Определение №672 от 25.10.2016 по търг. дело №50199/50199 на 3-то гр. отделение, Търговска колегия на ВКС

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 672

София, 25.10.2016г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
т.дело № 50199/2016год.

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез юрк. Р., срещу въззивно решение № 316 от 23.10.2015г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 396/2015г., с което е потвърдено решение № 200 от 03.04.2015 г., постановено по т.д. № 718/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 53 004.94 лв., представляваща платени без основание такса „мрежа“, такса „пренос по мрежа“ и такса „достъп до мрежа“ по фактури за периода 30.09.2008г. – 31.08.2009г., ведно със законната лихва от 01.10.2013г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, като постановено при непълнота на доказателствата и в нарушение на процесуалния закон. Поддържа се, че фактическите констатации на съда не съответстват на обективната истина, а правните изводи – на материалния закон. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроса: „Следва ли правото на собственост да има приоритет пред нормативните разпоредби, уреждащи присъединяването към електроразпределителната мрежа и продажбата на електрическа енергия при начисляване цена за достъп до електроразпределителната мрежа и цена за пренос по електроразпределителната мрежа при предоставяне на услугите достъп и пренос от мрежовия оператор?”.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор, чрез адв. Д., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл.55 ал.1 ЗЗД и е осъден ответникът да заплати на ищеца претендираната сума, представляваща недължимо платена такса „мрежа”, такса „пренос по мрежа“ и такса „достъп до мрежа“ въззивният съд е приел за установено, че между ищеца и [фирма] – П. е сключен договор за цесия по силата на който, ищецът е придобил вземанията на [фирма] – П. срещу ответника по описаните в исковата молба фактури; че дружеството цедент – [фирма] – П., е заплатило по издадените от ответника фактури освен цената на потребената електрическа енергия и начислените цени за пренос и цени за достъп до електроразпределителната мрежа на [фирма], в размер на сумата 53 004.90 лева; че за същия период [фирма] – П. е присъединено към електропреносната мрежа в подстанция 110/20 кV „Ф.“, собственост на [фирма], чрез електропровод 20 кV, собственост на [фирма], с което дружество има сключен договор за наем на електропровода; че електроразпределителното дружество не е собственик на нито един от елементите от електроразпределителната мрежа, чрез която се е осъществявало снабдяването на [фирма] – П. с електроенергия в исковия период.
С оглед на тези фактически констатации, въззивният съд е обосновал извод, че за процесния период от време [фирма] – П. не е имало качеството клиент, присъединен към електроразпределителната мрежа на [фирма], поради което не съществува правно основание това дружество да дължи на ответника цена за пренос и цена за достъп. Съобразено е, че преносът на електроенергия се е извършвал по собствени на наемодателя на дружеството – [фирма] – П., съоръжения, който е понасял съответно разходите по тяхната поддръжка, ремонт и съхранение и в този смисъл електроразпределителното дружество не е извършвало разходи за тези съоръжения, нито дейността по преноса, трансформацията и разпределението на доставяната на клиента електроенергия. Същевременно е посочено в подкрепа на съждението за липса на основание за заплащане на цена за достъп и обстоятелството, че достъпът на [фирма] – П. до електропреносната мрежа е осъществен от друг доставчик – [фирма], който е собственик на подстанцията 110/20кV „Ф.“, в която реално е границата на собственост, на която е свързан електропроводът, по който е снабдяван праводателя на ищеца с електроенергия. С оглед на изложеното е заключено, че между праводателя на ищеца и електроразпределителното дружество в процесния период от време не е съществувала правна връзка – двете дружества не са се намирали в търговски отношения по пренос и разпределение на електрическа енергия и съответно за тях не са съществували насрещни права и задължения. В подкрепа на съжденията си въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл. 18г и чл.30 от Правила за търговия с електрическа енергия /отм. ДВ бр.66/26.07.2013 г./, предвиждащи че потребителите, които захранват собствени обекти или други потребители по мрежи, които не са собственост на преносното или разпределителното дружество, не дължат цена за пренос, а заплащат единствено цена за достъп на електроенергийния системен оператор. Обосновал е, че дружеството – потребител дължи цена за достъп на собственика на подстанцията, където реално е границата на собственост, но не и на разпределителното дружество, което в случая не осъществява мрежова услуга по разпределение на електрическата енергия, чрез транспортирането й до мястото на присъединяване на електрическото съоръжение – електропровод, собственост на наемодателя на [фирма] – П., към електропреносната система.
С оглед на тези съждения въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявената претенция за връщане на заплатеното без основание.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.Съображенията за това са следните:
Поставеният въпрос е включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, поради което е налице общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава съществуването на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението не са релевирани доводи приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма да няма правна уредба, поради което да се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или правната уредба да е непълна или неясна, което да налага тълкуване на закона, или че разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или да се налага осъвременяване на съдебната практика, поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Обосновката на касатора по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, чрез позоваване на касационните основания по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по селекция на касационната жалба.
С оглед на изложеното не са налице основанията, предвидени в чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е представила доказателства за извършването на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 316 от 23.10.2015г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 396/2015 г..
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top