О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 668
гр. София 16.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1025 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника ОУ”Д-р П. Б.”, [населено място], [община], чрез адв.Я. Я. против решение № 444/20.11.2017 г. по в.гр.дело № 733/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение от 11.08.2017 г. по гр.дело № 557/2017 г. на Велинградския районен съд, с което са уважени предявени искове от М. М. М. против ОУ”Д-р П. Б.” [населено място] с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр. чл.225,ал.1 КТ за сумата 4594.86 лв. обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, поради незаконното уволнение, заедно със законната лихва, считано от 12.04.2017 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. съдът приема, че е налице закрила по чл.333,ал.3 КТ за лице, което не членува в синдикална организация, съществуваща в училището. Доколкото няма организация в училището не може лицето да бъде избрано в никакъв общински орган на тази организация, за да ползва закрила. Жалбоподателят счита, че съдът неправилно приема наличие на основание за закрила на ищеца. При липса на първоначална училищна организация на съответния синдикат, няма кой да издигне кандидатурата на съответното лице за избор в общинска организация. Липсата на синдикална организация в училището не може да ангажира работодателя да изпълнява задължения, произхождащи от закрилата на чл.333 КТ по отношение на подобно лице. 2 Според жалбоподателя е безспорно, че по делото от страна на ищеца няма дадени никакви доказателства и за закрила, поради заболяване. Самата подадена декларация не поражда задължение за работодателя да иска предварително съгласие, предвид това, че липсват всякакви медицински документи при него, доказващи наличието на тази закрила, че съдът и в тази насока е решил, че декларацията е достатъчно основание да породи задължение за спазване на закрила. Правните въпроси според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба М. М. М., чрез адв.А. Ш. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени искове от М. М. М. с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ.
Прието е за безспорно по делото, че ищецът е заемал длъжността „старши учител“ в ответното училище. Прието е също за безспорно, а и установено от приложените писмени доказателства, че ищецът е възстановен на тази длъжност с влезли в сила съдебни решения,считано от 8.11.2016 година.
Със Заповед от 15.02.2017 година е прекратено трудовото правоотношение на ищеца, на основание чл.328 ал.1 т.2 от КТ – с влизане в сила на ново щатно разписание.
Съдът е приел, че в мотивите на заповедта е посочено, че от 01.09.2015 година е променено щатното разписание, като са премахнати три щатни бройки на педагогически персонал. Извършен е подбор и е взето решение ищеца да бъде освободен. Приел е, че връчването на заповедта е извършено при оформяне на отказ да бъде получена на дата 14.02.2017 година. Според съда е налице несъответствието в датите, както и, че промяна на щатното разписание не е извършвана след възстановяване на ищеца на работа.Той е възстановен на 8.11.2016 година, поради което според съда няма яснота каква точно длъжност е заемал и как му е изплащано възнаграждение до 15.02.2017 година – три месеца, при положение, че от 2015 година е променено щатното разписание.
От приетото удостоверение по делото е установено, че е пререгистрирано Общинско синдикално дружество на НУС в [община] и ищеца М. М. е негов секретар.
Прието е, че с декларация от 14.02.2017 година ищецът е декларирал пред работодателя си ,че страда от исхемична болест на сърцето и се ползва с предвидената в чл.333 от КТ закрила. Прието е също, че въпреки тази декларация в заповедта е посочено лаконично, че ищеца не се ползва от такава закрила. Посочил е, че е приложена и епикриза от 2009 година, в която е посочено заболяването.
Съдът е приел, че по делото са представени три щатни разписания – първото в сила от 1.09.2014 година, според което има пет длъжности „старши учител“ и една от тях се заема от ищеца. Другите две щатни разписания са съответно от 1.09.2015 година и от 1.10.2015 година, като и в двете са посочени четири длъжности „старши учител“ и поименно лицата, заемащи ги, като ищеца не е сред тях.
Посочил е, че по делото е представен протокол от 15.02.12017 година, като в самия протокол е отразено, че комисия от двама члена е извършила подбор на 15.02.2016 година, както и е отразено само решение ищеца да бъде освободен.
От правна страна е прието за установено по делото, че ищецът е член на синдикалното ръководство на териториален синдикален орган, че за установяване на това обстоятелство е представено удостоверение, което не е оспорено от ответника. Прието е също, че оспорването от ответника, както в първоинстанционното производство така и във въззивното се ограничава само до твърдението, че в училището няма синдикална организация.
Съдът е приел, че работодателят не е получил, а дори не е търсил и предварителното съгласие на определения синдикален орган, че безспорно закрилата е приложима с оглед конкретното основание за уволнение, на което работодателят се е позовал. Формирал е извод, че посоченото е достатъчно основание за отмяна на уволнението, без да се разглежда трудовия спор по същество – чл.344,ал.3 КТ.
Прието е, че ищецът подържа, че се ползва и от закрилата по чл.333 ал.1 т.3 от КТ, като страдащ от заболяване, включено в нарочната наредба на Министъра на здравеопазването, че това обстоятелство е декларирал в нарочна декларация. Прието е също, че работодателят не твърди да е искал предварително разрешение на Инспекцията по труда, като доводите му се изчерпват с твърдението, че работникът не е представил доказателства за заболяването си, че не твърди да е направено такова искане. Като е взел предвид разпоредбите на чл.1 ал.2 и чл.2 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, съдът е приел, че е допуснато нарушение от страна на работодателя и е налице самостоятелно основание за отмяна на уволнението, без съдът да се занимава със спора по същество. При тези съображения съдът е приел, че първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ е правилно и следва да се потвърди. Посочил е, че неточностите в диспозитива/отмяна на заповедта,а не на самото уволнение/ не опорочават съдебното решение.
Приел е, че не е необходимо да се произнася по съществото на спора – в смисъл законосъобразността на самото уволнение, като е посочил, че в тежест на работодателя е да установи извършването на подбор и критериите по които той е извършен, за да се прецени неговата законосъобразност, че доказателства в тази насока не са ангажирани.
Съдът е приел за основателен и иска с правно основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност.
Прието е за установено от представеното копие на трудова книжка на ищеца и чрез извършена констатация в съдебно заседание, че ищецът е останал без работа за период от шест месеца, че размера на дължимото обезщетение е определен, чрез приетото по делото заключение на експерт.
Въззивният съд се е произнесъл по направеното от ответника възражение за прихващане с изплатено възнаграждение по чл.220 ал.1 и чл.222 ал.1 от КТ. Не са споделени доводите, че е невъзможно прихващане, тъй като вземането, представляващо обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение не било изискуемо.
Прието е, че между материалноправното изявление за прихващане и възражението за прихващане са налице съществени различия. Посочил е, че прихващането в материалноправен аспект, като способ за погасяване на задължения е регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно койтоя когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В този случай насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото към момента, в който условията за прихващане са били налице, а не към датата на компенсационното волеизявление.
Приел е, че възражението за прихващане по своята същност представлява едно процесуално действие за защита срещу иска, че без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост – чл. 298, ал. 4 ГПК. Според въззивния съд правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични на насрещния иск, тъй като и при двата процесуални способа се формира сила на пресъдено нещо по заявеното с тях спорно право. Приел е, че възражението за прихващане, заявено в исковото производство като процесуален способ на защита, не изисква изискуемост и ликвидност на насрещното вземане. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно и за разлика от извънсъдебното прихващане, то се извършва занапред.
Прието е, че неоснователността на възражението за прихващане в конкретния случай произтича от недоказването от страна на ответника, че е извършил такива плащания, че на това основание решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отговорил на това възражение и се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.344 ал.1 т.3 от КТ е правилно и следва да бъде потвърдено.
По правните въпроси:
Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените два въпроса в изложението.
Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът намира, че формулираните два въпроса не представляват правни въпроси, тъй като касаят правилността на обжалваното решение. Според цитираната практика на ВКС по-горе материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като всеки от въпросите касае възприетата фактическа обстановка от въззивния съд и обсъждане на събраните по делото писмени доказателства се налага изводът, че въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл.81 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за настоящото производство в размер на 500 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 444/20.11.2017 г., постановено по в.гр.дело № 733/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 11664/28.12.2017 г., подадена от ОУ”Д-р П. Б.”, [населено място], [община], чрез адв.Я. Я..
Осъжда ОУ”Д-р П. Б.”, [населено място], [община] да заплати на М. М. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [община], обл. П. сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: