2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 673
гр. София, 04.06. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1757 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищеца О. Г. В. и от ответника Прокуратура на Република България (П.), касационни жалби срещу решение № 1279/14.07.2011 г., постановено по гр. дело № 941/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, като е потвърдено решение № 1305/24.03.2010 г. по гр. дело № 7518/2009 г. на Софийския градски съд (СГС), е осъден ответника да заплати на ищеца: сумата 8 000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2009 г. до окончателното изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв.; както и сумата 548.19 лв., на основание чл. 86 от ЗЗД, представляваща мораторна лихва за периода 27.01.2009 г. – 04.08.2009 г., като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 36 593.19 лв.
Ищецът О. Г. В. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът П. – в осъдителната му част. И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Никоя от двете насрещни страни по делото не е подала отговор на съответната касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца О. Г. В., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда (доколкото може да се приеме, че такъв е формулиран точно и ясно) материалноправен въпрос относно размера на дължимото и присъдено обезщетение. Ищецът сочи допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка в изложението му се поддържа, че този правен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие със следните две, представени (в преписи), решения на ВКС: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 1093/10.10.2008 г. по гр.д. № 4481/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; както и че се решавал противоречиво от съдилищата, като в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните две решения на апелативни съдилища: решение № 898/23.11.2010 г. по гр.д. № 495/2010 г. на САС и решение № 591/06.07.2010 г. по гр.д. № 582/2010 г. на Пловдивския апелативен съд (П.). Тъй като двете посочени и представени от ищеца решения на ВКС са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., следва да се приеме, че от негова страна е наведено само допълнителното основание по т. 2 (но не и по т. 1) на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните четири съдебни решения: решение № 143/16.04.2004 г. по гр.д. № 912/2003 г. на П., решение от 19.02.2009 г. по гр.д. № 771/2008 г. на СГС, решение № 23/03.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 20/26.01.2010 г. по гр.д. № 1609/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Повдигнатите от страните правни въпроси, несъмнено са обуславящи изводите на въззивния съд и са от значение за изхода на делото. За да уважи предявения по делото иск за сумата 8 000 лв., въззивният съд, чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно: Срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1, във вр. с ал. 1 и с чл. 26 от НК – престъпление по служба, от което са настъпили значителни вредни последици, извършено при условията на продължавано престъпление; като за всяко престъпно деяние, предвиденото наказание е лишаване от свобода от 1 до осем години, като съдът постановява и лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност по чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК. С влязла в сила присъда ищецът е бил признат за невиновен по повдигнатото обвинение и оправдан. Наказателното производство срещу него е продължило 4 години и 11 месеца. В резултат на това ищецът е претърпял значителни неудобства – преживял е тежко наказателното преследване срещу него – станал е подтиснат, необщителен; наказателното производство се е отразило и на служебните му ангажименти и на отношенията в семейството му; наказателното производство е станало достояние на широк кръг от хора, което допълнително е създало притеснения за ищеца. С оглед това – предвид тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, както и тяхното неблагоприятно отражение върху ищеца, и като е посочил, че се съобразява с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., съдът е намерил, че за претърпените от ищеца неимуществени вреди, обезщетението в присъдения размер от 8 000 лв. ще възмезди ищеца за емоционалните неудобства, във връзка с воденото срещу него наказателно производство. Освен така приетото чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд, в отговор на възивната жалба на всяка от двете страни по делото, е изложил и следните съображения относно размера на процесното обезщетение, а именно: В отговор на въззивната жалба на ищеца, въззивният съд е изложил мотиви, че няма основание присъденото обезщетение да бъде увеличавано, тъй като по делото не се установяват такива неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване с претендираното обезщетение от 50 000 лв., както и че ищецът е допринесъл за образуването на наказателното производство срещу него, допускайки нарушения на служебните си задължения, за които наказателният съд е приел, че могат да носят белезите на административни или дисциплинарни простъпки, но не и такива, които да ангажират наказателната отговорност на ищеца. В отговор на въззивната жалба на ответната П., въззивният съд е изложил мотиви, че няма основание присъденото обезщетение да бъде намалявано, тъй като прокуратурата е внесла срещу ищеца и останалите подсъдими по наказателното дело, обвинение за извършени престъпления, без да е установила техните обективни и субективни признаци, и тъй като двукратното разглеждане на наказателното дело пред въззивна и касационна инстанция се дължи именно на неустановената съставомерност на деянието, което е задължение на прокуратурата.
Видно от така изложените от него мотиви, включително чрез чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността на задържането под стража, другите, наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца; и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените, и от ищеца, и от ответника, правни въпроси относно определянето размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и относно задължителната преценка в тази връзка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от ищеца и от ответника допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от тях правни въпроси.
Следва да се отбележи и че сочената от ответника, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, е неприложима при действието на ГПК от 2007 г., по реда на който се е развило настоящото дело, досежно пълнотата на мотивите на въззивния съд, предвид и установената с разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, която е била приложена и в случая от апелативния съд. Поради това също, обжалваното решение на последния не е постановено в противоречие и с така сочената от ответника практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Отделно от горното, при липсата на доказателства за влизането в сила на представените от ищеца решение № 898/23.11.2010 г. по гр.д. № 495/2010 г. на САС и решение № 591/06.07.2010 г. по гр.д. № 582/2010 г. на П., както и за представените от ответника решение № 143/16.04.2004 г. по гр.д. № 912/2003 г. на П. и решение от 19.02.2009 г. по гр.д. № 771/2008 г. на СГС, тези съдебни актове не могат да обусловят наличието на формирана противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Представените и от двете страни, във връзка с това допълнително основание за допускане на касационното обжалване, решения на ВКС, а именно: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 1093/10.10.2008 г. по гр.д. № 4481/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС – от ищеца, и решение № 23/03.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 20/26.01.2010 г. по гр.д. № 1609/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – от ответника, са постановени по случаи, при които повечето от релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, се различават в значителна степен от тези по настоящото дело, макар само някои от тях да са сходни или да съвпадат.
Предвид всичко гореизложено, тъй като не са налице сочените и от двамата жалбоподатели допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1279/14.07.2011 г., постановено по гр. дело № 941/2011 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.