О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 668
гр. София, 05.11.2019 год.
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 28.10.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова ч.т.дело № 2178/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. С. И. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № Р-78 от 17.07.2019 г. по т.д. № 3010/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., с което производството по подадената от нея искова молба за прогласяване нищожността или за отмяна на решение № 1854 от 25.06.2010 г. по арбитражно дело № 1854/2018 г. на арбитър ad hoc Б. Г. е прекратено като недопустимо.
Жалбоподателката намира определението за неправилно. Твърди, че при постановяването му не е съобразена разпоредбата на чл. 48, ал. 1 ЗМТА относно началото на тримесечния срок за предявяване на иск за отмяна на арбитражно решение, а именно от получаването на решението. Счита за незаконосъобразен извода на тричленния състав на ВКС, че е узнала за арбитражното решение въз основа на извършеното по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК връчване на адресирана до нея покана за доброволно изпълнение чрез работодателя й, както и че връчването се осъществява в момента на получаване на съдебните книжа от третото лице, поело задължение да ги предаде на адресата, а самото предаване не е елемент от фактическия състав на връчването и е без значение за началото на срока. Поддържа, че поради непредаване от страна на работодателя на поканата за доброволно изпълнение, ищцата не е узнала за арбитражното решение и спрямо нея не е започнал да тече срокът по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Жалбоподателката не е била уведомена и за предприетите действия по изпълнението /преведена от ЧСИ на 23.10.2015 г. по сметка на взискателя сума в размер на 54.79 лв., постъпила в резултат на наложен запор върху трудовото й възнаграждение/, поради което и тази дата не може да се приеме за начало на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, като счита, че същият не е изтекъл към датата на депозиране на исковата й молба и производството по предявения от нея иск е допустимо. С оглед изложеното моли за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на същия състав на ВКС за произнасяне по съществото на спора.
Ответникът – „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор оспорва частната жалба. Счита обжалваното определение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено, с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Поддържа, че ищцата е получила поканата за доброволно изпълнение, ведно с препис от подлежащия на изпълнение акт, чрез работодателя си още на 04.12.2012 г. и е била редовно уведомена за постановеното арбитражно решение на тази дата, а освен това на 23.10.2015 г. по повод наложен запор върху получаваното трудово възнаграждение е претърпяла принудително изпълнение, срещу което не е възразила до депозирането на исковата молба по чл. 47 ЗМТА.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна, поради следното:
В обжалваното определение е прието, че за начален момент на срока за предявяване на иска по чл. 47 ЗМТА следва да се приеме датата на получаване от ищцата на поканата за доброволно изпълнение с приложен препис от арбитражното решение – 04.12.2012 г. Изложени са съображения, че в ЗМТА липсва специална разпоредба, която да изключва приложимостта на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА по отношение на основанието по чл. 47, ал. 2 ГПК, от което следва, че спазването на този срок е от значение за допустимостта както на исковете за отмяна на арбитражното решение на основанията по чл. 47, ал. 1 ЗМТА, така и на исковете за признаване нищожност на арбитражно решение на основанията по чл. 47, ал. 2 ЗМТА. За неоснователен е приет и доводът на ищцата, че не е узнала за арбитражното решение въз основа на поканата за доброволно изпълнение, тъй като същата не й е предадена от работодателя, доколкото съставът е приел, че в хипотезата на чл. 46, ал. 2 ГПК връчването се осъществява в момента на получаване на съдебните книжа от лицето, поело задължението да ги предаде на адресата, респ. – от този момент за адресата започват да текат свързаните с това връчване срокове, а последващо предаване на книжата от получилото ги лице на адресата не е елемент от фактическия състав на връчването и е без значение за началото на срока.
Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Изцяло следва да бъде споделен изводът на предходния състав на ВКС, че доколкото в ЗМТА липсва специална разпоредба, която да изключва приложимостта на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА по отношение на основанието по чл. 47, ал. 2 ГПК, както и липсва препращане към правилата на ГПК за неуредените случаи и няма основание процесуални норми от кодекса да се прилагат по аналогия, то спазването на този срок е от значение за допустимостта както на исковете за отмяна на арбитражното решение по см. на чл. 47, ал. 1 ЗМТА, така и на исковете за прогласяване на нищожност на арбитражно решение по чл. 47, ал. 2 ЗМТА.
Съгласно трайната практика на ВКС, ТК, например определение № 613 от 24.09.2013 г. по ч.т.д. № 3099/2013 г. на II т.о., определение № 17 от 20.01.2016 г. по ч.т.д. № 3579/2015 г. на I т.о., определение № 31 от 22.01.2016 г. по ч.т.д. № 1982/2015 г. на I т.о., определение № 153 от 04.02.2016 г. по т.д. № 930/2015 г. на II т.о., определение № 132 от 23.02.2018 г. по ч.т.д. № 464/2018 г. на II т.о., определение № 244 от 26.04.2018 г. по ч.т.д. № 168/2018 г. на II т.о., определение № 175 от 10.07.2018 г. по т.д. № 1308/2017 г. на I т.о., при липса на предходно редовно уведомяване за арбитражното решение, получаването на поканата за доброволно изпълнение може да служи за начало на срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че на 04.12.2012 г. на ищцата чрез нейния работодател към онзи момент е връчена покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 12156/2012 г. по описа на ЧСИ Н. М.. В поканата е посочено, че изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 12.07.2012 г. по гр.д. № 4758/2012 г. на СГС, VI-1 състав, с който ищцата е осъдена да заплати в полза на взискателя „Профи Кредит България“ ЕООД следните суми: 6771.01 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.06.2010 г. до окончателното изплащане на задължението и 660.84 лева – присъдени разноски, както и разноски по изпълнителното дело. Видно от поканата, към нея са приложени изпълнителният лист, който съгласно чл. 405 ГПК възпроизвежда изпълнителния титул и не може да предвижда друго извън съдебния акт, въз основа на който се издава, както и самият подлежащ на принудително изпълнение акт – арбитражното решение. С оглед на това следва да се приеме, че с връчване на поканата за доброволно изпълнение ищцата е надлежно уведомена за постановеното арбитражно решение, като считано от връчването на поканата е започнал да тече и срокът по чл. 48, ал. 1 ГПК.
Неснователен е доводът на частната жалбоподателка, че не е узнала за арбитражното решение, т.к. нямало данни работодателят да й е предал книжата след тяхното получаване. Връчването чрез работодател на адресата е уреден в чл. 46, ал. 2 ГПК способ за връчване на книжа, като разпоредбата не предвижда, че за дата на връчване следва да се приеме датата на фактическото предаване на книжата на адресата. Напротив, изрично в чл. 46, ал. 4 ГПК е посочено, че с получаването на съобщението от другото лице се смята, че връчването е извършено на адресата.
Предвид изложеното, обосновано и законосъобразно с обжалваното определение е прието, че в случая преклузивният срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА за предявяване на исковете по чл. 47 ЗМТА е изтекъл преди завеждането на исковата молба на 03.12.2018 г., като на това основание производството по делото е прекратено.
С оглед изхода на спора в полза на ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а, ал. 2 НЗПП.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № Р-78 от 17.07.2019 г. по т.д. № 3010/2018 г. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, І т.о.
ОСЪЖДА И. С. И. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк], [улица], вх. „В“, ет. 4, ап. 33, да заплати в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], съдебно-деловодни разноски в размер на 50 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: