1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№673
гр.София, 22.07. 2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 293 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 809 от 22.04.2013 г. по т.д.№ 3139/2012 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е отменено решение № 795 от 26.04.2012 г. по т.д.№ 3973/2011 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-16 състав, като вместо това е прекратено [фирма], по иска с правно основание чл.155 т.2 от ТЗ, предявен от Софийска градска прокуратура.
Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо тъй като съдът, въпреки очертаният в исковата молба предмет на делото, се е позовал на правни норми и правни основания, които не са послужили нито при фактическото очертаване на предмета на спора, нито като правно основание на търсената от ищеца защита. Твърди, че ищецът е посочил в исковата молба, че ответникът осъществява дейност, която противоречи на чл.9, чл.10, чл.15, чл.16 и чл.85 от Закона за висшето образование/ЗВО/ и пар.4 ал.2 от ДР на ЗВО, а въззивният съд се е позовал на други разпоредби – чл.1 ал.2, чл.4 и чл.6 от Наредбата за държавните изисквания за организиране и провеждане на дистанционна форма на обучение във висшите училища, както и на чл.42 ал.11 и чл.79а ал.3 от ЗВО. Счита, че по този начин въззивният съд се е произнесъл по иск на непредявено основание и постановеното от него решение е недопустимо. Поддържа също, че решението е необосновано и противоречи на материалния и процесуалния закон. Посочва, че разпоредбите на чл.9 и чл.10 от ЗВО са неотносими към предмета на спора, доколкото уреждат функциите на държавата в управлението на висшето образование, а чл.15 и чл.16 от ЗВО уреждат изискванията за откриване и преобразуване на висши училища, но не и упражняваната от тях дейност, поради което нарушението им също не може да служи като основание за прекратяване на дружеството по реда на чл.155 т.2 от ТЗ. Поддържа, че не е налице и нарушение на чл.7 от ТЗ, тъй като вписаната в предмета на дружеството дейност, обозначена като обезпечаване на дистанционно – задочно обучение, не въвежда в заблуждение относно фактическата дейност, осъществявана от дружеството. Излага доводи, че се касае за учебен процес, осъществяван от чуждестранно висше училище, което извършва обучение на български студенти по програма, одобрена от чуждестранното училище, съгласно законите на Руската федерация и тъй като дипломите вследствие на извършеното обучение се издават само от чуждестранното учебно заведение, съгласно пар.4 ал.4 от ДР на ЗВО българското законодателство е неприложимо.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Допустимо ли е постановяване на съдебен акт, с който е извършено произнасяне по непредявен иск, в частност по непредявено фактическо основание или непредявено правно основание? Приложима ли е Наредбата за държавните изисквания за организиране и провеждане на дистанционна форма на обучение във висшите училище /НДИОПДФОВУ/ по отношение на обучение, извършвано от чуждестранно висше училище? Форма на обучение ли е извършването на дейност по обезпечаване на обучението от чуждестранно училище, посредническа дейност или логистична такава? В случай, че дипломата за завършено висше образование се издава единствено от чуждестранното училище, неизпълнението на всички или някои от законовите изисквания на ЗВО или НДИОПДФОВУ, съставлява ли нарушение, извършено от чуждестранното училище и съставлява ли в този случай нарушение извършването на административно-логистична дейност от страна на българско дружество? Осъществяването на обслужващо – логистична дейност от българско дружество във връзка с учебния процес, провеждан от чуждестранно училище, съставлява ли нарушение на разпоредбите на ЗВО и НДИОПДФОВУ? Необходимо ли е спазването на изискванията на чл.42 ал.11, чл.79а ал.3 и пар.4 ал.1 и ал.2 от ДР на ЗВО за извършване от българско дружество на обслужващо логистична дейност във връзка с учебния процес, провеждан от чуждестранно училище? Осъществяването на обслужващо – логистична дейност във връзка с учебния процес, провеждан от чуждестранно училище, в противоречие ли е с посочените в исковата молба правни норми, а именно: чл.9, чл.10, чл.15, чл.16 и чл.85 от Закона за висшето образование /ЗВО/ и пар.4 ал.2 от ДР на ЗВО? Жалбоподателят твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 79/25.06.2013 г. по т.д.№ 28/2012 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 213/21.06.2013г. по гр.д.№ 772/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 107/31.05.2013г. по т.д.№ 443/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 104/31.07.2012г. по гр.д.№ 930/2010г. на ВКС, ГК, І г.о. и други. Поддържа, че по останалите шест въпроса липсва съдебна практика, поради което произнасянето по тези въпроси ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на закона.
Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България, не изразява становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд в своето решение е приел, че искът за прекратяване на дружеството с ограничена отговорност е основателен, тъй като осъществяваната от дружеството дейност обслужва дистанционно обучение, което не съответства на регламентираните в ЗВО форми за осъществяване на такава образователна дейност, а също и поради това, че дейност по административно и логистично обслужване на дистанционно обучение може да бъде осъществявана само от специализирано звено на съответното висше училище, но не и от търговско дружество.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за извода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1-т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователни са изтъкнатите в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая обаче са неоснователни доводите на касационния жалбоподател, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Основание на предявения иск по чл.155 т.2 от ТЗ съставлява твърдяното от ищеца несъответствие между дейността, осъществявана от дружество с ограничена отговорност и разпоредбите на действащото законодателство. Достатъчно е ищецът да конкретизира дейността, с осъществяването на която се нарушават нормативни разпоредби, без да е необходимо да посочва изчерпателно тези разпоредби. С оглед въведения от ищеца предмет на спора, съдът следва да прецени дали дружеството действително осъществява посочената в исковата молба дейност и дали тази дейност е в съответствие с нормативните изисквания, като за да осъществи проверката си, съдът следва да отчете всички приложими норми, дори и непосочените от ищеца. В тази връзка въззивният съд е обсъдил естеството на осъществяваната от ответното дружество дейност, определил я е като дейност по административно-техническо и логистично обслужване на дистанционно обучение и съответно е посочил кои норми от действащото законодателство регламентират тази дейност. Всички изложени мотиви и констатации на съда са в рамките на заявеното основание на иска по чл.155 т.2 от ТЗ, съответно съдът не се е произнесъл извън предмета на спора, с който е сезиран и е постановил допустим и валиден съдебен акт.
Въпросът относно приложното поле на Наредбата за държавните изисквания за организиране и провеждане на дистанционна форма на обучение във висшите училища, е от значение за изхода на делото, но не е единствено обуславящ за неговия изход. Съдът е обсъждал установените в НДИОПДФОВУ предпоставки за провеждане на дистанционно обучение от висши учебни заведения, като е приел, че наредбата е приложима и към учебната дейност, осъществявана от чуждестранни висши училища. Съдът обаче е постановил прекратяването на дружеството-жалбоподател не само поради нарушението на изискванията на Наредбата, но и поради нарушение на разпоредбите на чл.42 ал.11 от ЗВО, чл.79а ал.3 от ЗВО и пар.4 ал.1 от ЗВО, който извод има самостоятелно значение за произнасянето по предмета на спора. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по повод на този правен въпрос не би могло да се допусне, тъй като разглеждането му от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото.
Третият въпрос е свързан с предмета на спора, но не е обусловил изводите на въззивния съд. Съдът е приел, че дейността на жалбоподателя е такава по административно – техническото и логистичното обслужване на дистанционно обучение, което не съответства на регламентираните в ЗВО изисквания. Следователно изводите за основателност на предявения иск, не са обусловени от това, че съдът е приравнил дейността на жалбоподателя по обезпечаване на обучението, провеждано от чуждестранно училище, с учебна дейност. Поради това и въпросът не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Останалите четири въпроса се отнасят до това дали осъществяването на обслужващо – логистична дейност във връзка с учебния процес, провеждан от чуждестранно училище, съставлява нарушение на законовите изисквания на ЗВО или Наредбата за държавните изисквания за организиране и провеждане на дистанционна форма на обучение във висшите училища. На така формулираните въпроси обаче не може да се даде общо валиден отговор, който да обуслови различен изход на спора. Законът за висшето образование не установява изрична забрана за осъществяване на логистична дейност във връзка с учебния процес, провеждан от чуждестранно училище. Нарушение на закона ще бъде налице в случаите, когато с осъществяването на логистичната дейност се подпомага учебна дейност на чуждестранно висше учебно заведение, която се провежда не по установения ред. Разпоредбата на пар.4 ал.1 от ДР на ЗВО установява изрична забрана за откриване на поделения на територията на страната от чуждестранни висши училища, като няма пречка чуждестранни висши учебни заведения, получили акредитация съобразно националното си законодателство, да осъществяват дистанционно обучение. Следователно във всеки отделен случай следва да се преценява дали се касае за провеждане на дистанционно обучение от чуждестранно висше учебно заведение или за образователна дейност, осъществявана на територията на Република България чрез българско юридическо лице, което макар и формално да не е поделение на чуждестранно висше учебно заведение, фактически осъществява тези функции. Отговорът на тези въпроси, е обусловен от установените във всеки конкретен случай факти и събраните доказателства. Не е налице необходимост от установяване на съдържанието на приложимите правни норми, които да са непълни, неясни или противоречиви по съдържание, поради което тези въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 809 от 22.04.2013 г. по т.д. № 3139/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.