О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№67
гр.София, 18.02.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 7015/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
В. В. Д. е подала касационна жалба вх.№ 1539 от 16.07.2013 год. срещу въззивното решение № 268 от 11.06.2013 год. по гр.дело № 830/2012 год. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 176 от 10.08.2012 год. по гр.дело № 991/2011 год. на Ботевградския районен съд.
Поддържат се оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие на практиката на ВКС с позоваване на тълкувателно решение № 1/1997 год. на ОСГК, решение № 381 от 04.05.2010 год. по гр.дело № 419/2009 год. на І г.о., решение № 237 от 17.01.2012 год. по гр.дело № 1137/2009 год. на ІІ г.о., решение № 89 от 09.03.2011 год. по в.гр.дело № 32/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд и б/дали е възможно и законосъобразно без да се установи идентичност на спорните имоти, да се уважава иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ само въз основа на непълни доказателства и без да има пълна сигурност, че претендираният недвижим имот е идентичен с друг спорен недвижим имот – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В. Б. Д. и Б. В. Д. са подали касационна жалба вх.№ 1558 от 17.07.2013 год. срещу въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по следните въпроси: а/предмет на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е правото на собственост върху земеделските земи към момента на одържавяването им или включването им в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации и б/когато възстановяването на собствеността върху земеделски имот се извършва в стари реални граници възстановените имоти следва да съответстват по площ, категория, граници и местоположение на внесените в ТКЗС. Поддържа се, че съдът не е изследвал собствеността на нивата от 2 дка в м.”В.” на наследодателя на ищците към 11.10.1956 год., когато той постъпва в ТКЗС, нито има доказателства същият имот да е включен в ТКЗС или да е одържавен. Според жалбоподателите, въззивният съд неправилно тълкува чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като думата „независимо” се отнася до вида организация, а не до въпроса дали имотът е включен в тези организации или не. К. се позовават на следните решения на ВКС, ІІ г.о., а именно: № 133 от 30.03.2010 год. по гр.дело № 811/2009 год.; № 134 от 07.04.2010 год. по гр.дело № 813/2009 год.; № 288 от 26.05.2010 год. по гр.дело № 1145/2009 год. и № 632 от 23.11.2009 год. по гр.дело № 300/2009 год.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С първоинстанционното решение е уважен предявения срещу касаторите иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ като е признато за установено, че наследодателят на ищците В. И. Б., В. Д. В. и Р. Д. Б.-И. К. Г., към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] през 1956 год. е бил собственик на нива с площ от около 2.0 дка, находяща се в строителните граници на града, м.”В.”, при съседи: наследници на Х. Г., Н. А. и път, който сега представлява: а/поземлен имот с идентификатор 05815.306.98, в.з.”Ч.”, целият с площ 839 кв.м., урбанизирана територия, незастроен имот за жилищни нужди /по предходен план: парцел V-300 в кв.22/ при граници: имоти с идентификатори 05815.306.101, 05815.306.99, 05815.306.96, 05815.306.97, 05815.306.375 и 95815.306.1024 и б/ поземлен имот с идентификатор 05815.306.99, в.з.”Ч.”, целият с площ 1018 кв.м., урбанизирана територия, ниско застрояване/до 10 м/, /по предходния план парцел ХІІ-300 в кв.22/, при граници: имоти с идентификатори 05815.306.93, 05815.306.94, 05815.306.95, 05815.306.96, 05815.306.98, 05815.306.100 и 05815.306.1008.
В. съд е потвърдил решението, като най-напред е приел, че е налице правен интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ: има висяща административна процедура по възстановяване на собствеността върху имот на наследодателя на ищците, а обстоятелството, че не се установява имотът да е внесен в ТКЗС също не обуславя недопустимост на иска, тъй като ЗСПЗЗ, и в частност чл.10, ал.7, приложим в конкретния случай, предвижда възстановяване на правата на бившите собственици /респ.наследниците им/, независимо дали земите са били включени в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации, образувани въз основа на тях; ирелевантно е и твърдяното от ответниците/сега касатори/ законно застрояване на част от процесния имот, тъй като в процеса се разрешава единствено спора за принадлежността на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС.
В. съд е приел, че ищците установяват притежавано от наследодателя им право на собственост върху нива в м.”В.” с площ 2.0 дка, при съседи: наследници на Х. Г., Н. А. и път /протокол за съдебна делба от 05.03.1945 год. по ч.гр.дело № 164/1942 год. на Б. околийски съд/. Прието е, че наследниците на И. К. Говедарски са заявили нива от 2.0 дка в м.”В.”, правото на собственост върху която им е признато за възстановяване с решение на ОСЗ, като е отбелязано, че възстановяването ще се извърши по реда на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, във връзка с което е била осъществена и процедура по изготвяне на помощен план. Посочено е, че при постъпването на Говедарски в ТКЗС на 11.10.1956 год. същият не е декларирал имот в м.”В.”.
Прието е, че при постъпването си в ТКЗС наследодателят на ответниците /сега касатори/ Ц./Ц./М. Й. е декларирал нива от 2.0 дка в м.”К.”, при съседи: К. Хр.Г., път и път. Ответниците/касатори/ не са представили писмени доказателства за притежавано от наследодателя им право на собственост върху така описания имот към момента на внасянето му в ТКЗС. Посочено е, че с решение на ОСЗ на наследниците на Ц./Ц./М. Й. е признато право на възстановяване на собствеността върху нива от 1.810 дка, шеста категория в строителните граници на [населено място], м.”К.” и им е възстановена собствеността в стари реални граници върху нива с площ 1.765 дка в м.”К.”, имот 300 в кв.22, парцели V и ХІІ от кадастралния план от 1987 год., при съседи: от две страни-улица, Н. Д. Н. и наследници на К. Хр.Г., като за останалите 0.045 дка от имота е отказано възстановяване в стари реални граници, тъй като тази част попада в улица.
В. съд е приел, че и трите вещи лица /инж.В. С. С.-пред първата инстанция, инж.Р. Д. Г. и инж.В. Г. Я.-във въззивното производство/, не са изложили ясна, конкретна и детайлна обосновка на изводите си, като фактическата обстановка се допълва и изяснява чрез свидетелските показания. Прието е, че изложеното от вещото лице инж.Р. Г. относно липсата на идентичност касае не процесния, а другия имот на И. К. Г. – описан в т.3 от решението на ОСЗ и в протокола за доброволна делба от 05.03.1945 год. – ? ид.ч. от кория, цялата с площ 2.7 дка. Съдът се е позовал и на удостоверение № 452/11.11.1994 год. на [община], съгласно което в кадастралния план на в.з.”Ч.” е нанесен имот пл.№ 265, 266 и 267 в кв.19 с площ от около 2762 кв.м. на н-ци на К. Г.-Н. К. Г., В. К. Г., И. К. Г. и М. К. Г. /съделители по протокола за съдебна делба от 1945 год. са В. К. Г., И. К. Г., М. К. Г. и Н. и Т. Н. К./ в едно коляно като н-ци на Н. К. Г./, като всяко коляно е получило по ? ид.ч. от корията в м.”В.”, цялата с площ 2.7 дка. Заключението на повторната експертиза във въззивното производство е в смисъл, че от гледна точка на площта на имотите, идентичност може да се установи с достатъчна степен на сигурност, а от гледна точка на съседите – само ако се установи, че К. Хр.Г. е наследник на Х. Г. и че Н. Д. Н. и Н. А. са едно и също лице.
В. съд е обсъдил и показанията на свидетелите Д., Н., Л., О. и Р., от анализа на които и преценката на всички доказателства е приел, че претендираният от ищците имот е идентичен с този, възстановен на ответниците/сега касатори/, както и че наследодателят на ищците е притежавал право на собственост върху този имот към момента на образуване на ТКЗС. Посочено е, че ответниците/касатори/ не разполагат с писмени доказателства за притежаван от наследодателя им имот в процесната местност, нито е установена идентичност между процесния имот, претендиран от ищците и възстановен на ответниците/касатори/, и имот, описан в т.3 от опис-декларацията за влизане на наследодателя на ответниците в ТКЗС като нива в м.”К.” с площ 2.0 дка и съседи: К. Хр.Г., път и път.
По касационна жалба вх.№ 1539 от 16.07.2013 год. на В. В. Д.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла, вложен в чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателката само се е позовала на тълкувателно решение № 1/1997 год. по гр.дело № 11/1997 год. на ОСГК на ВКС, без да посочи в какво се изразява твърдяното противоречие на въззивното решение с тълкувателния акт. Според решението на ОСГК на ВКС, предмет на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е установяването, че даден земеделски имот е бил собственост на ищеца или на неговия наследодател към един минал момент – този на обобществяване на имота чрез включването му в ТКЗС, ДЗС или друга, образувана въз основа на тях селскостопанска организация. Правен интерес от такъв иск е налице когато правото на ищеца на възстановяване на собствеността върху земята му се оспорва от трети лица, които претендират, че към момента на обобществяването имотът е бил тяхна или на наследодателя им собственост и като такъв подлежи на възстановяване в тяхна полза. Изходът на спора по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ определя кръга от лица, на които ОСЗГ следва да възстанови собствеността върху имота.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката не е посочила решения на ВКС по чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешение, възприето с обжалваното решение. С допълнителна молба от 19.09.2013 год. са представени решение № 381 от 04.05.2010 год. по гр.дело № 419/2009 год. на І г.о. и решение № 237 от 17.01.2012 год. по гр.дело № 1137/2009 год. на ІІ г.о., без да е посочено в какво се изразява противоречието на обжалваното решение с илюстрираната с тях практика на ВКС. С първото от решенията на ВКС е прието, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е бил процесуално допустим, но неоснователен, тъй като не може да се приеме, че ищецът е придобил по давност спорните имоти към момента на образуване на ТКЗС /към 1956 год. не били изтекли необходимите 20 години по Закона за давността,отм./.
С второто решение ВКС, ІІ г.о. е обезсилил въззивно решение и е прекратил производството по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като е приел, че когато такъв иск е предявен от наследници на общ наследодател против друга част наследници на същия, на които е била възстановена собствеността, то е необходимо ищците да са подали заявление по чл.11 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на името на същия наследодател, респ. за самите себе си /ако твърдят, че те са били собственици на имота/, за да може след решаване на материалноправния спор да бъде изменено решението на поземлената комисия по реда на чл.14, ал.7, във връзка с чл.14, ал.7-а ЗСПЗЗ.
Очевидно е,че и двете решения не са пряко относими към разрешенията, възприети от окръжния съд с обжалваното въззивно решение.
Приложеното решение № 89 от 09.03.2011 год. по в.гр.дело № 32/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд не може да обоснове наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С него е обезсилено първоинстанционно решение по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, намерено за недопустимо, защото съдът се произнесъл по непредявен иск /наследодателят на ищеца е починал през 1936 год. и не би могъл да бъде собственик на имота в периода 1953-1958 год./, а и поради липса на конкретизация и индивидуализация на предмета на спора.
Въпросът, формулиран с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК по своята същност е оплакване за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК. С него касаторката изхожда от собствена преценка за липса на идентичност на спорните имоти, както и на твърдението си, че изводът на въззивната инстанция в обратния смисъл е въз основа на непълни доказателства. По правилността на въззивното решение, обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Такава по жалбата на В. В. Д. не е налице.
По касационна жалба вх.№ 1558 от 17.07.2013 год. на В. Б. Д. и Б. В. Д.
Върховният касационен съд, състав на І- г.о. намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. К. не са посочили в какво се изразява противоречието на възприетите от въззивния съд разрешения с цитираните решения, представляващи задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съпоставката на всяко едно от решенията на ВКС, ІІ г.о. с въззивното решение не дава основание за извод, че е обоснована предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В решение № 133 от 30.03.2010 год. по гр.дело № 811/2009 год. е прието, че наследодателят на ответниците не се явява частен правоприемник на наследодателя на ищците /договорът не е бил сключен във формата по чл.18 ЗЗД/ и към момента на кооперирането на имота собственик е продължил да бъде наследодателят на ищците.
В решение № 134 от 07.04.2010 год. по гр.дело № 813/2009 год. е прието, че когато възстановяването на собствеността върху земеделски имот се извършва в стари реални граници, възстановените имоти следва да съответстват по площ, категория, граници и местоположение на внесените в ТКЗС. Посочено е, че спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице не само в случаите когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността в стари реални граници, но се спори за точното им местоположение.
В решение № 288 от 26.05.2010 год. по гр.дело № 1145/2009 год. се има предвид хипотеза, аналогична на тази, предмет на решение № 134 от 07.04.2010 год. по гр.дело № 813/2009 год. и са дадени същите указания, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим, а делото е върнато на въззивния съд, за да се съобрази с тях.
Решение № 632 от 23.11.2009 год. по гр.дело № 300/2009 год. приема, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е отказал да допусне експертиза и да изсуша свидетели във връзка с необходимостта от идентификация на старите реални граници на имота.
Доводите на касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – за неправилно приложение на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и за недоказана идентичност на нивата на И. К. Говедарски с имот пл.№ 300 в кв.22 по плана на [населено място], съставляват оплаквания по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ и трето ГПК, които могат да бъдат разгледани по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице основание за допускане на касационно обжалване, каквото обаче липсва.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 268 от 11.06.2013 год. по гр.дело № 830/2012 год. на Софийския окръжен съд по жалба вх.№ 1539 от 16.07.2013 год. на В. В. Д. и по жалба вх.№ 1558 от 17.07.2013 год. на В. Б. Д. и Б. В. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: