2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
гр. София, 22.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №238 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 23.07.2013г. по в.т.д. №2148/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. С него е потвърдено решение от 30.03.2012г. по гр.д. №1637/2009г. на Софийски градски съд, ТО, VI-8 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.55 ал.1 предл. първо от ЗЗД за сумата от 54 625 лева, заплатена по банкова гаранция с изх.№1526/20.05.2009г., издадена от [фирма] въз основа на искане за плащане с изх.№29/02.09.2009г., представляваща стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъци, посочени в същото искане, като ищецът е осъден да заплати на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответното дружество направените по водене на делото разноски в размер на 656,30 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че съдът е достигнал до извода за неоснователност на исковата претенция, разглеждайки не развитието на валутното правоотношение между страните по договора и не квалифицирайки самата банкова гаранция, а разглеждайки само едно от доказателствата по делото – писмо, адресирано от ищеца до банката, в което е посочено от коя банкова сметка на ищеца да се изплати предявената по гаранцията сума. Счита,че въззивният съд изобщо не се е произнесъл по въпросите, по които е бил сезиран да се произнесе с въззивната жалба, в частност по наведените твърдения за съществено нарушаване на съдопроизводствените правила от първоинстнационния съд. Поради това моли да бъде отменено изцяло обжалваното въззивно решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Жалбоподателят поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на първоинстанционното производство, чрез изследване на неговото развитие, документирано от материалите по самото дело, в това число призовки, протоколи от съдебни заседания и молби на страните? При липса на доклад по делото, допустимо ли е въззивният съд да решава спора или предвид обстоятелството, че липсата на доклад съставлява съществено процесуално нарушение въззивният съд следва да върне делото за ново разглеждане в друг съдебен състав на първоинстанционния съд, обезсилвайки постановеното първоинстанционно решение или е задължен да направи сам доклад по делото? Твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №45/04.05.2012г. по гр.д.№482/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и в решение №14/25.01.2012г. по гр.д.№292/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., тъй като при постановяването на решението си въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че вторият въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение от 24.09.2010г. по гр.д.№282/2010г. на Ямболски окръжен съд, в което е прието, че липсата на доклад по делото е толкова съществено процесуално нарушение,че решението на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено. Същевременно твърди,че въпросът е решен от САС в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №452/16.11.2011г. по гр.д.№621/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в което са разяснени задълженията на първоинстанционния и въззивния съд по отношение на доклада по чл.146 от ГПК.
Поставя и материалноправен въпрос, за който също счита, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: До каква степен въззивният съд трябва да изследва валутното правоотношение между страните при искове, породени от абстрактни правни сделки като банковата гаранция, без с това да нарушава приниципите на диспозитивното начало? Жалбоподателят твърди, че защитата, търсената с предявения от него иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 -во от ЗЗД, се свежда до установяване, че ответникът не е оказал на ищеца необходимото съдействие за изпълнение на договорните му задължения за отстраняване на недостатъци в гаранционния срок. Поддържа,че само поради тази причина банковата гаранция се явява усвоена без основание и това е бил въведеният с исковата молба предмет на спора. Въпреки това първоинстанционният и въззивният съд, в нарушение на принципа на диспозитивното начало, изследвали наличието на недостатъци на изпълнените от ищеца СМР, без да са сезирани с този въпрос от него или от ответника. Посочва,че по тези въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №1087 от 06.03.2008г. по т.д. №662/2007г. на ВКС, ТК, ІI т.о., съгласно което за правилното решаване на спора съдът трябва да изследва развитието на валутното правоотношение между страните.
Ответникът Ви В. Х.“ ЕАД [населено място], поддържа,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Оспорва жалбата и като неоснователна по същество. Поддържа,че въззивното решение е резултат от правилен анализ на приложимата правна уредба и при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два процесуални въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. След подаването на въззивната жалба е постановено ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което са разяснени правомощията на въззивната инстанция. Съгласно задължителните разяснения, дадени с него, осъществяваната от въззивния съд проверка е ограничена от релевираните в жалбата основания и в рамките на заявените в жалбата искания, но ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, като не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е също, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда / експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанця процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материално – правна норма.
Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т. 2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства.
В случая изложените в жалбата оплаквания за допуснати процесуални нарушения биха обосновали правото на жалбоподателя да поиска ангажираното на нови доказателства, съобразно разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК, но той не е поскал да бъдат допуснати такива. К. жалбоподател не е посочил в подадената от него въззивна жалба, че вследствие на изтъкнатите в нея процесуални нарушения – нередовно призоваване на страните и обсъждане на неотносими доказателства, делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито е направил искане за събиране на нови доказателства. Действително в жалбата се прави оплакване,че първоинстанционният съд не е указал на страните за кои факти не сочат доказателства, но не се твърди, че вследствие на това жалбоподателят е бил лишен от възможността да ангажира доказателства за конкретни факти. Напротив същият е поддържал становището, че по делото са събрани доказателства за правно значимите факти, но те не са били обсъдени от първоинстанционния съд в тяхната съвкупност. Също така във въззивната жалба жалбоподателят не се е позовал на нарушение на процесуалните норми за задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест по предявения иск. При тези данни за въззивния съд не е възникнало задължение за служебно събиране на доказателства, нито за даване на указания на страните във връзка с разпределението на тежестта на доказване. Поради изложеното следва да се приеме, че при разглеждането на делото въззивният съд не е допуснал отклонения от задължителните указания, дадени с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС. Наличието на задължителна практика по поставените като значими за делото процесуалноправни въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанията по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускането на касационно обжалване по тези въпроси.
Относим към предмета на спора, но неотговарящ на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, е и поставеният от касационния жалбоподател материалноправен въпрос. Изводите на въззивния съд дали трябва да изследва качественото изпълнение на СМР по сключения между страните договор за строителство от 17.07.2007г. , за обезпечение на което е издадена банковата гаранция или трябва да изследва само причините, поради които ищецът не се е отзовал на отправеното от ответника – възложител искане за отстраняване на недостатъци, е основан изцяло на конкретните клаузи в договора за изработка между страните и на съдържанието на издадената от изпълнителя банкова гаранция. На поставения въпрос не може да се даде общ отговор за всички хипотези на издадена банкова гаранция, доколкото преценката на съда за предпоставките за валидното усвояване на гаранцията е обусловена от уговореното между страните във всеки отделен случай, както и от конкретно осъществените факти, свързани с възникването и изпълнението на валутното правоотношение между страните. Разрешаването на спора в зависимост от преценката на конкретни договорни клаузи и факти по делото не позволява формулираният в п. 3 от изложението въпрос да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на делото. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до осъществяване на предпоставките за усвояване на банковата гаранция. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
Следва да се отбележи,че по този въпрос не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с изразеното в решение №1087 от 06.03.2008г. по т.д. №662/2007г. на ВКС, ТК, ІI т.о., становище, че за правилното решаване на спора съдът трябва да изследва развитието на валутното правоотношение между страните, както и че при въведени от ищеца доводи и твърдения в исковата молба за неоснователно усвояване на сумата по банковата гаранция, съдът е длъжен да изследва наличието на предпоставките за плащането й. В случая въззвният съд е обсъдил предвидените в банковата гаранция условия, при които същата може да бъде предявена за плащане, като въз основа на събраните по делото доказателства е формирал извода си,че те са се осъществили. За да достигне до този извод съдът е изтъкнал като обуславящи задължението за плащане на гаранцията отправянето на покана от възложителя до ищеца – изпълнител да отстрани недостатъци на изпълнените от СМР, в рамките на уговорения гаранционен срок и неизпълнение на това задължение от страна на изпълнителя. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че тези правопораждащи факти са настъпили, като същевременно е приел за недоказана твърдяната от жалбоподателя – изпълнител по договора за строителство, забава на възложителя, изразяваща се в недопускане на представителите на жалбоподателя в построената сграда. Евентуална неправилна преценка на въззивния съд относно наличието на тези предпоставки би довела до неправилност, съответно тя би съставлявала основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.07.2013г. по в.т.д. №2148/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.