9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
гр. София,25.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №126 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1763 от 08.08.2013г. по т.д. №4385/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е отменено решение от 12.09.2012г. по т.д. №2793/2011г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 5 състав и вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма], частичен иск с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД за сумата от 6 000 000 лева, представляваща част от неустойка в общ размер на 39 660 000 лева, дължима по силата на чл.4 ал.4 т.2 от дружествения договор на [фирма].
Жалбоподателят поддържа,че решението е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа,че изцяло и точно е изпълнил поетите с дружествения договор на [фирма] задължения, като са съобразени изискванията на ответника за изменение на характеристиките на първоначално уговорения строеж. Твърди, че за ответника не се е породило правото да откаже да приеме изпълнението, тъй като то отговаря на одобрения технически проект, с който представляващият [фирма] изпълнителен директор е изразил съгласие. Поддържа,че съгласно задължителната практика на ВКС, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл.266 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените строително – монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект, а ако няма такъв, на уговореното от страните в самия договор. Изтъква,че в случая е установено изрично приемане от страна на ответника на новопостроените сгради и реконструираната сграда, като изпълнени в съответствие с договора. Твърди, че при постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел,че тълкуване на процесния договор не е необходимо, независимо от явното противоречие между договорната клауза, определяща задължение за ищеца да инвестира в проектирането и изграждането на хотелска сграда, предназначена за ползването от учащи се, с капацитет не по –малко от 500 деца, с най- малко две легла в една стая и друга клауза от същия договор, предвиждаща сградата с посочените параметри да е от категорията на хотелска сграда две звезди. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният частичен иск по чл.92 от ЗЗД. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. К. жалбоподател поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: При наличие на различие между одобрените от възложителя технически проекти и договореното в договора за строителство, на кои характеристики следва да отговаря изработеното, за да се приеме, че съставлява точно изпълнение? Когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и на това каква е била действителната обща воля на страните? Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл.20 от ЗЗД, за да стигне до действителната воля на страните, при положение, че в конкретния договор има противоречие между отделните уговорки? Допустимо ли е оттегляне на изричното приемане на изработеното, когато не се касае за скрити недостатъци? Има ли в гражданския процес доказателствена сила за доказване на факти по делото частният документ, изходящ от насрещната страна по делото, с който се установяват неблагоприятни за тази страна факти? Следва ли съдът да обсъди всички представени по делото доказателства? Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да изложи съображенията си защо отхвърля дадено доказателство като неотносимо по конкретния правен спор? Поддържа,че първият въпрос е решен в противоречие с решение №48/31.03.2011г. по т.д.№822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което се приема, че във всички случаи, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл.266 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените строително – монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект, а ако няма такъв, на уговореното от страните в самия договор. Жалбоподателят твърди,че съдът неправилно е приел,че свидетелските показания на свидетеля С. М. не следва да се кредитират, тъй като съставляват показания относно промяната на писмен договор. Счита, че тези изводи противоречат на задължителната практика на ВКС, изразена в решение №546 от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в което се посочва, че при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът: поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора, разменената кореспонденция и т.н. Поддържа, че въпросът за правилата за тълкуване на договорите е разрешен в противоречие със следните решения на ВКС: решение №105/30.06.2011г. по т.д.№944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ г.о., решение №81/07.07.2009г. по т.д.№761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №89/17.07.2009г. по т.д.№523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Счита, че произнасянето по въпроса дали е допустимо оттегляне на изричното приемане на изработеното ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Поддържа, че петият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №249/12.11.2012г. по гр.д.№270/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №169/31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №49/05.03.2012г. по гр.д.№584/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение №57/29.04.2013г. по т.д.№354/2012г. на ВКС, ТК, в които се приема, че частният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Посочва,че в противоречие със задължителната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че докладът на комисията, назначена от изпълнителния директор на ответното дружество с негова заповед №7/20.02.2009г. няма в гражданския процес никаква доказателствена стойност за установяване на релевантните факти относно изпълнението и неизпълнението на задълженията на ищеца по договора от 14.07.2005г. Твърди, че последните два въпроса са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №33/29.07.2013г. по гр.д.№401/2012г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №34/22.02.2012г. по гр.д.№652/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №388/17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ГК, решение №409/28.02.2013г. по гр.д.№59/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №411/27.10.2011г. по гр.д.№1875/2010г. на ВКС, ГК, решение №470/16.01.2012г. по гр.д.№1318/2010г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение №27/28.02.2013г. по т.д.№470/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че въззивният съд следва да основе решението си на всички събрани по делото доказателства.
Ответникът по жалбата [фирма], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли ако съдът приеме,че следва да бъде допуснато касационно обжалване, да остави в сила обжалваното решение. Евентуално поддържа искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по въпросите, формулирани в допълнителния отговор на исковата молба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от [фирма] против [фирма] частичен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на неустойка чл.4 ал.4 т.2 от дружествения договор на [фирма], подписан от страните по делото като учредители, Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е изпълнил точно поетото с договора задължение да построи хотелска сграда, предназначена за ползването от учащи се, с капацитет не по –малко от 500 деца, с най- малко две легла в една стая, със съответните сервизни помещения, зала за развлекателни игри и столова, лекарски кабинет, със съответните обслужващи помещения с Р. не по – малко от 7500 кв.м. и не повече от 8000 кв.м. и категория на хотелската сграда две звезди, която впоследствие да бъде прехвърлена на ответника. Поради това е приел, че за ответника не е възникнало насрещното задължение да прехвърли на ищеца дяловете си от капитала на [фирма], съответно и че той не дължи предвидената в чл.4 ал.4 т.2 от дружествения договор на [фирма] неустойка за неизпълнение на това задължение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касационния жалбоподател въпрос относно това на кои характеристики следва да отговаря изработеното по договор за строителство, при различие между одобрените от възложителя технически проекти и уговореното в договора, за да е налице точно изпълнение, не съставлява правен въпрос, покриващ общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Първият въпрос, поставен от жалбоподателя в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК не е обусловил изхода на делото, доколкото в мотивите си съдът не е изразил изрично становище,че при различие между одобрените от възложителя технически проекти и уговореното в договора за строителство, следва да се даде предпочитание на уговореното с договора. Съдът е приел,че събраните по делото доказателства – свидетелски показания, протокол от 07.03.2006г. и други, не установяват по безспорен начин, че ответникът е одобрил техническите проекти, по които са изпълнени процесните сгради и с това е приел и одобрил отклоненията от уговорените в дружествения договор от 14.07.2005г. характеристики на сградите. Следователно съдът не е възприел становище, различно от обективираното в цитираното от жалбоподателя решение №48/31.03.2011г. по т.д.№822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Неговите изводи за това, че следва да се даде предпочитание на уговорките в договора, не произтичат от принципно становище на поставения от жалбоподателя правен въпрос, а от преценката на събраните по делото доказателства и от приетите за установени в конкретния случай факти.
Вторият материалноправен въпрос също не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, тъй като съдът не е отрекъл възможността да се събират доказателства за установяване на значението на отделни уговорки от договора. Спорно между страните е било не първоначалното съдържание на дружествения договор от 14.07.2005г., а дали е постигнато съгласие за изменение на уговорените в договора характеристики на сградите. Съответно съдът в тази връзка е приел, че съдържанието на договора е ясно, а събраните по делото гласни доказателства са насочени към установяване на последващи споразумения между страните. Именно поради това не е налице противоречие между изводите в обжалваното въззивно решение и цитираната от жалбоподателя задължителна съдебна практика, тъй като същата касае хипотези, при които е необходимо установяване на
действителната обща воля на страните при сключването на договор, а не хипотези на последващо съгласие на страните за отклонение от предвиденото в договора.
По материалноправния въпрос относно тълкуването на клаузите на процесния договор е формирана трайноустановена съдебна практика в смисъл, че когато клаузите на сключената сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл.20 от ЗЗД. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на дружествения договор от 14.07.2005г., въз основа на което е приел, че жалбоподателят се е задължил да построи сграда, която отговаря едновременно на следните изисквания: да е предназначена за ползването от учащи се, с капацитет не по –малко от 500 деца, с най- малко две легла в една стая, със съответните сервизни помещения, зала за развлекателни игри и столова, лекарски кабинет, със съответните обслужващи помещения с Р. не по – малко от 7500 кв.м. и не повече от 8000 кв.м. и категория на хотелската сграда две звезди. Правилността на даденото от въззивния съд разрешение на база на тълкуването на клаузите на процесния договор не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
По поставения от касационния жалбоподател въпрос относно доказателствената сила на частните документи, следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд за неточно изпълнение на задълженията на съдружника [фирма] и оттам за неоснователност на предявения иск по чл.92 от ЗЗД, не е обусловен само от преценката за доказателствената сила на доклада на комисията, назначена със заповед №7/20.02.2009г. на изпълнителния директор на ответното дружество. Действително съдът е посочил в мотивите си, че докладът няма никаква доказателствена стойност за установяване на релевантните факти относно изпълнението или неизпълнението на задълженията на жалбоподателя по договора от 14.07.2005г. Този преценка на съда обаче не се базира само на принципното становище за доказателствената сила на частните свидетелстващи документи. Съдът е посочил, че констатациите в доклада относно точното изпълнение на задълженията по чл.4 ал.3 т. т.1 и 2 от дружествения договор, са изцяло оборени от останалите събрани по делото относими и допустими доказателства. Следователно отхвърлянето на иска по чл.92 от ЗЗД е резултат от анализа на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, при която въззивният съд е приел,че не е налице точно изпълнение на поетото с дружествения договор задължение за строителство. Поради това изводите на съда по формулирания от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, не са единствено обуславящи изхода на производството по предявения частичен иск за неустойка. Съответно този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда и за изхода по конкретното дело.
Последните два поставени в жалбата процесуалноправни въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, не са решени от въззивния съд в противоречие с задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационния жалбоподател решения по чл.290 от ГПК, според която съдът е длъжен да формира изводите си по съществото на спора след обсъждане на всички относими по делото доказателства. По въпросите за правомощията на въззивния съд е постановено и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС, като обжалваното решение съответства на дадените с него разяснения. Съгласно задължителните указания в ТР №1/09.12.2013г. непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди и или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Същевременно по силата на чл.269 ал.2 от ГПК въззивният съд е ограничен в преценката на доказателствата, като може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е основал преценката си за недоказаност на исковата претенция, след като е обсъдил задълбочено представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на въведените в жалбата оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обстоятелството, че част от представените доказателства са счетени от съда за неотносими към предмета на спора, е резултат от конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1763 от 08.08.2013г. по т.д. №4385/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.