13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 683
София,01.12.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 227/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и насрещна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 271 от 13.02.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд, както и по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК допълнително решение № 1824 от 04.10.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд и по частна жалба на това дружество срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 745 от 29.03.2013 г. по същото дело.
К. [фирма], [населено място] обжалва решение № 271 от 13.02.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 28.07.2011 г. по т. д. № 2167/2010 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу електроразпределителното дружество искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за задължаване на ответника да изкупи (да сключи договор за продажба) на комплектен трансформаторен пост, подробно описан в исковата молба, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2072.76 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 10.07.2010 г. до датата на подаване на исковата молба – 14.09.2010 г.
К. [фирма], [населено място] поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Счита обжалваният акт за постановен в противоречие с доказателствата по делото и с материалния закон, тъй като съдът е приел основателност на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение, без да е налице облигационна обвързаност между страните, предвид обстоятелството, че ищецът изобщо не е страна по договорите за присъединяване към електроразпределителната мрежа. Освен това, според този касатор не е отчетен и фактът, че потребителят е неизправна страна, тъй като не е изпълнил съществени нормативни задължения и по-конкретно – не е учредил в полза на електроразпределителното дружество предварително право на строеж за процесния трафопост, както и сервитутни права; не е представил част от документите, свързани с изграждането на съоръжението и не е заплатил цена за присъединяване в размер на сумата 27 560 лв., за която в първоинстанционното производство е предявено и признато за безспорно от съда възражение за прихващане. Несъгласие е изразено и по отношение на уважения акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за период до подаване на исковата молба с твърдението, че забавата за изкупуване на трафопоста се дължи на причини, за които отговаря самият ищец. В касационната жалба е релевирано оплакване и за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доказателствената тежест за установяване на значимите за спора факти, както и въз връзка с приетото от въззивния съд наличие на договор на стойност над 5 000 лв. при липса на писмен акт.
Освен като неправилно, касаторът [фирма] счита въззивното решение и за вероятно недопустимо поради това, че предвид липсата на договор между страните, е недопустимо предявяването на иск за реално изпълнение, а „по-скоро казусът клони към претенция за извършване на чужда работа без пълномощие /чл. 60 и чл. 61 ЗЗД/ или за неоснователно обогатяване /чл. 59 ЗЗД/”.
В депозираното от посочения касатор изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е заявено на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по следните въпроси: „1. Има ли характер на договорно основание предложение по чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6, което не е от лицето, с което е сключен договор за присъединяване, оформено като проект на договор от едната страна, депозирано при разпределителното предприятие, но неподписано от него поради неучредяване на вещни права; 2. Обвързва ли електроразпределителното предприятие проектодоговор, който е подписан единствено от лицето, което го предлага, но не и от лицата, представляващи електроразпределителното дружество; 3. Изискуемо ли е „облигационно задължение” по повод изграждане на съоръжения за присъединяване на обект на потребител на ел. енергия към електроразпределителната мрежа в случай, че не са учредени право на строеж и право на прокарване на електропроводни линии; 4. Има ли съдът правомощие да задължи частен субект да сключи договор, като форма на реално изпълнение на „облигационно задължение”, което няма никакъв друг договорен произход; 5. Може ли да се приеме за съществуващ и доказан по делото договор /източник на облигационно отношение, който не е в писмена форма на стойност над максималната стойност по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК /в случая 111 133.57 лв./, сключен чрез конклудентни действия, изразяващи „съгласие” /в случая за изграждане на съоръжения за присъединяване на посочената стойност/”.
По отношение на така поставените въпроси се твърди, че се решават противоречиво в съдебната практика или че са решени в противоречие с практиката на ВС/ВКС. По-конкретно: по първия въпрос се твърди противоречие с решение № І-35-21 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 42964/2009 на СРС, 35 състав; по втория въпрос – противоречие с решение № 446 от 01.03.2013 г. по гр. д. № 2419/2012г. на СГС; решение от 13.08.2012 г. по т. д. № 3707/2010 г. на САС; решение от 06.03.2011 г. по гр. д. № 2910/2010 г. на СС, 47 състав; решение от 13.07.2012 г. по гр. д. № 7296/2011 г. на СРС, 58 състав; Тълкувателно решение № 102 от 11.11.1981 г. по гр. д. № 80/81 г. на ОСГК на ВС; решение № 67 от 30.12.1977 г. по гр. д. № 43/1977 г. на ОСГК на ВС и решение № 22 от 24.09.1998 г. по конст. дело № 18/98 г. на Конституционния съд на РБ; по третия въпрос – противоречие с решение от 11.04.2012 г. по гр. д. № 13401/2011 г. на СГС, Административно отделение, ІІІ В състав и решение от 06.03.2011 г. по гр. д. № 2910/2010 г. на СС, 47 състав; по четвъртия въпрос – противоречие с решение от 27.09.2012 г. по гр. д. № 6045/2012 г. на СГС; решение от 08.03.2012 г. по гр. д. № 10329/2012 г. на СРС, 76 състав; решение от 13.07.2012 г. по гр. д. № 7296/2011 г. на СРС, 58 състав; Тълкувателно решение № 102 от 11.11.1981 г. по гр. д. № 80/81г. на ОСГК на ВС; решение № 67 от 30.12.1977 г. по гр. д. № 43/1977 г. на ОСГК на ВС и решение № 22 от 24.09.1998 г. по конст. дело № 18/98 г. на Конституционния съд на РБ; по петия въпрос – противоречие с решение от 04.06.2012 г. по т. д. № 5483/2011 г. на СГС; решение № 535 от 17.06.1994 г. по гр. д. № 403/94 г. на ВС, І г. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 23 от 07.01.2013 г. по гр. д. № 377/2012 г. на ІV г. о.
Освен това, при условията на евентуалност, касаторът [фирма] моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е да се изясни „дали е допустимо осъдителен диспозитив да се постановява при наличие на неизправност /неизпълнено задължение на кредитора”.
Насрещният касатор [фирма], [населено място] обжалва решение № 271 от 13.02.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд досежно липсата на изрично посочване в него на цената, по която следва да бъде изкупен процесният трафопост – сумата 111 133.57 лв. (с ДДС), с твърдението, че същото противоречи на материалния закон и че без конкретни параметри това решение би било безпредметно.
Като значим за допускане на касационното обжалване е поставен въпросът: „Въз основа на правилото на чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6 /съгласно което „изградените съоръжения за присъединяване по ал. 5 се прехвърлят възмездно в собственост на преносното или съответното разпределително предприятия на база на взаимно признати разходи”/ и наличие на споразумение между страните относно размера на взаимно признатите разходи, допустимо ли е съдът да осъди електроразпределителното дружество да сключи договора за възмездно придобиване при така формираната цена”. По отношение на този въпрос се поддържа, че е налице противоречие в практиката, в подкрепа на което е представено решение № 827 от 31.03.2011 г. по гр. д. № 461/2011 г. на САС.
К. [фирма], [населено място] обжалва въззивно решение № 1824 от 04.10.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 247 ГПК за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело решение № 271 от 13.02.2013 г. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че поради липса на отхвърлителен диспозитив в първоинстанционното решение по отношение цената на процесното съоръжение, въззивният съд, макар и да е формирал воля за това в мотивите на своя акт, не разполага с правомощия по реда на чл. 247 ГПК да допусне исканата поправка, като осъди ответното дружество да изкупи съоръжението при уговорената цена.
Допускането на касационното обжалване на посоченото решение се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с липсата на съдебна практика по приложението на чл. 271, ал. 1 ГПК. Като релевантни за същото са поставени въпросите: „Какви са правомощията на въззивния съд в случаи, когато първоинстанционният съд се е счел за некомпетентен да се произнесе в пълен обем по искането на страната, формулирано в исковата молба; Следва ли същият да се произнесе и по тази част, в случай, че сметне, че са налице основанията за това, съответно, че той е компетентен. В хипотезата, в която въззивният съд е формирал воля да се произнесе по цялото искане на страната, но е пропуснал да отрази това в диспозитива на решението, следва ли да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка”.
К. [фирма], [населено място] обжалва и въззивно определение № 745 от 29.03.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по същото дело решение № 271 от 13.02.2013 г. по отношение на разноските, като е отказано да му бъдат присъдени разноски за платена държавна такса по насрещната въззивна жалба в размер на сумата 2 222.67 лв. В частната жалба са изложени подробни съображения срещу извода за недължимост на посочената сума поради липса на предявен отделен иск за присъждане цената на процесното съоръжение (111 133.57 лв.), на база на която да бъде определена държавната такса по насрещната въззивна жалба.
Всяка от страните оспорва жалбата на другата страна и моли за недопускането й до касационно разглеждане, респ. за оставянето й без уважение в депозиран по делото отговор.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Всички депозирани от страните жалби – касационни жалби, насрещна касационна жалба и частна жалба – са процесуално допустими, тъй като са подадени в преклузивния срок по чл. 283, респ. чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване.
За да потвърди решение от 28.07.2011 г. по т. д. № 2167/2010 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за задължаване на [фирма], [населено място] да изкупи (да сключи договор за продажба) на комплектен трансформаторен пост, подробно описан в исковата молба, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция, че са осъществени предвидените в чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6 от 09.06.2004г. предпоставки за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи (отм.).
Като неоснователно решаващият състав е преценил главното оплакване на електроразпределителното дружество за липса на облигационно отношение между страните по делото поради факта, че страна по двата договора за присъединяване от 05.05.2005 г. е физическото лице Х. А. Х., а не ищцовото дружество [фирма], [населено място], както и че това дружество не е собственик на процесното съоръжение. По отношение правото на собственост върху трафопоста въззивният съд е приел, че същото е придобито от ищеца [фирма] по силата на чл. 92 ЗС като приращение към поземления имот, в който е построено съоръжението и който е придобит от дружеството, видно от представените по делото нотариални актове. По отношение облигационната обвързаност между страните по спора съдебният състав е приел, че такава съществува, доколкото двата договора за присъединяване, с които е поето задължение за изкупуване на съоръженията, се прекратяват не с прехвърляне правото на собственост върху имота, а с изкупуването на съоръженията, в какъвто смисъл е и изричната клауза на чл. 24 от договорите.
Независимо от това, според Софийски апелативен съд, дори да се счете, че ищцовото дружество не е страна по двата договора за присъединяване, то между него и ответника е налице договорна връзка, като е мотивирал същата с факта, че: електроразпределителното дружество е дало съгласие процесните съоръжения да бъдат изградени от [фирма], [населено място]; същите са изградени именно от това дружество, което видно от приложената техническа документация е инвеститор и възложител на строежа; [фирма], [населено място] е приел обекта като законно изграден и съответстващ на техническите правила и норми, видно от приложените контролни бележки, констативен протокол за предаване на обекта на електроразпределителното дружество за експлоатация, както и че ответното дружество е признало извънсъдебно задължението си за изкупуване на съоръженията в отговора на изпратената му от ищеца нотариална покана.
Въззивният съд е преценил за неоснователно и възражението на електроразпределителното дружество за непредставяне на всички необходими за изкупуването на обекта документи, като е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, съобразно които ищецът е представил под опис изискуемите документи още с отправеното искане за изкупуване, а допълнителни такива не са изисквани от него. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на факта на приемане на съоръжението и поставянето му под напрежение, тъй като съгласно Наредба № 6 това не може да стане без да са представени съответните документи.
Не е споделен и доводът за липса на ликвидност и изискуемост на нормативното задължение на електроразпределителното дружество да придобие изградените електрически съоръжения, като въз основа на клаузата на чл. 3 от изготвения от самото разпределително дружество проектодоговор, както и с оглед разменената между страните кореспонденция след постановяване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че същите са постигнали споразумение относно размера на взаимно признатите разходи по смисъла на чл. 20, ал. 5 от Наредба № 6 и на база на тях са определили цената на съоръжението в размер на сумата 111 133.57 лв. Поради това, решаващият състав е преценил за основателно оплакването на [фирма] в насрещната му въззивна жалба срещу извода на първоинстанционния съд, че не е компетентен да определи цената на договора за изкупуване, като е счел, че [фирма] следва да бъде осъден да изкупи от [фирма] процесния трансформаторен пост за уговорената цена в размер на 111 133.57 лв.
Върху тази сума въззивният съд е изчислил и претендираното с исковата молба обезщетение за забава в размер на законната лихва, като е уважил акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 072.76 лв., представляваща дължимо обезщетение за периода от 10.07.2010 г. до завеждане на делото. С оглед липсата на конкретно уговорен падеж, изискуемостта на задължението за изкупуване е счетена за настъпила след изтичането на предоставения с поканата за изкупуване 7-дневен срок.
При този изход на делото въззивният съд е присъдил на [фирма] разноски за производството в размер на сумата 8 018.01 лв. – адвокатско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и § 2 от същата.
С определение № 745 от 29.03.2013 г. е оставено без уважение искането на [фирма] за изменение на въззивното решение в частта за разноските и по-конкретно за присъждане на сумата 2 222.67 лв. – платена от него държавна такса по насрещната въззивна жалба – по съображения, че тази такса е формирана въз основа на претендирана сума 111 133.57 лв. по иск, какъвто по настоящото дело не е предявен.
С решение № 1824 от 04.10.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. е оставена без уважение и подадената от [фирма] молба по чл. 247 ГПК за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение № 271 от 13.02.2013 г., като съобразно отразеното в мотивите на акта становище на съда в диспозитива на същия да бъде добавено: [фирма] следва да бъде осъдено да изкупи трансформаторния пост на уговорената цена в размер на 111 133.57 лв.”, а в условията на евентуалност – да бъде записано: „Отменя решение от 28.07.2011 г. по т. д. № 2167/2010 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав и постановява „Осъжда [фирма] да изкупи /да сключи договор за продажба/ от [фирма] процесния трансформаторен пост на уговорената цена в размер на 111 133.57 лв.”.
Въззивният съд е аргументирал неоснователността на молбата за поправка на очевидна фактическа грешка с обстоятелството, че първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6/2004 г., но не е осъдил ответника да изкупи процесния трансформаторен пост на уговорената цена в размер на 111 133.57 лв. и не е постановил такъв отхвърлителен диспозитив, поради което и с оглед правомощията си по чл. 271, ал. 1 ГПК въззивният съд не може да допусне исканата поправка дори и във въззивното решение да има мотиви в посочения смисъл, тъй като по този начин ще допълни първоинстанционното решение, което може да бъде извършено само по искане на страната по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК, отправено до съда, постановил акта.
С оглед мотивите на обжалваните въззивни актове, настоящият състав приема следното:
По касационната жалба на [фирма]:
Обжалваното въззивно решение № 271 от 13.02.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като по отношение на поставените от посочения касатор въпроси не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси нямат характер на обуславящи изхода по конкретното дело в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на това общо изискване по отношение на първия и втория въпрос произтича от обстоятелството, че доводи за неподписване на процесния проектодоговор не са били заявени и поддържани от електроразпределителното дружество във въззивното производство и поради това такива не са били обсъждани от въззивния съд, а по отношение на последния (пети) въпрос – от обстоятелството, че същият не е единствено обуславящ изхода на спора. Въззивният съд е приел, че в случая облигационната обвързаност между страните произтича именно от двата писмени договора от 05.05.2005 г., подробно обосновавайки становището, че същите имат действие и по отношение на ищцовото дружество с оглед придобиването от него на собствеността върху имотите, в които е изграден процесният трафопост, като позоваването на изразено от електроразпределителното дружество „съгласие” за изграждане на трафопоста от ищцовото дружество е само допълнителен аргумент в подкрепа на извода за наличие на облигационно правоотношение между страните по делото.
За обуславящ не може да бъде счетен и въпросът, свързан с изискуемостта на поетото от [фирма] задължение за изкупуване на процесния трансформаторен пост. Направените в тази насока изводи от въззивния съд са на база конкретните клаузи в договорите от 05.05.2005 г. и при съобразяване разпоредбите на приложимата в случая нормативна уредба (Наредба № 6), като са взети предвид и настъпилите в хода на процеса факти – разменената между страните кореспонденция, преценена като постигнато съгласие относно взаимно признатите от тях разходи. Или, посочените изводи са резултат от обсъждането на събраните по делото доказателства и от възприемането на фактическата обстановка, което, съгласно указанията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение е въпрос, касаещ правилността на съдебния акт, а не допускането му до касация.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по четвъртия въпрос. Поставянето на същия е обосновано с твърдението на касатора, че предявеният иск е за реално изпълнение на „облигационно задължение, което няма никакъв друг договорен произход”, т. е. въпросът включва отново последователно поддържаното от електроразпределителното дружество становище, че не е налице облигационно правоотношение между страните, което, както беше посочено вече, не е споделено от инстанциите по същество. Освен поради това, че е предвидено изрично в чл. 11 от договорите от 05.05.2005 г., възникването на задължение за изкупуване на процесното съоръжение е прието от решаващия състав и като нормативно установено в разпоредбата на чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6. Следователно, изводът за основанието, от което възниква задължението за изкупуване и съответно за правната форма за принудителното му изпълнение, е обусловен от конкретната преценка на доказателствата по делото и от прилагането на закона, а правилността на този извод е предмет на проверка само при вече допуснат касационен контрол.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че поставените от касатора [фирма] въпроси не отговарят на задължителното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва съответно извършването на преценка за наличие на заявените за тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
К. контрол не може да бъде допуснат и поради вероятна недопустимост на обжалваното решение. Твърдението на касатора, че „казусът клони към претенция за извършване на чужда работа без пълномощие /чл. 60 и чл. 61 ЗЗДІ или за неоснователно обогатяване /чл. 59 ЗЗД/, а не към реално изпълнение на договорно задължение”, сочи на несъгласие с определената от съда правна квалификация на спорното право. Въпросът, обаче, дали дадената правна квалификация е правилна, е относим към правилността, а не към допустимостта на обжалвания акт и поради това същият не обосновава необходимостта от допускането му до касация.
По насрещната касационна жалба на [фирма]:
С оглед недопускането на касационната жалба на [фирма] до разглеждане и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, не следва да бъде извършена преценка за допускане на касационния контрол на въззивно решение № 271 от 13.02.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд досежно липсата на изрично посочване в него на цената, по която следва да бъде изкупен процесният трафопост – сумата 111 133.57 лв. (с ДДС). Поради това насрещната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
По касационната жалба на [фирма]:
В т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът обосновава приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението за липса на трайна или задължителна съдебна практика по поставените от него въпроси и за непълнота на процесуалноправната уредба относно правомощията на въззивната инстанция.
Настоящият състав намира, че установените в закона предпоставки за допускане на касационния контрол на посоченото основание не са осъществени. На първо място, не може да бъде споделено становището на касатора за непълнота на процесуалноправната уредба, касаеща правомощията на въззивната инстанция. Същите са предмет на регламентация в нормата на чл. 271 ГПК, която е напълно ясна и дава изчерпателен отговор на въпроса как следва да процедира въззивната инстанция при решаване на спора. Несъответстващо на действителността е и твърдението за липса на съдебна практика по приложението на чл. 271 ГПК, тъй като такава вече е формирана по реда на чл. 290 ГПК. Спецификата на настоящата хипотеза се свежда всъщност до това, че произнасянето на въззивния съд по подадената от [фирма] насрещна жалба е обусловено от преценката дали посочването на цената, при която следва да бъде изпълнено задължението за изкупуване на процесния трансформаторен пост, представлява част от спорното право. В тази насока решаващият състав е направил извод, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по цялото искане на страната и това е основание за искане по чл. 250 ГПК за допълване на постановения от него акт. Правилността на този извод, обаче, не може да бъде проверявана в настоящото производство, тъй като тя е предмет на самия касационен контрол. Изцяло към правилността на обжалваното въззивно решение е и въпросът следва ли да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка, когато въззивният съд е формирал воля да се произнесе по цялото искане на страната, но е пропуснал да отрази това в диспозитива на решението.
По изложените съображения касационното обжалване на въззивно решение № 1824 от 04.10.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. не следва да бъде допуснато.
По частната жалба на [фирма]:
Същата е неоснователна.
Правилен е изводът на въззивния съд, че заплатената от [фирма] по насрещната въззивна жалба държавна такса не следва да му бъде присъдена като разноски за производството, тъй като същата е определена въз основа на претендирана сума 111 133.57 лв. по иск, какъвто не е бил предявяван. Без значение в случая е обстоятелството, че внасянето именно на този размер държавна такса е указано на дружеството-жалбоподател от самия съд. Погрешното определяне на държавната такса не може да обоснове последващото й присъждане като част от направените от страната разноски и ангажиране отговорността на противната страна. Неправилно определеният по-висок размер на държавната такса подлежи на връщане на страната при надлежно отправено от нея искане до съда.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че обжалваните въззивни решения не следва да бъдат допуснати до касационно обжалване, съответно подадената от касатора [фирма] насрещна касационна жалба – следва да бъде оставена без разглеждане, а обжалваното от същия касатор определение № 745 от 29.03.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд – потвърдено.
При този изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 271 от 13.02.2013 г. и решение № 1824 от 04.10.2013 г., постановени по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма], [населено място] насрещна касационна жалба срещу решение № 271 от 13.02.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 745 от 29.03.2013 г. по т. д. № 4308/2011 г. на Софийски апелативен съд.
В частта, с която се оставя без разглеждане подадената от [фирма], [населено място] насрещна касационна жалба, настоящото определение може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: