на 29.10.2004 г. работодателят е извършил нарушение, като не е върнал трудовите книжки и като не е вписал коректно данните относно прекратяване на трудовото правоотношение и за това не са били налице оправдателни причини, не следва ли, че поведението му е незаконно и че всички последващи факти, натрупани през годините са последствия от неговите действия, а не причина за задържането на трудовите книжки, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по жалбата [фирма], чрез адв. П. Г. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за установено, че със заповед № Б 537/ 27.07.2004г., издадена от представляващия [фирма] е прекратено трудовото правоотношение с ищеца-жалбоподател на основание чл.328, ал.1, т.10 от Кодекса на труда, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 01.08.2004г. Заповедта е връчена на 29.10.2004г. срещу подпис. Посочил е, че след оспорване на заповедта е образувано гр.дело № 4698/ 2004г. на Варненския районен съд, че решението е било предмет на разглеждане пред въззивна и касационна инстанция. Прието е, че трудовият спор е приключил окончателно с постановеното решение № 41/21.02.2008г. от Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решението на въззивната инстанция за отхвърляне на главните искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1,2, и 3 КТ.
Съдът е приел, че част от доказателствения материал по разглежданите дела е трудовото досие на ищеца, съдържащо представени в оригинал трудови книжки – № 58 и № 9/99г. Прието е също, че след постъпило искане от процесуалния представител на [фирма] по гр.д.№ 4717/ 2008г. на В., е разпоредено да бъдат върнати оригиналите срещу заверени преписи от тези документи. Трудовите книжки са получени на 03.08.2009г. от сътрудник на адвокат П. Г.. По-късно са описани като веществени доказателства по преписка №9359/ 2009г. на ВРП и са върнати на ищеца срещу разписка на 09.04.2014г. Въззивният съд е приел, че разпореждането за връщане е издадено с постановление от 06.01.2010г. по п.14/2010г. на В. апелативна прокуратура, съобразно потвърдения отказ да се образува досъдебно производство по подадена жалба от П. Н. срещу адвокат Г. и Р.П.- служител [фирма]. Прието е, че в постановлението е посочено, че трудовите книжки са приложени по преписката неправомерно от 18.09.2009г., след като са получени от адвокат Г. с протокол за доброволно предаване.
С оглед на посочените факти въззивният съд е приел за установено, че работодателят е представил трудовите книжки като официални документи от трудовото досие на ищеца в гражданското производство, че след приключване на трудовия спор са върнати на 03.08.2009г. и на 18.09.2009г. са приобщени като доказателства към преписка на ОД на МВР и ВРП, инициирана от П. Н., че трудовите книжки са предадени на ищеца в деловодството на РП- В., срещу разписка на 09.04.2014г.
По твърденията, че работодателят не е издал документите, образци УП-1 и УП-2, необходими за пенсиониране от фактическа страна е прието следното:
С писмо от НОИ, отдел” Правен” изх.№ 04.02-498/.13.01.2010г./ с копие до МТСП / ищецът е информиран, че съобразно изричната норма на чл.98, ал.1, т.1 КСО осигурителният институт преценява наличието или липсата на правото на пенсия, въз основа на изрично писмено заявление на претендиращото пенсия лице и приложените към него документи за осигурителен /трудов / стаж, за брутното трудово възнаграждение или доход, върху които са нанесени осигурителните вноски за 3 последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по избор на пенсионера преди 1 януари 1997г., за брутното трудово възнаграждение или доход , върху които са нанесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след тази дата до датата на пенсионирането, и за прекратяване на осигуряването. Ищецът е уведомен, че съгласно чл.94, ал.1 КСО пенсия за осигурителен стаж и възраст се отпуска от датата на прекратяване на осигуряването, при условие, че заявлението е подадено в 6- месечен срок от тази дата и са налице регламентираните в чл. 68, ал.1-3 предпоставки от КСО. За реализиране правото му на пенсия следва да подаде заявление по утвърден образец до съответното ТП на НОИ по постоянен или настоящ адрес – Районно управление „ Социално осигуряване” – В.. При отказ за осигурителя да издаде необходимите документи за осигурителен стаж и осигурителен доход, може да се потърси за съдействие към контролните органи на ТП на НОИ, които са оправомощени да издадат задължителни предписания към осигурителя, за изпълнението на които носи административна отговорност.
Прието е, че със заявление вх.№ 831/18.01.2010г. до НОИ , РУ „ СО” В., ищецът-жалбоподател е поискал да се извърши проверка на работодателя относно изплащаните осигурителни вноски, осигурителен стаж , неизплатени обезщетения по КТ и К., болнични, надвзети Д., неполучени заплати, и да бъдат издадени и представени в НОИ необходимите документи за пенсиониране, считано от 29.10.2004г. Посочил е, че трудовите книжки са във ВРП по повод на подадени жалби срещу [фирма]. Според въззивния съд липсват данни, че към датата на подаването му да е направено искане за отпускане на пенсия в утвърдената форма.
Съдът е приел, че в проведената кореспонденция с НОИ, ТП-В., ищеца е бил информиран с писмо изх.№ 831/1 от 29.01.2010г., че е извършена проверка на осигурителя – [фирма], в качеството му на правоприемник на [фирма], при която е установено, че има издаден документ за пенсиониране- образец УП-2 изх.№ 39 /23.08.2004г. при прекратяване на трудовото правоотношение, който не е получен към този момент и след като е изпратен с обратна разписка на посочен от него адрес /на 02.09.2009г./, е върнат като непотърсени от адресата, че е посочено, че документите се намират при работодателя, на територията на Летище – В..
Посочил е, че в отговор е подадено ново заявление вх.№ 831/2 от 12.04.2010г. до НОИ, ТП- В., с обстоятелства за полагаеми и неизплатени обезщетения за временна нетрудоспособност, както и искане да бъдат „незабавно” изискани от работодателя документите за пенсионирането му, считано от 29.10.2004г./ а не от 01.08.2004г./, и да се преведат осигурителните вноски за времето от 01.08.2004г. до 29.10.2004г. Прието е, че допълнително, с писмо без входящ номер и дата, са представени – УП-1,оригинал; УП-2 № 71 / 19.04.2004г., оригинал; УП-2 № РД 1900- 25 / 23.04.1998г. -оригинал, УП-2 № РД- 9400/ 62 от 25.04.2004г.-оригинал, копие на заповедта за прекратяване на Т., като отново е поискал пенсионирането да се счита от 29.10.2004г.
С оглед на посочените факти съдът е извел извод, че преди да бъдат върнати трудовите книжки ищецът е разполагал с утвърдени образци за пенсиониране, издадени от предишен работодател и издадените от ответника при прекратяване на Т.. Прието е, че в подаваните заявления е искал да бъде зачетен осигурителен стаж и за времето от 01.08.2004г. до 29.10.2004г., като е сезирал и за неизплатени суми от Т.. Посочил е, че на 22.04.2014г. е подал молба до НОИ, ТП- В., да бъдат изискани от осигурителя документите за времето от 21.05.1998г.- 29.10.2004г. и представил трудовите книжки: № 58/ 27.09.1966г.- издадена от З. „ К.”, и № 09/ 99 издадена от [фирма].
Според въззивния съд данни за подадено заявление вх.№ 23038/ 24.04.2014г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, се съдържат в писмо изх.№ МП -23038/08.05.2014г. и писмо изх.№ 23038/ 30.04.2014г. НОИ, ТП-В., с което са изискани допълнителни доказателства: декларация за 3 последователни отработени години по негов избор, от 31.12.1996г., удостоверение за осигурителен стаж и доход – УП-2 за избраната 3 годишна база, военна книжка, и декларация дали има друг непредставен осигурителен стаж, като ищецът изрично е предупреден, че при неизпълнение в двумесечен срок от получаване на писмото, ще бъде издадено разпореждане въз основа на наличните редовни документи.
От правна страна е прието, че се претендира обезщетение за претърпени имуществени вреди, на следните основания: – поради неиздаване на документи, удостоверяващи осигурителния стаж, образци УП-1 и УП-2, в хипотезата на чл. 226, ал.1 , т.1 от КТ; – поради незаконно задържане на трудовите му книжки, след като трудовото правоотношение е било прекратено, в хипотезата на чл. 226, ал. 2 КТ; -поради неточно вписани данни относно датата на прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл. 226, ал. 1, т.2 КТ.
Въззивният съд е приел, че имуществена отговорност възниква за работодателя при наличие на две предпоставки: неизпълнение на задълженията по 350, ал. 1 КТ във връзка с чл. 349 , ал.2 от КТ и настъпили от бездействието вреди за работника или служителя, разглеждани в причинно-следствена връзка, че на обезщетяване подлежат претърпените имуществени и неимуществени вреди.
Посочил е, че ищецът претендира имуществени вреди, настъпили в периода: 29.10.2004г.-09.04.2014г., поради бездействие на работодателя – да върне трудовата книжка и да издаде необходимите документи за удостоверяване на трудовия / осигурителен стаж на ищеца след прекратяване на трудовото правоотношение. Прието е, че твърденията са, че поради това бездействие на ответника , не е могъл да се пенсионира и да получава пенсия за осигурителен стаж и възраст на по-ранна дата, считано от датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 29.10.2004г.
Съдът е взел предвид разпоредбите на чл.350,ал.1 КТ и е приел, че при прекратяване на Т. работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани с прекратяването, и да я предаде незабавно на работника или служителя, че задължението е императивно и следва да бъде изпълнено в деня на прекратяването и след вписване на необходимите данни в нея. Прието е, че трудовата книжка се връчва лично, срещу подпис, а когато това не може да стане / поради неявяване на работника или упълномощено от него лице/ работодателят може да изпрати трудовата книжка по пощата, че при неизпълнение на това задължение той носи имуществена отговорност.
Прието е, че трудовите книжки не са върнати на П. Н. при връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и задължението по чл. 350, ал.1 КТ не е изпълнено към 29.10.2004г. Прието е също, че трудовите книжки са представени с трудовото досие на ищеца по гр.д. 4698/ 2004г. В. и са ползвани в процеса до неговото приключване във всички инстанции,тъй като работодателят е съхранявал тези документи / 2 бр. трудови книжки/ със съгласието на ищеца. Според въззивния съд прилагането им към доказателствения материал по делото е по разпореждане на съда, което от обективна страна изключва основанието „ незаконно задържане” по смисъла на чл. 226, ал. 2 от КТ. Прието е, че след приключване на съдебния спор трудовите книжки са получени от лице, което не се легитимира като „ длъжностно лице” на работодателя, и скоро след това са предадени като веществени доказателства в досъдебно производство, инициирано от ищеца, че прилагането на оригиналите към преписката не е било оспорвано от него. Съдът е приел, че до приключване на преписката няма осъществено задържане на тези документи от страна на ответника и поради недоказано фактическо основание той не носи отговорност за евентуално причинените имуществени вреди на ищеца.
Преценено е за неоснователно възражението, че работодателят не е издал необходимите документи, удостоверяващи факти относно трудовото правоотношение, че от приложените доказателства се установява, че има издадени документи за осигурителен стаж на П. Н. след прекратяване на трудовото правоотношение, че ищецът не се е явил за получаването им. Прието е, че документите са предоставени на осигурителния институт въз основа на постъпило искане вх.№ 23038/ 08.05.2014г., след като на 24.04.2014г. ищецът е подал заявление до НОИ, ТП- В., за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Съдът се е позовал на чл. 94,ал.1 от КСО, според който пенсия за осигурителен стаж и възраст се отпуска от датата на прекратяване на осигуряването, ако заявлението с необходимите документи е подадено в 6- месечен срок от придобиване на правото, съответно от прекратяване на осигуряването. Според въззивния съд дори да се приеме, че в шестмесечния срок след влизане в сила на заповедта, не са били издадени всички документи за осигурителния стаж на лицето, това би установило само една от предпоставките предвидени в чл. 226 КТ. Прието е, че имуществената отговорност на ответника е обусловена от връзката между установеното бездействие на работодателя и настъпилите в резултат на това бездействие имуществени и/или неимуществени вреди. Посочил е, че обстоятелството, че документите са издадени от ответника в определения от закона срок, установени при извършената проверка от НОИ, не е оспорено от ищеца.
Въззивният съд е приел, че ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж през 2004г., че заявление за отпускане на пенсия до НОИ, ТП- В. е подадено на 24.04.2014г., че дотогава няма инициирано производство по реда на чл. 94 от КСО/изм.ДВ,бр.67 от 2003г./ , съобразно изискванията на чл.2 и следващите от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж/ Дв, бр.19 от 2003г./. Посочил е, че правото е упражнено след 6-месечния срок, поради което и претенцията му за обезщетение за причинените имуществени вреди, считано от по-ранната дата предвидена в КСО е недоказана и подлежи на отхвърляне. Прието е, че е недоказано и по същество неоснователно исканото обезщетение за имуществени вреди, настъпили към 09.04.2014г. Съдът е приел, че ищецът не е доказал, въз основа на които липсващи документи не е могъл да депозира заявление по чл. 2 от НПОС, нито причините, поради които при наличните документи не е направил искането на по-ранна дата, че не е проявил необходимата добросъвестност, за да защити интереса си след приключване на трудовия спор и при подаване на съответните документи, за което е бил уведомяван с нарочни писма от НОИ, ТП В..
При тези съображения е изведен извода, че първоинстанционното решение, с което исковата претенция е отхвърлена, следва да се потвърди, като законосъобразно.
По правните въпроси:
Съдът преценява за неоснователни доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск.
Според трайно установената практика на ВКС съдът е разгледал непредявен иск по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран – като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита. Въз основа на изложените в исковата молба факти и търсена защита съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право, прилагайки материалния закон. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В съответствие с тази практика въззивният съд съобразно с изложените в исковата молба обстоятелства и петитум е определил правната квалификация на предявените искове по чл. 226,ал.1,т.1 и т.2КТ и по чл.226, ал.2 и е разрешил правния спор според тази правна квалификация – т. е. не се е произнесъл по непредявен иск. Постановеното решение на Варненския окръжен съд не е недопустимо, като постановено по непредявен иск.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението. Всеки от въпросите не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касае правилността на обжалваното решение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според същата практика материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на това тълкуване съдът преценява, че въпросите по п.1-ви от изложението не са правни, а касаят правилността на обжалваното решение. Както се отбеляза тези въпроси Върховният касационен съд следва да преценява, ако се допусне касационно обжалване данни за което в случая не са налице. Поради това, че въпросите по п.1-ви не са правни само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът не е правен, а фактически. Както се посочи по-горе в производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото Върховният касационен съд трябва се произнесе дали формулираният от касатора П. Н. правен въпрос от значение за изхода по настоящото дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В настоящото производство по чл.288 ГПК съдът не преценява изводите на въззивния съд по възприетата фактическа обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства. Следователно вторият въпрос на жалбоподателя Н. не е правен по смисъла на установената практика от ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси от жалбоподателя П. Н..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2151/23.12.2015 г. по в.гр.дело № 2062/2015 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх. № 5308/22.02.2016 г., подадена от П. Д. Н., [населено място], [улица], вх. Б, ет.4, ап. 50, чрез адв. Г. Т., съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Г.Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: