2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 683
С.,25.10.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1132/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н. от [населено място] срещу решение от 23.08.2010 г. по гр. д. № 3598/2006 г. на Софийски градски съд, ІVа въззивен състав в частта, с която е потвърдено постановеното Софийски районен съд, 58 състав решение от 13.12.2005 г. по гр. д. № 859/2004 г. в частта за отхвърляне на предявения от Н. М. Н. срещу ЗК [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 399, ал. 1 ТЗ /отм./ за разликата над 5 288 лв. до пълния му размер 6 338 лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита за незаконосъобразно и противоречащо на съдебната практика изразеното от въззивния съд разбиране относно приложимостта на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, обусловило съответно и извода му, че платената от ответника-застраховател сума в размер на 1 050 лв. следва да бъде отнесена за погасяване на задължението му за главница от 12 000 лв. /застрахователно обезщетение по договор за застраховка № 6202002/10.12.2001 г./, а не на задължението му за мораторни лихви върху същото. Според касатора, доколкото от негова страна не е дадено изрично съгласие с посоченото плащане да бъде погасена частично главницата, то в случая следва да бъде приложен установеният в чл. 76, ал. 2 ЗЗД ред за погасяване на задълженията. Освен това, релевира оплакване, че платената от ответника сума в размер на 1050 лв. недопустимо е приспадната едновременно и от главницата, и от мораторните лихви, като счита, че дори и с нея да е погасена част от главницата, то погасяването следва да бъде отнесено не към предявената в настоящия процес нейна част / 6 338 лв./, а към общия й размер /12 000 лв./, т. е. предявеният частичен иск следва да бъде уважен изцяло, тъй като претендираната с него сума е по-малка от непогасената след плащането главница /10 050 лв./.
В касационната жалба е направено и искане по чл. 269, ал. 3 ГПК за спиране на производството по делото и за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности относно тълкуването на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз по конкретно поставени въпроси.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. Като значими за делото са поставени въпросите: 1. Съдът има ли правомощия да прилага друг ред за погасяване на задълженията, различен от законоустановения ред в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, без съгласието и въпреки противопоставянето на кредитора; 2. При предявен частичен иск за главница и лихви и при признато от страната плащане на минимална /в сравнение с размера на задължението/ парична сума, при наличие на правен спор дали тази сума следва да бъде приспадната от дължимата лихва или от дължимата главница, /при положение, че брутният размер както на незаплатените, така и на непредявените с частичния иск размер на лихвите и на главницата поотделно са по-високи от заплатената парична сума/, съдът длъжен ли е да я зачете като приспадната от непредявената част от вземането, която именно и затова не е предявена и има ли правомощия да я прихване от предявената част от частичния иск при положение, че реалният размер на вземането /както на лихвите, така и на главницата/ е много по-голям от предявения частичен иск; 3. Допустимо ли е една и съща заплатена парична сума да бъде прихващана два пъти – веднъж от лихвите, а след това и от главницата и 4. Извършената промяна на законоустановения в чл. 76, ал. 2 ЗЗД ред на погасяване на задълженията от съда, въпреки изричното несъгласие и противопоставяне на кредитора, а освен това и в очевидна вреда за кредитора, представлява ли нарушение на задължението на Българската Държава за провеждане на „справедлив процес”, залегнало в чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз. В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС касаторът се позовава на решение № 2243 от 07.10.1955 г. по н. д. № 3626/55 г. на ІІ н. о. на ВС и на решение № 748 от 24.01.2001 г. по гр. д. № 2504/2000 г. на ВКС, а в подкрепа на твърдението за противоречие в съдебната практика – на решение от 24.01.2005 г. по гр. д. № 16382004 г. на СГС, ІІ А отделение.
Ответникът по касация – ЗК [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 03.12.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от Н. М. Н. срещу ЗК [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 399, ал. 1 ТЗ /отм./ за присъждане застрахователно обезщетение по договор за застраховка № 6202002 от 10.12.2001 г.е отхвърлен за разликата над 5 288 лв. до пълния му размер 6 338 лв., т. е. за сумата 1 050 лв., възззивният съд е възприел становището на първата инстанция, че с тази сума е погасена част от задължението на застрахователя за главница, а не от задължението за мораторни лихви. Поради това, че в документа за превод на сумата 1 050 лв. длъжникът /застрахователят/ е посочил, че плащането е „обезщетение по ссз щета” и предвид обстоятелството, че ищецът-кредитор е приел това плащане, решаващият състав е счел, че по този начин страните са постигнали изрично съгласие посочената сума да бъде отнесена към погасяване на главницата от 12 000 лв., поради което не следва да се прилага установеният в чл. 76, ал. 2 ЗЗД ред за погасяване на задълженията. Като допълнителен аргумент за неоснователност на поддържаното от ищеца-въззвник становище, че със сумата 1 050 лв. е погасена част от мораторните лихви, съдебният състав е посочил, че към датата на плащането на тази сума – 27.03.2003 г. – вземането на ищеца за мораторни лихви не е било ликвидно, поради което с него не е могло да се извърши прихващане. Отделно от това, Софийски градски съд е приел, че нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД в случая е неприложима, тъй като предвиденият в нея ред не се отнася за обезщетенията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, какъвто именно е характерът на процесното задължение на застрахователя, предмет на акцесорния иск.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на последните два въпроса /№ 3 и 4/ не е осъществена общата предпоставка за допускане на касационния контрол. От мотивите на въззивното решение не може да се направи извод, че платената от застрахователя сума 1 050 лв. е приспаданата както от главницата, така и от мораторните лихви върху нея. При определяне размера на задължението за мораторни лихви решаващият състав е взел предвид частичното погасяване на главницата, като е изчислил лихвата съобразно размера на главницата до датата на частичното й погасяване /27.03.2003 г./, съответно: за периода от изпадането в забава /05.04.2002 г./ до превода на сумата 1 050 лв. /27.03.2003 г./ – върху цялата дължима главница 12 000 лв., а за периода от 27.03.2003 г. до датата на исковата молба /09.02.2004 г./ – върху непогасения остатък от главницата 10 050 лв. Следователно, твърдението за недопустимо двукратно приспадане на платената сума 1 050 лв. не кореспондира с постановения от въззивния съд акт, поради което поставеният в тази връзка въпрос не може да се счете за обуславящ изхода на делото. От друга страна, този въпрос е относим изцяло към правилността на въззивното решение, която обаче не би могла да бъде преценявана като основание за допускане на касационното обжалване съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е осъществена и по отношение на въпроса, свързан с тълкуването на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз. Същият не е поставян и съответно обсъждан в рамките на въззивното производство, поради което не е обуславящ за неговия изход. Този въпрос е относим към съдържащото се в касационната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности, но не и към допускането на касационния контрол.
Макар и значими за делото, останалите два въпроса също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. По отношение на въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, не е доказано поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК две решения на ВС и ВКС имат характер на казуална, а не на задължителна съдебна практика съгласно разясненията, дадени в т. 2 от цитираното по-горе тълкувателно решение. С тези актове се установява всъщност противоречие в съдебната практика по посочения въпрос. Понастоящем обаче това противоречие вече е преодоляно с постановеното по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че установената в чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията не се прилага при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата. С оглед наличието на посочената задължителна за долустоящите на ВКС инстанции практика, с която въззивното решение е в съответствие, липсва основание за допускането му до касационно разглеждане както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Що се отнася до въпроса, когато искът е предявен като частичен, от коя сума следва да се приспадне извършеното от длъжника частично плащане – от размера на частичния иск или от размера на непредявената част от неплатената главница, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е посочена конкретна съдебна практика, по отношение на този въпрос не са доказани основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. От друга страна, не би могло да се приеме за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В действителност, поставеният от касатора въпрос касае изясняване предмета на конкретното дело и границите, в които съдът дължи произнасяне в хипотезата на предявен частичен иск. В тази връзка, следва да се отчете наличието на задължителна съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, според която, предмет на делото и съответно предмет на решението, в хипотезата на предявен частичен иск, е само предявената част от спорното право, от което следва, че именно по отношение на този предмет се преценяват и всички заявени от ответника при реализиране на защитата му доводи и възражения, каквото в случая е възражението за частично погасяване на претендираното вземане. Съществуването на цитираната задължителна практика налага извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поради недопускането на касационен контрол на атакуваното въззивно решение, не следва да бъде разглеждано и съдържащото се в касационната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности. Произнасянето по това искане е част от самото касационно производство и следователно предполага допуснато касационно обжалване. Само в рамките на това производство Върховен касационен съд може да обсъжда релевираните в касационната жалба оплаквания, във връзка с които е и искането по чл. 629 ГПК и съответно да преценява наличието на предпоставките на чл. 628 ГПК, т. е. доколко тълкуването на дадена разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 23.08.2010 г. по гр. д. № 3598/2006 г. на Софийски градски съд, ІVа въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: