5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 672
гр. София, 09.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1171 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 108/03.01.2019 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от В. Н. Н., чрез адвокат Б. Н. В. срещу решение № 2764 от 26.11.2018 г. по гр. дело № 2483/2018 г. на САС, гражданска колегия, VІІ състав.
Ответниците по касация – Н. С. Б. и А. Л. С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор, чрез адвокат Е. М. Б. с доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване и искане касационната жалба да бъде оставена без уважение.
Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – съдебно решение по иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД с цена на иска над 5000 лева, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след разглеждане на изложените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № 8586 от 18.12.2017 г. по гр. дело № 16314/2015 г. на СГС /Софийски градски съд/, с което е отхвърлен като неоснователен иск по чл. 135 ЗЗД, предявен от В. Н. Н. срещу А. Л. С. и Н. С. Б. за обявяване на относителна недействителност по отношение на ищеца на договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № … с номер на идентификатора …, находящ се в [населено място],[жк] част, сключен на 25.11.2015 г. с нотариален акт № …, том …, рег. № …, дело № …/… г. на нотариус А. Ч. с регистрационен номер 310 на Нотариалната камара. За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел следната фактическа обстановка: сключен на 15.05.2015 г. между В. Н. и първия ответник А. С. предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който ответникът и продавач по договора се е задължил в срок от 6 месеца /до 15.11.2015г./ да прехвърли на ищеца собствеността върху апартамент № … с идентификатор …, подробно описан в нотариален акт № …, т. …, peгистрационен № …, дело …/…, на нотариус А. Ч. с рeгистрационен № 310, срещу цена в размер на сумата 20 550 лева, чието изплащане било предвидено да се извърши по банков път, преди сключване на окончателния договор; изпълнение на задълженията по предварителния договор от Н., който на 13.11.2015 г. превел по сметка на А. С. пълния размер на договорената цена, а в последствие поканил последния, с нотариална покана, да се яви пред нотариус за сключването на окончателния договор; неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор от С., който на 25.11.2015 г. с нотариален акт № …, том …, рeгистрационен № …, дело … от … г. на нотариус Ч. – регистрационен № 310 на Нотариалната камара продал на втория ответник – Н. Б. /служител във фирмата на С./ процесния апартамент за сумата от 35 000 лева. При доказване на фактите и мотивиране на изводите си, съдът е кредитирал събраните по делото гласни доказателства – показания на свидетелите Р. К. и Я. А.. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е обосновал от правна страна изводи, съгласно които не са налице всички предпоставки, предвидени в нормата на чл. 135 ЗЗД за обявяване на прехвърлителната сделка за относително недействителна по отношение на ищеца. По – конкретно в решението е мотивирано съображение за това, че макар Н. да притежава качеството „кредитор“ на непарично вземане по предварителен договор и да е налице знание за увреждането му у първия ответник – С., в процеса не е доказано наличието на третия елемент от сложния фактически състав на П. иск – знание за увреждането от страна на ответника Б. – приобретател на имота по възмездната правна сделка. Мотивите на апелативния съд са съобразени с разрешенията в решение по гр. дело № 4606/2014 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, в които се третира въпрос за фактическата степен на близост между третото лице и длъжника, които въззивният съд споделя, като приема в съответствие с тях необходимостта от изследване на отношенията между третото лице и длъжника, но разглеждайки проведената от ищеца доказателствена дейност и резултата от същата, достига до извода за неустановяване на знание за увреждане спрямо ответника Б.. В процесната хипотеза на взаимоотношения между длъжника и третото лице САС констатира, че ищецът е този, който трябва да докаже знанието за увреждане при третото лице, за което първостепенният съд е дал указания, които ищецът не е успял да реализира в производството пред двете инстанции.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правни въпроси. Обобщаването на първият въпрос / „Наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ как следва да се третира във връзка с доказването на знанието у третото лице – приобретател?“/ и втората част от втория въпрос / „Необходимо ли е да бъде доказано, че третото лице познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор, или е достатъчно на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора?“/, формира общия въпрос, поставен за разрешаване и пред състав на ВКС, постановил решение по гр. дело № 4606/2014 г. на ІV г.о., на което се позовава касатора В. Н. и който въпрос възпроизвежда в изложението си, а именно кои факти и обстоятелства за отношенията между длъжника и кредитора трябва да са известни на третото лице, за да се приеме, че то знае за увреждането. Въззивният съд е разгледал и мотивирал правни разрешения по една от хипотезите, изброени примерно от касационния съд, като случай илюстриращ фактическа степен на близост в отношенията между длъжника и третото лице – приобретател по възмезден прехвърлителен договор – отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и по – конкретно отношения между свързани лица по § 1, т. 2 ДР ТЗ – работодател и работник. Разрешението, прието от ВКС е, че естеството на фактическа близост не определя безусловно естеството на узнатите обстоятелства. В подкрепа на този извод са примерно изброени отделни хипотези, при които свързани лица биха знаели определени обстоятелства /напр. основни обстоятелства от дейността на дружеството/ и случаи, при които същите лица не биха могли да знаят основни релевантни за спора обстоятелства /напр. кое от тези лица, какъв алеаторен договор е сключило, изпълнява ли го добросъвестно/. Това правно разрешение на касационния съд е съобразено от въззивния съд, чийто решаващ състав е приел, че отношенията между кредитора В. Н. и длъжника А. С., породени от сключен между тях предварителен договор са от кръга на обстоятелствата, визирани в касационното решение, които третото лице – приобретател Н. Б. в качеството си на свързано лице по смисъла на § 1 ДР ТЗ – служител във фирмата на С. не би могло да знае, тъй като се отнасят не до основни обстоятелства от дейността на фирмата, в която работи, а до лични дела на работодателя. Затова въззивният съд е приел, че процесните обстоятелства подлежат на доказване от ищеца, което му е било указано и от първостепенния съд при разпределение на доказателствената тежест в процеса. Тези съображения налагат извод за съответствие на решаващите мотиви на въззивната инстанция с тълкувателните мотиви на касационния съд, респективно за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Въззивният съд не е допуснал противоречие с изводите в касационни решения, постановени по гр. дело № 1778/2013 г. на състав на ІІІ г.о. и по гр. дело № 4578/2015 г. на състав на ІV г.о. на ВКС по първата част на въпроса, означен от касатора като втори въпрос и формулиран в изложението, както следва: „За да е налице знание за увреждане у третото лице – приобретател по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, до каква степен на конкретност следва да бъдат доказани обстоятелствата, свързани с това знание и с какви доказателства – само преки или и косвени?“. Доводът в изложението относно извод във второинстанционното решение за това, че ищецът не бил доказал конкретно знание за увреждане у третото лице, не аргументира извод, че въззивният съд предпоставил доказването да бъде извършено само с преки доказателства. Подобно правно разрешение като начин на процедиране, следващ от процесуалните действия по събиране на доказателствата, като обобщаващ извод, отразяващ разбиране на въззивната инстанция по начина на доказване знанието на приобретателя на процесния недвижими имот – Н. Б. за увреждане на кредитора – В. Н. от неговия прехвърлител – А. С., съответно като мотив, формиран от фактически и правни констатации по доказателствата, не е изложено в обжалваното пред настоящата инстанция решение. В случая липсата на доказателства за спорния юридически факт, че Б. е знаел за процесния предварителен договор, сключен между ищеца Н. и ответника С. се отнася и за косвените доказателства. В показанията си свидетелите Р. К. и Я. А. не излагат данни за разговори между ищеца и ответника А. С., на които да е присъствал другия ответник Б. и които да засягат сключването или изпълнението на процесния предварителен договор или други обстоятелства, които последният в качеството си на служител на ищеца е узнал относно личните дела на работодателя, засягащи процесния предварителен договор. Ето защо извода на въззивния съд, че на ответника Н. Б. не са били известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора по предварителния договор и ищец по делото – В. Н. е мотивиран в съответствие с правните разрешения в практиката на ВКС, на която се позовава касатора. Липсата на противоречие между разрешенията на апелативния съд и ВКС обуславя извод за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид тези съображения следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2764 от 26.11.2018 г. по гр. дело № 2483/2018 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, VІІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: