4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№679
София, 30.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 538/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. М. от [населено място],[жк][жилищен адрес] чрез процесуалния си пълномощник адвокат М. И., срещу решение № 2029 от 25.11.2014 г. по в.гр.д. № 1915/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, VII състав, с което е потвърдено решение № 1641 от 22.04.2014 г. по гр.д. № 2642/2010 г. на Пловдивския районен съд, II гр.състав за отхвърляне на предявения иск срещу [фирма] за признаване за установено вземане на Н. М. в размер на 20 000 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 22.06.2007 год., за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 13587/2009 г. по описа на РС – Пловдив.
В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, изразяващи се в разглеждане на непредявено от ответника възражение за липса на предпоставките за дължимост на уговорената неустойка по т.11 от предварителен договор от 22.06.2007 г. Според касатора въззивният съд е допуснал и нарушение на чл.6, ал.2 и чл.269 ГПК, с което е го е лишил от право на защита. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт, с произтичащите от това правни последици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд, съобразно нормите на чл.6, ал.2 и чл.269 ГПК, при постановяване на съдебния акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си; 2. Може ли съдът по свой почин при изясняване на делото от фактическа и правна страна да се разпростре и по отношение на незаявени възражения по въпроси, които не са били спорни между страните и 3. Длъжен ли е въззивният съд да осигури равни възможности на страните за упражняване на предоставените им права”. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е отклонил от задължителна практика на ВКС – решение по гр.д. № 1281/2010 г. III г.о./ по въпрос № 1/ , решение по гр.д. № 262/2010 г., II г.о./ по въпрос № 2/ и на решение по гр.д. № 3555/2008 г., IV г.о. /по последния въпрос/.
Ответникът по жалбата [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник адвокат П. Т., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Доводи в подкрепа на становището са изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Окръжен съд – Пловдив е приел, че процесният запис на заповед, послужил като основание за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е редовен от външна страна, но независимо от това не е налице валидно вземане на ищеца поради недоказаност на твърдяното от него вземане по каузалното правоотношение. Преценени са направените от ищеца уточнения /в отговор на направените с отговора на исковата молба възражения/ за обезпечаване на задължение на ответното дружество за дължима неустойка по чл.11 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и данните за обезсилване на влязлото в сила решение, с което предварителният договор е бил обявен за окончателен. Направен е извод, че установяване наличието на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот не означава автоматично, че са налице предпоставките за дължимост на уговорената в чл.11 от договора неустойка в размер на 30 % от продажната цена при виновно неизпълнение, вследствие на което е невъзможно сключване на окончателен договор или при съдебно отстранение на купувача.
Независимо от недоказаността на соченото от ищеца каузално правоотношение като основание за дължимост на претендираната по записа на заповед сума, въззивният съд е обсъдил и възражението на ответника за антидатиране на ценната книга. Невъзприемането на това възражение е подробно мотивирано както с ирелевантността му към формалната редовност на ценната книга, така и за недоказаност на твърдението, че записът на заповед е издаден от лице без представителна власт.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с приложимостта на диспозитивното начало, както и с правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК и задължението да прецени надлежно заявени в процеса фактически твърдения и възражения на страните, безспорно са важни за изхода на делото. В случая обаче, тези въпроси са основани изцяло на твърдения на касатора, които не са възприети от решаващия съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив. Това обуславя извод, че всъщност въпросите са относими към правилността на изводите в атакуваното въззивно решение, преценката за което е извън рамките на производството по селекция на касационните жалби. В този смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
От друга страна, формулираните от касатора въпроси са пряко свързани с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед. Тези въпроси са разяснени в т.17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че при въведени твърденияя или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед. В случая липсват данни, от които да се направи извод за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителните за съдилищата разрешения, дадени в посоченото тълкувателно решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно с оглед надлежно въведеното от ищеца твърдение за връзката между каузалното правоотношение и записа на заповед и обезпечителния характер на ценната книга. Що се отнася до твърденията на касатора за липсата на спор между страните за дължимост на уговорената в предварителния договор неустойка, обуславяща дължимост и на претендираното вземане по ефекта, тези твърдения са насочени изцяло към правилността на обективираните в мотивите към решението изводи на въззивния съд и затова са извън производството по чл.288 ГПК.
По въпроса, свързан с приложението на чл.9 ГПК, не се доказва основният селективен критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като този въпрос е мотивиран от касатора с доводи за неправилност на въззивното решение. В тази част от изложението не е съобразено направеното в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС разграничение на основанията за допускане на касационно обжалване от общите основания по чл.281, т.3 ГПК, както и невъзможността касационната инстанция да преценява правилността на атакуваното въззивно решение в стадия по допускане на обжалването.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2029 от 25.11.2014 г. по в.гр.д. № 1915/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, VII състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: