О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
София, 19.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№1506/2014 година
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№8007/18.12.2013 г., подадена от адв. С. В. – процесуален представител на ищеца С. Т. Л., със съдебен адрес в [населено място], и по насрещна касационна жалба, вх.№439/21.01.2014 г., подадена от М. П. – прокурор в Апелативна прокуратура – П., като представител на Прокуратура на Република България, против въззивно решение №543/06.11.2013 г. по гр.д.№961/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, 2-ри граждански състав.
С обжалваното решение е отменено решение №1364/15.7.2013 г. по гр.д.№2851/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., ІІ-ри граждански състав, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Т. Л. обезщетение за понесени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда, над дължимата сума от 15000 лева до присъдената сума от 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2011 г., и в частта, с която е осъдена да заплати разноски над 155 лева, до присъдената сума от 310 лева и вместо това искът е отхвърлен за посочената разлика. В останалата част, за сумата 15000 лева, решението на първата инстанция е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела, че за понесените неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от увреждането в резултат на незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан по смисъла на чл.4 ЗОДОВ, държавата в лицето на Прокуратурата на Република България дължи обезщетение, независимо от това дали вредите са причинени виновно от длъжностно лице. Прието, че от всички претенции – за преживян емоционален стрес, страх от осъждане, претърпени несгоди в ареста, изразяващи се в лоши битови условия и контакти с престъпни елементи, лишаването от свободно предвижване, болка, че не е организирал погребенията на родителите си и чувство за вина, че е ускорил кончината им, е прието, че единствено е доказан страха от осъждане и влизане в затвора, болката от невъзможността да организира погребенията на родителите си и чувство за вина за кончината им. Изводът е обоснован с разпоредбата на чл.2, ал.2, т.2 ЗОДОВ и разясненията дадени с т.13 от ТР №3/22.4.2004 г. по тълк.гр.д.№3/2004 г. на ВКС ОСГК.
В изложението на касационния жалбоподател – ищец по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по същия липсва уеднаквена съдебна практика, като в конкретния случай делото е заведено на основание чл.2, ал.1, т.2 и т.3 ЗОДОВ, а съдът се е произнесъл само и единствено по исковата претенция с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, като изобщо не е коментирал защо не се е произнесъл по останалите основания. Освен това като друг материалноправен въпрос се сочи “Следва ли съдът при определяне на обезщетението за търпени неимуществени вреди да се съобрази с времетраенето на процеса и интензитета на търпените вреди ?”.
В насрещната касационна жалба се поставя въпрос “Дали при определяне на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ следва да се имат предвид социално-икономическите условия на живот в страната ?”, и се сочи противоречива практика.
И двете страни молят да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване, като си оспорват взаимно касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК по касационната жалба на ищеца, насрещната касационна жалба на ответника по иска и взаимното оспорване на жалбите намира, че жалбите са подадени в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на ищеца.
Първият от поставените въпроси представлява изявление за непроизнасяне от страна на въззивната инстанция по цялото искане, което е предмет на друго производство. От друга страна обаче следва да се посочи, че това твърдение е неоснователно, тъй като изводите си съдът е изградил изцяло въз основа на разясненията и приетото в т.13 от ТР №3/22.4.2004 г. по тълк.гр.д.№3/2004 г. на ВКС ОСГК, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди при повдигнато обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лице или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за отклонение “задържане под стража”.
Вторият от поставените въпроси по естеството си поставя въпроса за определяне на обезщетението с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Въздигнатият от посочената правна норма принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Поради това въззивното решение по касационната жалба на ищеца С. Т. Л. не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложеното и на основание чл.287, ал.4 ГПК касационната жалба, подадена от М. П. – прокурор в Апелативна прокуратура – П., като представител на Прокуратура на Република България, следва да бъде оставена без разглеждане.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 и чл.287, ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №543/06.11.2013 г. по гр.д.№961/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, 2-ри граждански състав, в частта по касационна жалба, вх.№8007/18.12.2013 г., подадена от адв. С. В. – процесуален представител на ищеца С. Т. Л., със съдебен адрес в [населено място].
Определението в тази част е окончателно.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна касационна жалба, вх.№439/21.01.2014 г., подадена от М. П. – прокурор в Апелативна прокуратура – П., като представител на Прокуратура на Република България.
Определението в тази част може да се обжалва в седмичен срок от получаването му от страните пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: