3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
София, 27.11.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 214/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1745 от 05.08.2013 г. по т. д.№ 2605/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 12.05.2008 г. по т. д. № 836/2002 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-9 състав. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу Агенция за държавни вземания, [населено място] иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗСДВ /отм./ за признаване за установено, че същото няма задължение към Държавата в размер на сумите, посочени в Акт за установяване на частно държавно вземане № 239 от 28.06.2002 г. – 149 314.13 щатски долара и 567 437.12 деноминирани лева, от които главница – 227 200.90 деноминирани лева и лихви, съответно: 149 314.13 щатски долара – редовна лихва и 340 236.22 деноминирани лева – наказателна лихва.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява се несъгласие с извода за дължимост на сумите, предмет на процесния акт за установяване на частно държавно вземане с твърдението, че същият е резултат от необсъждането на всички събрани по делото доказателства и от превратното тълкуване на установените факти. Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището, че фактическият състав, предвиден в Закона за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК) за преоформяне на задължение към търговска банка в задължение към Държавата чрез подписване на договор, в случая не е изпълнен нито от формална страна, нито съществува основание за сключване на този договор. Твърденията на касатора са, че: не е отчетена липсата на оригинал на справката по чл. 3 ЗУНК, който да е заверен от надзорния орган на БНБ и от одиторите на съответната банка; не е съобразено разминаването в данните за размера на дълга, посочени в представеното копие на справката от ТБ „Р.” от наличния архив на заличената Б. „М.” и в самия договор по ЗУНК от 16.12.1994 г.; не е доказано основанието за сключване на този договор, а именно – наличието на кредитно задължение, произтичащо от Договор за кредит в несоциалистическа валута за изграждане на малки и средни предприятия № 40-137 от 30.04.1986 г. между Б. „М.” и завод „И. Б.” /дъщерно дружество на „Химинвест”/ с поръчител Министерство на химическата промишленост, доколкото по делото не е установено този целеви кредит да е усвоен реално от завод „И. Б.”; липсва валидно съгласие за сключване на договора по ЗУНК, тъй като същият не е подписан от министър Х. В. и не носи печат на Министерство на финансите. Касационната жалба съдържа изрични доводи и във връзка с отказа на съда да приеме погасяване на процесните задължения по давност, както и с отказа да бъде приет за съвместно разглеждане предявеният по реда на чл. 118 ГПК (отм.) инцидентен установителен иск относно съществуването на валидно кредитно правоотношение между завод „И. Б.” (праводател на [фирма]) и Б. „М.”.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантни за допускането на касационния контрол са поставени въпросите: „1. Как следва да се формира свободното убеждение на съда при решаването на конкретния спор и следва ли съдът да обсъди всички представени по делото доказателства или може да формира убеждението си на основата само на част от доказателствата поради противоречието помежду им без да ги разгледа в тяхната съвкупност; 2. Може ли ищецът по иск с правно основание чл. 87, ал. 2 ЗСДВ да навежда нови обстоятелства, на които да основе иска си след изтичането на 14-дневния преклузивен срок за завеждането му; 3. Следва ли да бъде установено и доказано усвояване на кредит, за да е налице кредитно задължение, като част от фактическия състав, предвиден в ЗУНК и чия е доказателствената тежест за установяване на факта на наличието на изискуемо задължение по договор за кредит – като част от фактическия състав на чл. 1 от ЗУНК като правопораждащ ЮФ за възникване на задължение по ЗУНК, предвид обстоятелството, че заемните или кредитните договори са реални по своя характер, както и вида на провежданото доказване на този факт”.
К. поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с цялата съдебна практика, като се позовава на: решение от 19.05.2004 г. на СГС (неприложено); решение от 26.01.2005 г. на ВКС (неприложено и без посочен номер на делото); решение № 931 от 03.10.2008 г. по гр. д. № 6382/2007 г. на ВКС и решение № 155 от 25.02.2005 г. по гр. д. № 409/2004 г. на ВКС. По отношение на останалите два въпроса твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно по втория въпрос – противоречие с решение № 191 от 28.08.2012 г. по т. д. № 460/2010 г. на Търговска колегия, а по третия въпрос – противоречие с решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ІІІ г. о. Освен това, според касатора, поради необходимостта от уеднаквяване на практиката на съдилищата и противоречивите решения поставените въпроси са „от значение и за точното прилагане на закона”.
Ответникът по касация – Национална агенция за приходите, конституирана като страна на мястото на първоначалния ответник Агенция за държавни вземания с определение на Софийски апелативен съд от съдебно заседание на 27.01.2010 г. – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 15.01.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Агенция за държавни вземания, [населено място] иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗСДВ /отм./ за признаване за установено, че същото дружество няма задължение към Държавата в размер на сумите, посочени в Акт за установяване на частно държавно вземане № 239 от 28.06.2002 г., въззивният съд, анализирайки задълбочено представените по делото доказателства, е приел за категорично установено наличието на задължение на ищцовото търговско дружество към Държавата, произтичащо от сключения по реда на ЗУНК договор от 16.12.1994 г. и допълнително споразумение от 06.11.1998 г., възлизащо съответно на 227 200.90 деноминирани лева – главница и 489 550.35 щатски долара – лихви. Съдебният състав е преценил, че релевантни за спора са единствено доводите за недължимост на процесните суми, които са заявени в рамките на преклузивния 14-дневен срок по чл. 87, ал. 2 ЗСДВ (отм.), а това са само изложените в исковата молба два довода: 1. – за сключване на допълнителното споразумение от 06.11.1998 г. към договора по ЗУНК без представителна власт от страна на изпълнителния директор на дружеството Н. Д. М., предвид липсата на надлежно решение на Съвета на директорите и 2. – за погасяване на вземанията по давност към датата на издаване на акта за установяване на частно държавно вземане.
По отношение на първия довод е прието, че поради непредставянето на Устава на търговското дружество към датата на подписване на споразумението от 06.11.1998 г. е обективно невъзможно да бъде установено твърдяното от ищеца несъответствие. Според съдебния състав, обаче, дори и да е налице сключване на договор без представителна власт, това би имало действие единствено върху размера на уговорената лихва (който именно е предмет на посоченото споразумение), а освен това извършените от ищцовото дружество частични плащания по договора от 16.12.1994 г. и по допълнителното споразумение от 06.11.2998 г. към него водят до саниране на действията без представителна власт.
Като неоснователен е счетен и вторият довод – за изтекла погасителна давност. В тази връзка Софийски апелативен съд е взел предвид факта на разсрочено плащане на главницата по договора по ЗУНК, от който следва, че вземането става изискуемо с настъпване на падежа на съответната вноска, както и че последното плащане по главницата е извършено на 31.12.1996 г., а по лихвата – на 04.01.2000 г. Решаващо за извода, че спорните вземания не са погасени по давност, е приетото от въззивния състав прекъсване на давността на основание чл. 116, б.”а” ЗЗД с направеното от изпълнителния директор на [фирма] П. Н. в писмо изх. № 91-00-0024 от 24.02.2000 г., чието оспорване по реда на чл. 154 ГПК (отм.) е счетено за неоснователно, признание, че по договора от 16.12.1994 г. не са правени вноски, като са погасени само част от лихвите за 1996 г., 1998г. и 1999 г. и че задълженията на дружеството към 31.12.1999 г. възлизат на главница 945 328 щатски долара и 420 973.10 щатски долара. По отношение на вземането за лихви е прието, че от датата на последното плащане по тях (04.01.2000 г.) до датата на съставяне на акта за установяване на частно държавно вземане – 28.06.2002 г. – не е изтекла предвидената в чл. 111, б.”в” ЗЗД 3-годишна давност. Освен това, според решаващия състав, давността както за главницата, така и за лихвите е прекъсната и с издаването на ДОА № 24/13.08.1996 г., с издаването на констативните актове за периода 1997 г. – 1999 г., както и с предприетите от данъчния орган действия по събиране на държавното вземане. Като признание на задълженията по смисъла на чл. 116, б.”а” ЗЗД, с последица прекъсване на давността и начало на нова 5-годишна давност, е преценено и сключването на допълнителното споразумение от 06.11.1998 г.
С оглед мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато, тъй като нито един от поставените от касатора въпроси няма характер на обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият и третият въпрос са изцяло относими към правилността на акта и предпоставят проверка относно неговата обоснованост, каквато не би могла да бъде извършена във фазата по допускане на касационния контрол. Поради това, не може да се счете за доказано и твърдяното от касатора противоречие в съдебната практика, в т. ч. и постановена от ВКС по реда на отменения ГПК.
По отношение на втория въпрос следва да бъде посочено, че изрично изразеното от въззивния съд становище за недопустимост да бъдат разглеждани основанията за недължимост на процесните суми, заявени след изтичане на преклузивния срок по чл. 87, ал. 2 ЗСДВ (отм.), е в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика – решение № 191 от 28.08.2012 г. по т. д. № 460/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Това противоречие, обаче, е формално и само по себе си не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като, независимо от така изразеното становище, решаващият състав в действителност е разгледал всички релевирани от ищеца доводи и възражения за недължимост на сумите по процесния акт, в т. ч. и новите основания, заявени в допълненията на исковата молба от 22.01.2003 г. и от 05.03.2003 г. и в неприетия за разглеждане инцидентен установителен иск, а именно – възражението за нищожност на договора по ЗУНК от 16.12.1994 г. поради неподписването му от министър Х. В. и за липса на кредитно правоотношение между завод „И. Б.” (праводател на [фирма]) и Б. „М.”. Съдът е преценил първото възражение като неоснователно предвид представената по делото заповед № 163 от 24.10.1994 г., с която подписалият договора зам.-министър Д. К. изрично е овластен за това от министър Х. В.. Подробно обсъдени са и доводите на ищцовото дружество във връзка с твърдението му за липса на кредитно правоотношение поради неусвояване на сумата по договора за кредит от 30.04.1986 г. между Б. „М.” и завод „И. Б.”, като въз основа на заключението на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, както и на допълнителното заключение, прието във въззивното прозиводство, Софийски апелативен съд е счел за доказано усвояването на посочения кредит от завод „И. Б.” и съответно наличието на кредитно задължение, като част от фактическия състав, предвиден по чл. 1 от ЗУНК като правопораждащ юридически факт за възникване на задължение по ЗУНК. С оглед на тези мотиви, настоящият състав намира, че вторият поставен въпрос не се явява обуславящ изхода на конкретното дело. Налице е изрично произнасяне по всички заявени от касатора доводи и възражения във връзка с дължимостта на процесните суми. Що се отнася до правилността на направените от съда изводи, това е въпрос по съществото на спора, който не може да бъде разглеждан в производството по чл. 288 ГПК.
Поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато без да се обсъжда наличието на конкретнитe поддържани от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1745 от 05.08.2013 г. по т. д.№ 2605/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: