О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 669
гр. София 16.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 707 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез адв.В. С. срещу решение № 100/09.11.2017 г. по в.гр.дело № 271/2017 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 24/14.07.2017 г. по гр.дело № 87/2017 г. на Ямболския окръжен съд, в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на Д. В. Г. от [населено място] сумата 21 862.85 лв. обезщетение за ползване на имот без основание от 01.10.2013 г. до 08.02.2017 г., ведно със законната лихва от 16.03.2017 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния и процесуален закон, и необоснованост.
В изложението по чл.284 ГПК са формулирани въпросите:1.налице ли е ползване на недвижим имот без правно основание, когато се касае за ползване от близък родственик при взаимна уговорка за безвъзмездно ползване с оглед осъществявана съвместна, обща производствена дейност с участие на собственика на имота, 2. налице ли е неоснователно обедняване при манифестирано съгласие за собственика за ползване на имота от несобственик до възникване на повод и причина за прекратяване на ползването, 3. налице ли е неоснователно обогатяване при липсата на възможности за собственика да черпи ползи, различни от реализираните от него по време на ползването, 4. следва ли формално да се прилага институтът на неоснователното обогатяване по отношение на всички казуси без отчитане на конкретните факти и обстоятелства, свързани с ползването на чужд недвижим имот, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответницата по касационната жалба Д. В. Г., чрез адв.Ж. Т.-А.в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение Бургаския апелативен съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че ищцата Д. Г. е обосновала претенцията си с твърдения, че е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Т., обл. Я., представляващ масивна производствена сграда – цех за кулинарни изделия със застроена площ от 115 кв.м, построена в УПИ ХІІ,211, 298,кв.28 по плана на селото, целия с площ от 1680 кв.м, с посочени граници и съседи, че ответното дружество ползва имота от 01.10.2013 г. до датата на внасяне на исковата молба без договор за наем или друго правно основание, като по този начин я лишава от правото да ползва имота.
С нотариална покана от 06.02.2017 г., връчена на 07.02.2017 г. Д. В. поканила дружеството да освободи имота и да и заплати обезщетение за ползването му в размер на 40 000 лв. В отговор дружеството е заявило, че намира искането за заплащане на обезщетение за ползване за неоснователно, че е прекратило дейността в имота и между страните няма имуществени отношения, които да подлежат на уреждане.
Прието е, че в отговора на исковата молба ответникът [фирма], оспорил иска по като неоснователен и недоказан. Посочил е, че са изложени твърдения, че страните по делото се намират в близки родствени връзки – ищцата Д. В. е сестра на съпруга на едноличния собственик на капитала и управител на ответника. Прието е също, че в отговора е посочено, че Д. В. е придобила имота от своята майка, действаща в качеството си на [фирма]. Към датата на сключване на договора за покупко – продажба до датата на прекратяване на едноличния търговец, последният е развивал дейност в имота. Търговското дружество – ответник по иска, представлявано от съпругата на брата на ищцата, е продължил дейността на едноличния търговец в имота от 01.10.2013 г. до 08.02.2017 г. Ищцата Д. В. на 30.09.2013 г. е сключила трудов договор с ответника с място на работа Цех Кулинарни изделия, [населено място]. Понастоящем трудовото и правоотношение с ответника не е прекратено, на тя е преустановила фактическото изпълнение на трудовите се задължения към него през м. Януари, 2017 г. Посочено е, че освен трудово възнаграждение, тя е получавала и допълнителни парични средства от печалбата на дружеството, разпределяни между членовете на семейството.
От правна страна съдът е приел, че претенцията с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имот е уважена законосъобразно от първоинстанционния съд.
Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, изразена в решение № 381 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 272/09 г. на ВКС, ІV г.о., по чл.290 ГПК, според което за възникване на задължението за заплащане на обезщетение в общия случай на чл. 59, ал.1 ЗЗД не е необходима покана и че такова се дължи от датата на неоснователното владение върху вещта. Приел е, че това разрешение е трайно възприето в практиката на ВКС, включително и формираната по реда на чл. 290 ГПК.
Прието е, че въззивният съд не намира основание да се отклони от тази практика като основана на точното тълкуване и прилагане на материалния закон. Прието е също, че фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, от който се поражда вземането за обезщетение за ползване на недвижим имот без основание, не включва покана до лицето, което държи имота, че обезщетението се дължи от момента, от който собственикът е бил лишен от възможността да ползва собствената си вещ и да реализира доходи от нея. Според въззивния съд поканата за заплащане на обезщетение има значение само за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил, че поради липса на жалба в тази част не преразглежда решението по отношение на иска за заплащане на лихва. Приел е, че обстоятелството, че ищцата в качеството си на работник по трудово правоотношение е работила в същия имот не обосновава различен извод. Посочил е, че имотът в този случай се държи от нейния работодател – ответното дружество, че по отношение на нея сградата е само работно място, т.е. ограничението на нейното собственическо правомощие да ползва е налице.
Съдът е приел за безспорно установено по делото, че през посочения период ответникът е ползвал процесния имот, собственост на ищцата. Позовал се е на приетата по делото съдебно- икономическа експертиза, според която, при съобразяване на средният пазарен месечният наем за имота присъденото обезщетение е правилно изчислено. Формиран е извод, че ответникът следва да бъде осъден да заплати обезщетение за ползване на процесния имот за исковия период.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния в уважената част на иска с правно основание чл.59 ЗЗД е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси от изложението. Въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като са поставени хипотетично – т.е. въз основа на факти, каквито не са установени от въззивния съд. С въззивното решение съдът не е приел за установено, че е налице уговорка между страните по делото за безвъзмездно ползване на процесния имот с оглед осъществявана съвместна, обща производствена дейност с участие на собственика на имота, нито е прието за установено манифестирано съгласие на собственика за ползване на имота от несобственика-ответник до възникване на повод и причина за прекратяване на ползването. Следователно първи и втори въпроси не представляват правни въпроси. След като не е установено наличието на общата предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1 ГПК касационно обжалване не следва да се допусне без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Въпросите са поставени общо и бланкетно, и също не представляват правни въпроси. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може да го уточни и конкретизира. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че трети и четвърти въпроси от изложението не са формулирани ясно и точно, съответно не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора. След като въпросите не са правни само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на ответницата по жалбата на основание чл.78,ал.3 ГПК и чл.81 ГПК следва да се присъдят разноските за настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2330 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 100/09.11.2017 г. по в.гр.дело № 271/2017 г. на Бургаския апелативен съд по касационна жалба вх. № 11193/01.12.2017 г., подадена от ответника [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], чрез адв. В. С..
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица] да заплати на Д. В. Г., [населено място], [улица], ет.2,ап.2 сумата 2330 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: