О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 23.01.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1191/2012год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Г., подадена чрез адв.П. от ВАК, против решение на Окръжен съд – [населено място] № 1397 от 11.07.2012г., постановено по в.гр.д. № 1343 по описа за 2012г., в частта, с която е отменено решение № 811/05.03.2012г. на В., ХХХ-ти състав, постановено по гр.д. № 4110/2011г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Г. В. срещу Д. Б. Г. иск с правно основание чл.422 ГПК и вместо това е постановено ново, с което е признато за установено, че Д. Б. Г. дължи на Д. Г. В. сумата 4042,69лв. по силата на споразумение от 13.10.2009г., сключено между страните по повод на договор за наем от 30.06.2009г., формирана като сбор от следните суми: 3500лв.-стойност на бар-плот и 250лв. – за COT, съгласно споразумение от 13.10.2009г., сключено между страните; сумата от 292,69лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата от 3500лв. за периода 20.10.-06.08.2010г. , ведно със законната лихва за забава върху всяка от главниците, считано от 06.08.2010г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, погрешно е тълкувал споразумението от 13.10.2009г. и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по материалноправните въпроси: 1/ има ли наемателят-ищец и други задължения към наемодателя-ответник, освен сумата 1500лв. и изпълнил ли е ищецът насрещните си задължения, за да претендира суми по споразумението; и 2 / относно приложението на чл.20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните. Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС и практиката на съдилищата. Позовава се на решение №1200 , постановено по гр.д.№ 1520/2008г. на ВКС ІІ ГО; решение №81/07.07. 2009г. на ВКС, І ТО, по т.д.№761/08г.; решение №120 от 01.07.2009г. по т.д.№21/09г. на ВКС, ІІТО; решение №34 от 02.04.2009г. по т.д.№683/08г. на ВКС, ІІТО; ТР №1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС и др. Според касатора даденото от въззивния съд разрешение по втория поставен въпрос е в противоречие с разрешението, дадено по същия в решение№559 от 17.05.1993г. по гр.д.№1724/92г. на ВКС, ІV ГО, решение №151 от 19.01.2004г. по гр.д. №162/2003г. на ВКС, І ГО, и решение от 10.03.2006г. по гр.д.№47 /2005г. на ВКС, ІІ ГО.
Ответната страна Д. Г. В. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК. Ищецът Д. Г. В. е предявил иск за установяване съществуването на парично задължение на ответницата Д. Б. Г. за сумата от 7650лв., представляваща дължима и незаплатена цена по силата на споразумение от 13.10.2009г., сключено между страните по договор за наем от 30.06.2009г., формирана като сбор от следните суми: 5000лв. – договорена стойност на бар-плот; 250лв. за COT и 2400лв. – заплатена от ищеца сума за поставяне на алуминиева дограма на обекта, както и сумата от 639,75лв., представляваща обезщетение за забава за периода 20.10.2009г. – 06.08.2010г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 06.08.2010г. до окончателното изплащане на задължението. Ищецът твърди, че сумите се дължат по заповед за изпълнение на парично задължение № 6930/09.08.2010г. по гр.д.№ 12061/2010г. на В., XX състав, като обосновава правния си интерес от търсената защита с оспорването на заповедта за изпълнение от ответницата – длъжник чрез възражение. С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения иск. В. съд след частична отмяна на решението е уважил частично заявената претенция.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че основателността на иск за установяване на съществуване на вземане по заповед за изпълнение, предполага установяване от страна на ищеца на предпоставките, довели до дължимост на претендираната сума, и наличието на такова задължение, а в тежест на ответника е да установи изпълнение на задълженията и възраженията по основателността на претенцията. След анализ на събраните доказателства е приел за установено, че по силата на договор за наем, ответницата е отдала на ищеца търговски обект за срок от три години, считано от 30.06.2009г.; че със споразумение от 13.10.2009г. страните са се договорили да прекратят сключения между тях договор, като в полза на наемодателката да остане бар-плот на стойност от 5000лв., от която сума да бъдат прихванати задълженията на наемателя за заплащане на едномесечен наем в размер на 1500 лв. , както и дължими от него суми за заплащане на счетоводство, осигуровки и данъци на фирма [фирма], собственост на наемодателя; че страните са се договорили, че тези задължения, ще бъдат допълнително уточнени; че е постигната и договорка, разликата от сумата от 5000лв. след прихващане на задълженията да бъде заплатена от наемодателя на наемателя до 20.10.2009г., както и, че наемодателят дължи на наемателя и сумата от 250лв. за COT, който остава в обекта. Въз основа на така приетото за установено е обоснован извод, че с процесното споразумение страните са извършили прихващане на задължението за заплащане на бар-плота, със задължението на наемателя за заплащане на едномесечен наем в размер на 1500лв.; че останалата след това прихващане дължима сума от наемодателя е в размер на 3500лв. и няма данни да е платена; че няма представени доказателства за извършени плащания и прихващания след подписване на споразумението, като и за допълнителни договорки и уточняване на размера на сумите, дължими от наемателя; че разликата след прихващането на задълженията в размер 3500лв. е следвало да бъде заплатена в брой до 20.10.2009г., поради което се дължи и претендираното обезщетение за забава за периода 20.10.2009г. – 0б.08.2010г. в размер на 292,69лв.; че ответницата като наемодател се е задължила да заплати на наемателя и сумата от 250лв. за COT, който остава в обекта, за която също не са ангажирани доказателства да е заплатена. Прието е от съда, че по отношение на сумата 250лв. за С. ответницата е в забава от датата на предявяване на иска, както и , че е неоснователна претенцията на ищеца за сумата от 2400лв., представляваща стойност на алуминиева дограма, поставена в наетия обект, тъй като със сключеното между страните споразумение ответницата не е поемала такова задължение. Съобразно изложеното е обосновал крайния си извод, че претенцията по чл.422 ГПК е основателна до размер 4042,69лв. , дължима по силата на споразумение от 13.10.2009г., сключено между страните по повод на договор за наем от 30.06.2009г., и формирана като сбор от следните суми: 3500лв.-стойност на бар-плот , 250лв. – за COT, 292,69лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата от 3500лв. за периода 20.10.-06.08.2010г. , както и, ведно със законната лихва за забава, считано от 06.08.2010г. до окончателното плащане. В останалата й част до пълния предявен размер от 7650лв. претенцията е приета за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третират като релевантни поставените фактически въпроси, тъй като те нямат правен характер и не са свързани с решаващите мотиви на въззивният съд, а със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Касаторът е поставил като съществен материалноправен въпрос и този, относно приложението на чл.20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните. С оглед това е поддържано противоречие с приетото с представените решения на ВКС – №559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724/92, ВКС, ІV г.о.№ 151 от 19.01.2004г. по гр.д. 162/03г. на ВКС, І г.о. и решение от 10.03.2006г. по гр.д. 47 /05г. на ВКС, ІІ г.о. във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД, а именно – че тълкуване на договора следва да се търси при изявена неяснота или двусмислие на някои изрази, в противен случай съставлява изменение на договора.
На първо място така поставения от касатора въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда, а в контекста на поддържаното оплакване за неправилно тълкуване от страна на въззивния съд на ясните клаузи на споразумението , неправилният му анализ, вследствие на който са изградени погрешни крайни изводи, се явява фактически такъв. Поради това следва да се приеме, че и във връзка с него не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. Следва да се има предвид, че значимостта на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка. Оплакванията, че съдът не е тълкувал правилно волята на страните, обективирана в процесното споразумение, не би могло да се счете като формулиране на въпрос, предвид задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК. Така поставеният въпрос намира отговор в законовите разпоредби, свързани с тълкуването на договорите – чл. 20 ЗЗД, но не е означава излагане на водещото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което от своя страна е свързано с разрешаването на въпрос, който е от значение за изхода на делото. Този въпрос е винаги конкретен, той се включва в предмета на делото, индивидуализиран от ищеца чрез основанието и петитума на иска, и обуславя правните изводи на съда. Тълкуването на конкретния договор е въпрос на установяване на конкретната фактическа обстановка, която не може да бъде установена в касационното производство. А доколко решаващият съд я е правилно установил съобразно представените доказателства, е въпрос на преценка на законосъобразност на обжалваното решение, която може да бъде установена едва във фазата по разглеждане основателността на касационната жалба.
Не посочването на общото правно основание за достъп до касация само по себе си е достатъчно за отказ от селектиране на касационната жалба. Представените съдебни решения удостоверяват практиката на ВКС за задължението на съда да изследва действителната воля на страните в процесното правоотношение, нарушението на което е свързано не с основанията за достъп до касация, а с евентуална неправилност на обжалваното решение.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд – [населено място] № 1397 от 11.07.2012г., постановено по в.гр.д. № 1343 по описа за 2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: