1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№668
[населено място], 18.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 3286 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] , [населено място], чрез пълномощниците адв.М. Б. и адв.В. В. срещу решение № 1262/12.06.2015г. по в.т.д. № 77/2014г. на Софийски апелативен съд,ТО, 9 състав, с което след отмяна на решение № 1556/12.09.2013г. по т.д. №2445/2010г. на СГС, ТО, VI-2 с-в, са отхвърлени предявените от касатора срещу ЗД [фирма], [населено място] искове по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на основание договор за застраховка на имущество по полица № [ЕГН]/16.11.2009г. на сумата от 774 733,39 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди от застрахователно събитие „пожар“, настъпило на 03.02.2010г., заедно със законната лихва от деня на предявяване на иска и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 30 225,12лв., лихва за забава за периода 07.06.2010г. – 22.10.2010г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са изпълнени предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът ЗД [фирма], [населено място] в писмения си отговор на касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по същество основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Намерил е за доказано сключването на застрахователен договор за застраховка на имущество от 16.11.2009г., както и настъпването на застрахователно събитие на 03.02.2010г. – възникнал пожар, последван от взрив, в рамките на застрахователното покритие по визирания договор, който е действал към датата на събитието. Въззивната инстанция е изложила съображения, че застрахователното събитие е настъпило като последица от комплекс обстоятелства, всяко от които дори и да не притежава характеристиката на самостоятелна причина за възникване на пожара, представлява част от сбор обстоятелства, които действайки съвкупно и едновременно са предизвикали застрахователното събитие, респ. са допринесли за увеличаване на вредите. Същевременно всяко от тези установени обстоятелства представлява и отклонение от установените правила, вкл. утвърдени и от касатора, който в качеството си на собственик на производствения обект и контролиращ производствения процес, носи отговорност за обстоятелствата от този вид. Фактическите изводи на САС са изградени на база обсъждане на констатациите по протокол №1/26.02.2010г. на Р.-В., за който решаващият съд е приел, че съставлява доказателство за отразените в него факти по осн. чл.10, ал.1 от НАРЕДБА за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки относно: точното място на възникване на възпламеняването, наличието на разпрашен амонит по и около машината, предприетите от оператора и завеждащия смяната действия, като същият протокол е бил подписан от представител на работодателя – касатор без забележки. Въззивната инстанция е счела, че коментираният протокол няма доказателствена сила относно конкретните причините за възникване на пожара, доколкото процедурата, в хода на която е съставен документът, има ограничена цел и установяването на тази причина изисква специални знания. В тази връзка САС е обсъдил заключенията на СТЕ с в.л. О. К., СТЕ с в.л. Х. С., СПТЕ с в.л.В. С., както и депозираните във въззивното производство по повторната едночленна СТЕ с в.л. Б. П. и тричленната СТЕ. Съдът е коментирал всяка една от посочените от вещите лица възможни непосредствени причини, за да възникне процесния пожар, съпоставил ги е с останалия доказателствен материал и е направил извод, че в конкретния случай такава непосредствена причина се явява приплъзването на ремъка в разбивния бункер, което е довело до повишено триене в ремъчните шайби, съответно предизвикало повишаване на температурата на ремъка до степен да формира топлинния начален импулс за възпламеняване на намиращия се в непосредствен контакт с ремъците амонит. Допълнителен аргумент за изключване на останалите предложени от вещите лица като възможни теоретични причини, въззивната инстанция е намерила в данните за множество предходни случаи, при които се е образувало такова повишаване на температурата на ремъците, налагащо спиране работата с машината и охлаждане ремъците с вода. Съобразно заключението на СТЕ с в.л. О. К. решаващият съд е заключил, че непосредствената причина за възпламеняването се намира във функционирането на машина, която не отговаря на проекта, по който е произведена. Съгласно техническата документация / 1971г./ е предвидено задвижването на разбивния бункер да се състои от електродвигател, редуктор и верижна предавка с верижни зъбни колела. Според инвентарния и ремонтен картон към 13.05.2002г. машината е била снабдена с ремъчна предавка вместо верижна, като последната подмяна на ремъците е от 14.01.2010г. Използването в производството на машина с въведени по неизвестен начин конструктивни изменения според САС представлява неправилна експлоатация по т.10.3 от ОУ към застрахователния договор. Към същата разпоредба въззивната инстанция е счела, че попада и обслужването на процесната машина от работник без необходимото за длъжността образование и без проведен инструктаж. САС е отчел, че след първоначалното възпламеняване на намиращия се в непосредствен контакт с ремъците амонит горенето се е разпространило и на амонита, разпръснат по пода. Според утвърдените правила същият не е следвало да се намира на това място, а при попадането му там – да бъде незабавно почистен. Така разпиленият амонит апелативният съд е приел, че не представлява нормална последица от производствения процес, следователно има характеристиката на избухливо вещество, поставено в близост до застрахованото имущество по т.8.7 от ОУ. Тъй като според свидетелските показания действия по ограничаване на пожара са предприети около 30 мин. след възникването му, а според писмените доказателства сигнал до противопожарната служба [населено място] е бил подаден 20 мин. след възникването на пожара, САС е намерил, че са били нарушени установените технологични правила за безопасност. Това забавяне е довело до разпростиране на пожара и не е позволило при пристигане на групата за противопожарна защита да се достигане до пожарогасителните средства в самото помещение, където се е намирал разбивният бункер. Предвид обстоятелството, че взривовете са започнали един час след началото на пожара, то съдът е заключил, че е съществувала възможност да се вземат пожарогасителни мерки, които с висока степен на вероятност да потушат огъня или най-малко да го ограничат до пристигане на противопожарната защита. Ръководителят на групата св.Здравковски и нейният член св.М. не са се намирали на територията на завода, независимо, че към момента на пожара производството е продължавало и базата на ПУПБС – Б. е отдалечена, което допълнително е допринесло за забавяне на противопожарните действия. Н. на своевременни пожарогасителни действия, предписани от установените правила представлява нарушение на чл.63.4 от ОУ – след настъпването на събитието не е ограничен размерът на щетите.
Така констатираният от апелативния съд комплекс от обстоятелства представлява според него неизпълнение от страна на касатора като застрахован на съществени задължения, предвидени в застрахователния договор и поради това поражда право на застрахователя да откаже заплащане на застрахователно обезщетение съгласно чл.211,т.2 КЗ / отм./.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства ? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възможни причини за пожара и да анализира и обоснове механизма за неговото възникване, въз основа на всички събрани по делото доказателства? Следва ли причината и механизмът на пожара да бъдат безпротиворечиво изяснени по делото и то с помощта на специални знания, или това е предоставено на преценка на съда? 3/ Каква е доказателствената сила на Протокол № 1/26.02.2010г. на Р.-В. в частта относно причините, довели до пожара? 4/ Кому принадлежи тежестта на доказване на неправилната експлоатация, вследствие конструктивна промяна на разбивния бункер и причинната връзка между нея и настъпването на вредоносното събитие? 5/ Нарушаване на инструкциите, издадени от ищеца, може ли да се приравни по правни последици на нарушаване на законоустановените правила или задължителни указания на застрахователя по смисъла на ОУ на застрахователния договор? 6/ При извършен от застрахователя, при сключване на договора, оглед на застрахованото имущество, вкл. оглед на машината – разбивен бункер, която към момента на огледа е конструктивно изменена, следва ли да се приеме нейната работа като неправилна експлоатация по см. на чл.10.3 ОУ и основание за освобождаване от отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение? Какво е правното значение на извършения от застрахователя оглед по отношение отговорността му за изплащане на обезщетение? 7/Обусловено ли е правото на застрахователя по договор за имуществена застраховка да откаже изплащане на застрахователно обезщетение от наличие на причинно следствена връзка между поведението на застрахования по конкретното застрахователно правоотношение и настъпване на застрахователното събитие/вредите?.
Въведени са допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по всички формулирани от касатора въпроси, поради противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС , като следва : по първи въпрос – с обективираната в т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, в решение № 298/28.04.2010г. по гр.д. № 3972/08г. на ВКС, IV гр.о. , решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС , II т.о., решение № 341/11.11.2011г. по гр.д. № 992/2010г. на ВКС , I г.о., решение № 815/15.02.2011г. по гр.д.№ 1713/2009г. на ВКС , IV г.о. и решение № 480/28.05.2009 по гр.д. № 1888/2008г. на ВКС, IV г.о. ; по втори въпрос –с обективираната в решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС , IV г.о., решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 341/11.11.2011г. по гр.д. № 992/2010г. на ВКС, I г.о., решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 1885/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 190/18.12.2009г. по т.д. № 364/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 185/05.03.2014г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС , I т.о.; по трети въпрос – решение по гр.д. № 1502/2013г. на ВКС , III г.о. и решение № 121/27.09.2013г. по т.д. № 621/2012г. на ВКС, I т.о. ; по четвърти въпрос – решение № 77/16.07.2015г. по т.д. № 1048/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 185//05.03.2014г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС, I т.о и решение № 218/19.02.2014г. по т.д. № 761/2012г. на ВКС, I т.о; по пети въпрос– решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 1885/2013г. на ВКС, II т.о.; по шести въпрос – решение № 77/16.07.2015г. по т.д. № 1048/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 1885/2013г. на ВКС, II т.о.; по седми въпрос – решение № 77/16.07.2015г. по т.д. № 1048/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 49/29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 102/02.10.2012г. по т.д. № 615/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 1885/2013г. на ВКС, II т.о. и решение № 185/05.03.2014г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС , I т.о. По отношение на третия поставен от касатора въпрос се твърди осъществяване на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради противоречие между произнасянето по него от страна на въззивния съд и това, обективирано в съдебна практика в решение № 261/06.06.2014г. по гр.д. № 224/2014г. на СОС; решение от 24.03.2014г. по гр.д. № 21757/2013г. на СРС и решение № 16832/17.09.2014г. по в.гр.д. № 2655/2014г. на СГС. Според касатора отговорът на въпроси от №5 до №7 би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- допълнително основание по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК.
По предпоставките за допускане на касационно обжалване, ВКС намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първи и втори въпрос касаят правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, произнасянето по тях е обусловило крайните правни изводи на съда, поради което изпълняват общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение проверката на въведения селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се съобрази следното:
Според постановките по т.1 и т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС с оглед правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция като по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. Също така въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Според цитираната от касатора задължителна съдебна практика на ВКС, въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към спора като се произнесе в рамките на компетентността си по чл.269 ГПК, съобразно доводите по въззивната жалба и писмения отговор на същата.
С обжалваното решение САС не се е отклонил от тези задължителни разяснения като съобразно наведените в исковата молба и отговора й твърдения и възражения на страните, при събрания доказателствен материал и с оглед направените по въззивната жалба оплаквания по чл.269, ал.2 ГПК и писмения отговор на същата е извършил самостоятелна преценка на фактите и ги е подвел към релевантните за спора правни норми. В мотивите на въззивното решение са намерили отговор поставените по касационната жалба /доколкото те фигурират и в писмения отговор на касатора, явяващ се въззиваема страна пред САС/ оплаквания относно: конструктивната промяна в машината и времето на осъществяването й, механизма на възникване на пожара. По отношение на последния проблем са обсъдени поотделно и съпоставено едно с друго всички експертни заключения и изложените от вещите лица вероятни причини за пожара, като решаващият съд не е изключил ключовото значение на специалните знания на вещите лица, а за да обоснове извода си за непосредствената причина за пожара ги е съпоставил и с останалия доказателствен материал: писмени доказателства и свидетелски показания. Следващите доводи на касатора, с които се свързва първият формулиран въпрос: необсъждане на представения протокол №1/26.02.2010г. на Р.-В. и на доказателствата за нарушаване правилата на противопожарната безопасност, не могат да бъдат споделени от настоящата инстанция. Твърдения относно тези доказателства са въведени във въззивната жалба от застрахователя, а не от касатора с отговора й, и САС подробно е аргументирал в какъв аспект приема, че цитираният протокол има доказателствена сила и за кои обстоятелства. Така също обстойно е обсъдил приетите от касатора инструкции за противопожарна охрана и безопасност при работа с артилерийски и инженерни бойни припаси, издадени на база законови и подзаконови нормативни актове и е съпоставил установеното от доказателствата – писмени, гласни и експертизи на вещи лица, поведение на лицата, на които са възложени задължения в тази връзка. Последният довод на касатора – необсъждане на представените по делото доказателства свързани с твърдяното от ответника неизпълнение на задълженията на ищеца, довело до вредоносния резултат, е твърде общо и не може да бъде подробно обсъдено не само предвид фазата на касационното производство / по селектиране на касационната жалба/, но и с оглед принципната постановка, че касационната инстанция се произнася само в рамките на въведения от касатора въпрос като не може да замества неговата воля с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, което предполага точно и мотивирано изложение.
В допълнение следва да се посочи, че визираното от касатора решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 11885/2013г. на ВКС, I т.о. не представлява задължителна практика по първи и втори въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, тъй като с него е дадено разрешение по различен въпрос: относно въвеждането на нови факти при твърдение за относимост към вземането на ищеца, ако същите биха се преклудирали от СПН. Решение № 190/18.12.2009г. по т.д. № 364/2009г. на ВКС, II т.о. е по процесуалноправния въпрос за задължението на съда при искане от страната да допусне експертиза, която да установи причината за настъпване на застрахователното събитие и за недопустимостта на позоваване на експертно мнение имащо характер на частна експертиза. В обжалваното решение са допуснати няколко експертизи и не са кредитирани частни такива. Решение № 185/05.03.2014г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС, I т.о. е постановено по материалноправни въпроси: кое неизпълнение на задължение на застрахования е „значително“ за интереса на застрахователя по см. на чл.211, т.2 КЗ / отм./ и дали между него и настъпването на събитието следва да има пряка причинно-следствена връзка, докато същото решение по чл.290 ГПК е въведено от касатора във връзка с формулираните от последния в изложението различни процесуалноправни първи и втори въпрос относно начина на доказване на механизма на възникване на пожара.
По трети въпрос относно доказателствената сила на протокола по чл.58, ал.6 КСО е налице произнасяне от въззивния съд и то е обусловило решението по спора, доколкото констатациите в този протокол относно релевантни обстоятелства са обсъждани от съда във връзка със заключенията по експертизите и изводите за нарушения на задължения на застрахования по клаузите на ОУ. Не е изпълнен посоченият от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като производството по цитираното от него гр.д. № 1502/2013г. на ВКС, III г.о. е приключило с определение по чл.288 ГПК , а не с решение по чл.290 ГПК, а определенията по чл.288 ГПК съобразно разяснителните мотиви на т.2 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС са извън обхвата на задължителната практика на ВКС. Решение № 121/27.09.2013г. по т.д. № 621/2012г. на ВКС, I т.о. е постановено по повод допуснато касационно обжалване по въпрос касаещ доказателствено значение на актове за СМР. Последните се издават в друга процедура, с други участници и цел. Не е осъществено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не е налице твърдяното от касатора противоречие. В посочените от него като практика на съдилищата решения и в обжалваното въззивно решение на САС по идентични съображения е прието, че цитираният протокол в частта относно квалификацията на злополуката като трудова и на обстоятелствата, които имат значение за настъпването й представлява официален свидетелстващ документ. Този извод е и в съответствие със закона– чл.58, ал.6 вр.чл.58, ал.3, т.1 КСО. Изрично въззивният съд е изключил протоколът да има доказателствена сила относно механизма за възникване на пожара, а за установяване на причината е назначил и обсъдил няколко СТЕ и една СПТЕ.
Четвъртият формулиран от касатора въпрос изпълнява изискването за общо основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не отговаря на селективния критерий по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. САС не е отрекъл задължението на застрахователя да докаже, че виновното неизпълнение на задължението на застрахования е причина за настъпване на застрахователното събитие. Приел е за доказано неизпълнението на задължението за правилна експлоатация на съоръжението въз основа на събраните в конкретния случай доказателства: първоначален проект за въведената в експлоатация през 1971г. машина; приета от касатора през 2001г. „Процедура за качество“ за поддържане и ремонт на машини и съоръжения; отразяване в ремонтен паспорт на промяна в механизма за задвижване най-рано към 2002г., за която промяна липсват – проект и документи, отразяващи изпълнението на предвиденото по такъв проект; експлоатация на машината в този променен вид от застрахования, който предвид факта, че от момента на приватизация /2000г./ е в държане на първоначалната техническа документация, е знаел за несъответствието и го е поддържал. Извън тежестта на доказване от застрахователя остава твърденият от самия касатор факт, че е възможно конструктивните изменения да са въведени и разработени от технически компетентно лице и да са проверени за съответствие с нормите за безопасност.
Петият поставен въпрос не изпълнява както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнително посочените от касатора по чл.280, ал.1 , т.1 и т.3 ГПК. Относно общото основание за допускане на касационен контрол следва да се има предвид, че САС е приел, че всяко едно от констатираните от него обстоятелства : разпрашеният по машината и по пода в цеха амонит, оперирането с машината от работник без нужното образование, експлоатацията на машина с въведени по неизвестен начин конструктивни изменения, непредприемането на своевременни пожарогасителни действия представляват нарушения на конкретни задължения, предвидени в ОУ. Съдържанието на формулирания въпрос го свързва с приложение на чл.10.8. от ОУ, който регламентира релевантността на предписанието на застрахователя. Видно от мотивите на въззивното решение САС не е обсъждал тази клауза, а е подвел поведението на застрахования / експлоатация на конструктивно променена без нужната документация машина и допускане на работа с нея на работник без нужното образование/ под уредбата на чл.10.3 от ОУ, непоставящ като условие предписанието на застрахователя. Следователно от една страна се касае до тълкуване на договорни клаузи, а проверката на тълкувателната дейност на съда е извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК, освен ако не е поставен въпрос във връзка с нарушаване на критериите по чл.20 ЗЗД, какъвто в настоящия случай не е формулиран. От друга страна изводите на решаващия съд, че всяко едно от тези обстоятелства представлява и нарушение на инструкции и правила приети от самия касатор не означава, че не са съобразени нормативни изисквания в тази връзка. Изрично съдът се е позовал на заключението на пожаротехническата експертиза, че не са налице общовалидни норми за действие при пожар в производствени обекти, работещи с взривни вещества предвид голямото многообразие на взривните вещества и техните свойства, затова конкретните норми за допустимостта на пожарогасителните действия в подобни обекти, предвид работата с взрив, се разработват конкретно за всеки обект и такива норми за процесния завод са разработени и утвърдени по реда на подзаконов нормативен акт – НАРЕДБА № I-209 от 22.11.2004 г. за правилата и нормите за пожарна и аварийна безопасност на обектите в експлоатация (отм.). Само за изчерпателност настоящият състав посочва две норми от последната – чл. 58, според която не се допуска експлоатация на неизправно технологично и друго оборудване, което може да доведе до пожари, експлозии и аварии и чл.73, според която разлетите или разсипаните взриво- и пожароопасни вещества и материали се събират и почистват незабавно. Същите са възпроизведени от касатора като правила в коментираните инструкции и са мотивирали САС при постановяване на крайния правен извод по спора. Самите цитирани във въззивното решение инструкции също съдържат позоваване на съответния законов нормативен / ЗКВВОБП/ или подзаконов нормативен акт, по делегация на който са издадени. Следва да се посочи, че решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 11885/2013г. на ВКС, I т.о., на което се позовава касаторът, дава отговор на въпрос, различен от коментирания, а именно: относно въвеждането на нови факти при твърдение за относимост към вземането на ищеца, ако същите биха се преклудирали от СПН. Не е осъществен и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въвеждането му е формално, без да се обоснове съществуване на нормативна празнота, неясна норма или непълна норма, която да се нуждае от преодоляване или необходимост от даване на разрешение по този въпрос с оглед на законодателна промяна или промяна в обществените условия.
По отношение на шести въпрос не е налице общото основание, тъй като въпросът се поставя в аспект на обсъждане на само едно от констатираните нарушения, а въззивният съд е съобразил комплекс от няколко установени от него такива. Освен това акцентът в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е върху заварено от касатора фактическо положение, а САС се е позовал на доказателства за последващо приватизацията изменение в конструктивен елемент на машината при вече приет ред за внасяне на такива изменения, за който няма документи, че е спазен, при това не е явен елемент и може да се установи само чрез съпоставяне с първоначалната документация. Както вече бе отбелязано касационната инстанция не може да проверява правилността на фактическите изводи на решаващия съд в производството по чл.288 ГПК. Не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение №77/16.07.2015г. по т.д. № 1048/2014г. на ВКС, II т.о. със задължителен за съдилищата характер се произнася по въпроса, че установяването на причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, обуславя прилагането на чл.211, т.2 КЗ /отм./. Прието е, че при възникване на застрахователно събитие дължимостта на застрахователното обезщетение и наличието на основания за освобождаване на застрахователя от отговорност за обезщетяване на вреди от събитието следва да се преценяват в очертаните от конкретния договор субективни и обективни предели на застрахователното правоотношение като се изхожда от съдържанието на договора, поведението на застрахования като страна в правоотношението и застрахования с договора имуществен обект. В казуалните мотиви, които нямат задължителен характер, ВКС е разгледал проблема съобразно конкретния казус следва ли в тежест на застрахования да се възлага проверката на техническата изправност на застрахованото имущество. Решение № 89/24.09.2014г. по т.д. № 11885/2013г. на ВКС, I т.о. не съдържа в своите тълкувателни мотиви отговор на въпроса какво е правното значение на извършения от застрахователя оглед при сключване на застраховката, тъй като е постановено след допускане на касационно обжалване по процесуалноправни въпроси.
Във връзка със седми въпрос твърдението на касатора е, че без да е установено от събраните по делото доказателства причинно-следствена връзка между поведението на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, е уважено възражението на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение. По аналогични мотиви с вече изложените по въпрос № 4 ВКС счита, че въззивният съд не е отрекъл необходимостта от установяване на такава връзка и я намерил за доказана. Евентуалната необоснованост на изводите му в тази насока представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и стои извън правомощията на ВКС във фазата по селектиране на касационната жалба.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС.
Разноски за производството не се присъждат, тъй като ответникът не е направил искане за това.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1262/12.06.2015г. по в.т.д. № 77/2014г. на Софийски апелативен съд,ТО, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.