О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
гр. София 26.09.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2063 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Бр. С. срещу решение № 83/12.01.2016 г.по гр.дело № 4365/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3716 от 28.05.2015 г. по гр. дело 13798/2013 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 6000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и на Варненския апелативен съд.
Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд от 12.01.2016 г. по гр.дело № 4365/2015 г. е подадена касационна жалба от ищеца И. Т. Й., чрез адв.К. Н. в частите както следва – в частта, с която е отменено решение № 3716/28.05.2015 г. по гр.дело № 13798/2013 г. на Софийски градски съд в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 6000 лв. до 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 6000 лв. до 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане, както и в частта на същото въззивно решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца законната лихва върху сумата 2000 лв. обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите:1. процесуално правния въпрос е свързан със събирането на доказателствата и тяхната оценка, задълбочено и в цялост с цел точното прилагане на принципа на справедливостта/чл.52 ЗЗД/ при определяне окончателния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Според жалбоподателя обжалваното решение противоречи на задължителната съдебна практика на ВС и по-конкретно на ППВС № 4/68 г., тъй като при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
Сочи, че конкретният въпрос в случая е въззивният съд не е ли направил формален прочит на доказателствата по делото, не е ли нарушил грубо основни принципи на гражданския процес, като от една страна дословно преповтаря аргументите на първоинстанционния съд за основателност на иска и доказаност на претенциите, а от друга почти трикратно намалява присъденото обезщетение за неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата, 2. материално правният въпрос е свързан с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно разпоредбите на чл.52 ЗЗД и нормите на ЗОДОВ, решаван противоречиво от съдилищата в страната при аналогични казуси, доколкото критерият за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД е в голяма степен субективен и изисква изключително задълбочен и детайлен прочит на доказателствата и особено внимание при формиране на правните изводи, решаван противоречиво от съдилищата, 3.не са ли необосновано подценени и неправилно тълкувани доказателствата, които ищецът е ангажирал в подкрепа на своите твърдения? Не са ли игнорирани редица безспорно доказани факти, свързани с тежестта на обвинението, срока на производството и отражението на воденото наказателно дело върху И. Й. в личен и професионален план, в резултат на което САС драстично и необосновано е намалил размера на обезщетението за неимуществени вреди? 4. не е ли в крайна сметка изключително несправедливо едно окончателно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6000 лв. с оглед доказателствата по делото, социално-икономическите условия в страната и установената практика на българските съдилища по подобни казуси. Жалбоподателят счита, че трети и четвърти въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирано е решение от 13.11.2013 г. по гр.дело № 1058/2013 г. на Районен съд Пазарджик.
Всеки от жалбоподателите не е изразил становище по жалбата на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба, подадена от ищеца И. Т. Й., чрез адв.К. Н. е процесуално недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 1500 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на ищеца законната лихва върху сумата 2000 лв. обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане като недопустимо.
Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Предявеният иск от И. Т. Й. с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е с цена на иска общо 3500 лв., под предвидения размер в чл.280,ал.2 ГПК, поради което в тази част решението на въззивния съд не подлежи на обжалване. Не подлежи на касационно обжалване и решението на въззивния съд в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата 2000 лв. обезщетение за имуществени вреди от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане също на основание чл.280,ал.2 ГПК. Съгласно т.8 от т.дело № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е прекратено, ако цената на иска е под 5000 лв. по граждански дела не подлежи на касационно обжалване, поради ограничението на чл.280,ал.2 ГПК. Такъв е и настоящият случай. В частта на въззивното решение, с която решението на първоинстанционния съд е обезсилено в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата 2000 лв. обезщетение за имуществени вреди от 13.04.2013 г. до окончателното изплащане е постановено по иск с цена под 5000 лв. по гражданско дело. С оглед на това и в тази част решението на Софийски апелативен съд не подлежи на касационно обжалване и в тази част касационната жалба е недопустима.
В останалата част касационната жалба на ищеца е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Касационната жалба, подадена от ответника Прокуратура на РБългария също е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.
От фактическа страна е прието за установено, че с постановление от 30.03.2010 г. на разследващ полицай при ОД на МВР-гр. В. ищецът И. Т. Й. е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 28.03.2007 г., на 29.03.2007 г., на 02.04.2007 г., на 24.04.2007 г. и на 18.05.2007 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление и в качеството си на длъжностно лице – управител на [фирма] – [населено място], присвоил чужди пари в особено големи размери, представляващо особено тежък случай, поверени в това му качество да ги управлява – 7 594 967,61 лв., отпуснати на [фирма] по договори за банкови кредити № 000-236-001/20.03.2007 г. и № 000-253-001/ 13.04.2007 г. с [фирма] [населено място], като наредил сумата да бъде преведена по сметка на [фирма] [населено място], на чието дружество е бил управител – престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 26 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години.
Прието е, че с постановление от 01.07.2010 г. на разследващ полицай при ОД на МВР – [населено място] ищецът И. Й. е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че за периода от 28.03.2007 г. до 19.07.2007 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление и в качеството си на длъжностно лице – управител на [фирма] [населено място] присвоил 7 549 942,48 лева, собствени на [фирма], поверени в това му качество да ги управлява, които са в особено големи размери и представлява особено тежък случай – 6 747 026 лв., отпуснати на [фирма] по договор за банков кредит № 000-236-001/ 20.03.2007 г. с [фирма] [населено място] по банкова сметка № В. на [фирма] в [фирма] клон В. – престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години.
След внасяне на обвинителен акт в съда е образувано нохд № 4536/2010 г. по описа на Софийски градски съд, съдебното производство по което е прекратено на основание чл. 288, т. 1 от НПК с протоколно определение от 28.01.2011 г. поради допуснати отстраними съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, защитата и пострадалия. С определението делото е върнато на В. окръжна прокуратура за отстраняване на посочените процесуални нарушения.
С постановление на разследващ полицай при ОД на МВР – [населено място] на 21.03.2011 г. ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че за времето от 28.03.2007 г. до 19.07.2007 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, и в качеството си на длъжностно лице – управител на [фирма] [населено място], присвоил чужди пари в особено големи размери, поверени в това му качество да ги управлява – 7 549 943,22 лева, собствени на [фирма], отпуснати на [фирма] [населено място] по договори за банков кредит с № 000-236-001/ 20.03.2007 г. с [фирма] [населено място] и по договор за банков кредит № 000-253- 001/ 13.04.2007 г. с [фирма] [населено място], като присвояването представлява особено тежък случай престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.
Прието е, че е образувано нохд № 2085/ 2011 г. от Софийски градски съд, по което била постановена присъда № 333/26.11.2012 г., с която ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
След внесен от Прокуратурата протест е образувано внохд № 1379/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд, производството по което е приключило с решение № 41 от 19.03.2013 г., с което оправдателната присъда била потвърдена изцяло. Решението е влязло в сила на 13.04.2013 г.
Относно претърпените неимуществени вреди са обсъдени показанията на разпитаните свидетели А. М. М., И. Д. К..
По предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди:
Въззивният съд е приел, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органи на Прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано – чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Посочил е, че при наличие на влязла в сила оправдателна присъда законодателят квалифицира обвинението като незаконно, независимо дали отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган, че поради това са налице и предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата. Прието е, че пасивно легитимирана да отговаря по предявения иск е Прокуратурата на РБ, тъй като прокурорът е държавният орган, който проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и др. и ако намери, че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт и поддържа обвинението в съдебната фаза на производството.
Прието е, че в случая претендираните от ищеца вреди са в резултат на повдигнатото срещу него незаконно обвинение. Съдът се е позовал на т. 13 от ТР № 3 от 22.4.2004г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004 г., ОСГК, според която ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, че според т. 4 от същото т.решение отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление – чл. 2, т. 2, изр. 1 от ЗОДОВ. Посочил е, че от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата.
Съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата, че искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е основателен. За необосновани са преценени възраженията на СГП, че не следва да бъде носена отговорност за дейността на правозащитните органи, доколкото предприетите срещу ищеца мерки са законосъобразни, определени са в НПК и са израз на нормативно закрепените правомощия на прокуратурата. Прието е, че държавата отговаря за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – ако те изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално-правни или процесуално-правни норми.
Според въззивния съд в случая ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение от Софийски градски прокуратура, която е част от структурата на единната и централизирана Прокуратура на РБ за извършено престъпления по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, с влязла в сила на 13.04.2013 г. присъда.
Въз основа на показанията на свидетелите М. и К. съдът е приел за установено, че в следствие на действията на прокурорските органи, изразяващи се в поддържане на обвинение за престъпление, за което е бил оправдан, ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в психически смущения и емоционални неудобства, причиняване на непрекъснат стрес и страх в хода на наказателното производство, злепоставянето му пред обществото, притеснения как производството ще се отрази върху бизнеса и името му в обществото, че имал смущения и в съня, бил изнервен, оплаквал се от високо кръвно и не е можел да изпълнява работните си ангажименти.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е съобразил практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/64 г., според която понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценка на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост. Посочил е, че обезщетението за неимуществени вреди трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различни по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежки случаи да се присъди по-високо обезщетение, а за по-леките – по-ниско.
Като е взел предвид показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел, че вредата за ищеца се изразява в търпените психически смущения и негативни изживявания, в страх, безсъние и непрекъснат стрес, а слуховете по повод наказателния процес създали негативен имидж на ищеца в обществото, тъй като същият бил един от големите работодатели в града. Посочил е, че следва да се отчете тежестта на обвинението и продължителността на наказателното призводство. Прието е за установено, че наказателното производство е продължило през периода от 30.03.2010 г. до 13.04.2013 г., когато оправдателната присъда е влязла в сила, т.е. период от около 3 години, който е преценен за разумен срок за приключване на всички фази на наказателното производство. Взето е предвид и обстоятелството, че по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение, въпреки че още с първоначалното привличане на ищеца в качеството на обвиняем му е било повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години. Изведен е извод, че ищецът не е бил изваден от семейната и социална среда, в която се е намирал и преди повдигането на обвинение срещу него, както и не е бил лишен от възможността да изпълнява работните си ангажименти.
Съдът е преценил за недоказани твърденията, че в следствие на действията на Прокуратурата, било накърнено доброто име на ищеца пред ръководството на банка „Т.”, в която дружества, собственост на ищеца имали кредит, както и че негативните емоции, изпитвани по време на воденото срещу него наказателно производство се предали и на семейството му.
С оглед на посочените съображения съдът е преценил, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от първоинстанционният съд е твърде завишено и е преценил, че същото следва да се намали до сумата от 6 000 лв., съобразно действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение. Според въззивния съд този размер на обезщетението е справедлив, предвид продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство, обществено-икономическите условия в страната в този период, липсата на взета по отношение на ищеца мярка за процесуална принуда, както и с оглед доказаните от него неимуществени вреди.
Въззивното решение не е обжалвано в частта, с която в полза на ищеца е присъдено обезщетение за претърпени имуществени вреди и същото е влязло в сила.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Взети са предвид периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение – около три години, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение на ищеца, претърпените негативни изживявания – страх, безсъние и непрекъснат стрес, обстоятелството, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение, поради което не е бил изваден от семейната и социална среда в които се е намирал и преди повдигането на обвинение срещу него, съответно не е бил лишен от възможността да изпълнява работните си ангажименти. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца И. Й.. Приета е за установена пряка причинна връзка между причинените вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищеца за извършеното престъпление, посочено по-горе. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 14/10.02.2014 г. по гр.дело № 3706/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета трайната практика на ВКС според която справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии, че определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, продължителността на проведеното наказателно производство по предявеното обвинение и всички подробно изброени по-горе обстоятелства. Съдът е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя-ответник решение № 3/29.01.2014 г., по гр.дело № 2477/2013 г. на ВКС, IV г.о. постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото не е разрешен поставения правен въпрос. С това решение е разрешен правния въпрос – може ли да се твърди причиняване на вреди от незаконно обвинение при наличие на предходни осъждания за извършени престъпления от общ характер, както и при други висящи наказателни производства.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят е цитирал решение № 174/15.12.2010 г. по внохд № 413/2010 г. на Варненския апелативен съд, което е извън обхвата на предвидените съдебни актове в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешението на поставения правен въпрос, в които следва да се преценява за установяване на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Според т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Решението на състав на апелативен съд, постановено по въззивно наказателно дело не е сред посочените съдебни актове съгласно практиката на ВКС в цитираното тълкувателно решение. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
По правните въпроси, формулирани от ищеца И. Й..
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението – за преценката от съда на всички обстоятелства, които обуславят претърпените неимуществени вреди при определяне размера на обезщетението за тези вреди.
С ППВС № 4/1968 г. т. II е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца И. Й. съдът е преценил всички установени обстоятелства относими към тези вреди. Съдът е съобразил периода от време на продължилото наказателно производство – около три години, тежестта на престъплението, за което е повдигнато и поддържано обвинение срещу ищеца, всички негативни изживявания, представляващи безсъние, непрекъснат стрес, страх, обстоятелството, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение. Тези изводи на съда са в съответствие с посочената практика на ВС.
Всички останали доводи по п.1-ви от изложението касаят правилността на обжалваното решение и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По първият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят не е представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или на състав на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, с които е разрешен същият правен въпрос. С оглед на това е невъзможно да се прецени дали е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория въпрос от изложението. В подкрепа на становището за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване е представено решение от 13.11.2013 г. по гр.дело № 1058/2013 г. на Пазарджишкия районен съд, което е без отбелязване за влизането му в сила. Следователно това решение не е сред съдебните актове, посочени в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешаването на правния въпрос, с които следва да се преценява от ВКС при твърдения за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Тези въпроси касаят правилността на обжалваното решение и не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно т.1 от т.решение № 1/2010 г.