3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№671
гр. София,25.07.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1241 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], П., срещу решение № 1350 от 13.11.2012г. по т.д. № 1149/2012г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 124/25.07.2012г. по т.д. № 197/201г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, в която са отхвърлени исковете на касатора по чл.145 ТЗ и чл.45 ЗЗД за сумата от 83 379,99 лева, представляваща разликата между претендираните 84 717,51 лева като вреди, причинени от И. С., в качеството й на управител на [фирма] и уважената част от 1337,52 лева, ведно с исковете за мораторна лихва, както и иск за сумата от 26 534,61 лева, представляваща разликата между претендираните от ищцовото дружество 26 960,26 лева мораторна лихва и уважената част в размер на 425,65 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК.
Ответникът, И. Г. С., [населено място], сочи, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалното му допускане, се иска потвърждаване на атакувания акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не може да бъде ангажирана отговорността на ответника по иска като управител на дружеството с ограничена отговорност, тъй като не е осъществен фактическия състав, както на чл.145 ЗЗД, така и на чл.45 ЗЗД- не се доказва ответника да не е отчитала постъпилите в хотелската част, басейна, пеинтбола, батут и бъги средства в касата на дружеството, поради което не се доказва същата да е причинила вреди на дружеството. Не се доказва двамата управители на дружеството – касатор да са си разделили задълженията по ръководство и контрол на дружествените работи, при което на ответничката по иска да са възложени твърдените конкретни задължения, чието неизпълнение да е довело до вреди за дружеството. Липсва решение на общото събрание на съдружниците в тази насока, представено по делото в законоустановения преклузивен срок, съответно свидетелите нямат непосредствени впечатления за твърдяните факти. Според решаващия състав, въз основа на заповед на втория управител на дружеството именно рецепционистите в хотелската част на комплекса, а не управителката С., са събирали парите за нощувка и са ги отчитали след приключването на смяната в касата на дружеството, поради което е прието за недоказано твърдението, че ответника по иска е получавала тези парични постъпления, но не ги е отчитала по надлежен ред, въз основа на които действия се поддържа в исковата молба, че тя е причинила имуществени вреди на дружеството – жалбоподател. Обстоятелството, че при търговската си дейност дружеството търпи загуби, не означава, че управителят С. дължи възстановяване на загубите, при недоказано нарушение на задълженията й към дружеството. Двамата управители са представлявали дружеството заедно и поотделно и ако в резултат на неизпълнението на някои задължения са причинени вреди на търговеца, отговорността би била на двамата управители – до оборване по надлежен ред на тази презумпция. Въззивният съд е посочил, че мотивите към постановеното по чл.74 ТЗ решение във връзка с изключването на ответника като съдружник и освобождаването й като управител не се ползват с доказателствена сила относно съдържащите се в тях фактически констатации.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното въззивно решение, съдът се е произнесъл по значимите за изхода на делото, правни въпроси: /1/ Има ли обвързваща сила съдебното решение по иск по чл.74 ТЗ по фактическите основания за изключване на съдружник от дружеството, който същевременно е и негов управител, с идентичните фактически основания за търсене на имуществена отговорност по чл.145 ТЗ от същия управител?; /2/ Необходимо ли е изрично възлагане на конкретни задължения на управителя, които той да не изпълни / наруши, за да се ангажира имуществената му отговорност по чл.145 ТЗ или това възлагане произтича от „грижата на добър търговец да организира и ръководи дейността на дружеството, вкл. отделните му предприятия, поделения, обекти и т.н.?; /3/ Следва ли да е документално обосновано фактическото получаване на парични средства от управителя и съответно присвояването им – неотчитане в счетоводството на дружеството, когато по негово нареждане не са издадени съответните документи?
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК.
Доколкото въпросът за пределите на силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл.74 ТЗ се базира на твърдението за идентичност на фактическите основания на исковете по чл.74 ТЗ и чл.145 ТЗ, каквато не е налице, първият формулиран от касатора въпрос се явява неотносим за спора.
Въпреки, че въззивният съд е приел, че няма разделение на задълженията между двамата управители на дружеството, нито има документално получаване на парични средства на дружеството от управителя – ответник, произнасянето по тези въпроси не е обусловило изхода на спора, тъй като решаващият състав е извел липсата на получени и неотчетени по надлежен ред от ответника С. парични постъпления от друг факт – от обстоятелството, че събирането и отчитането на средствата е било възложено със заповед на другия управител на служители на дружеството. Липсата на контрол върху работата на тези служители от страна на С. не е въведено в исковата молба като обстоятелство, на което се основават претенциите, поради което този въпрос не се обхваща от предмета на спора. Предвид изложеното, и по отношение на последните два въпроса не е осъществена общата предпоставка за допускане на касационния контрол на обжалвания акт.
Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК – правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1350 от 13.11.2012г. по т.д. № 1149/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.