О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
София, 20.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Цачева
Членове: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 4704 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № ІІІ-68 от 02.06.2016 година по гр.д. № 728/2016 година на Бургаски окръжен съд е потвърдено решение № 2062 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 8796/2014 г. на Бургаски районен съд, с което в производство по реда на чл. 422 ГПК е прието за установено, че в полза на Д. Х. А. от [населено място] съществува вземане от М. Г. Д. от [населено място] в размер на 4550 евро, съставляващо неустойка за забава по договор от 26.04.2011 г. В решението е прието за установено, че ищецът Д. Х. А., съпругата му Р. А. и неговият брат А. Я. са продали на ответника М. Д. идални части от собствения им недвижим имот, съставляващ УПИ ІІІ-2369, кв. 15 по плана на Ц. градска част Б.. В деня на изповядане на сделката – 07.11.2007 г. между ищеца, неговия брат А. Я. и ответника е бил сключен предварителен договор за проектиране и строителство, с който страните са се задължили да сключат окончателен договор за взаимно прехвърляне право на строеж върху съсобствения им поземлен имот и придобиване на проценти ид. части от застроената площ от предвидената за изграждане в имота сграда срещу насрещно задължение на ответника да проектира и изгради напълно сградата. От УПИ ІІІ-2369, УПИ VІІ и УПИ І-2368, всички в кв. 15 ЦГЧ на [населено място] е бил създаден имот с идентификатор 07079.610.462 с обща площ от 837 кв.м., като на 21.06.2010 г. между всички собственици на бившите УПИ е бил подписан предварителен договор, с който е било уговорено взаимно учредяване право на строеж за изграждане на бъдеща сграда. Окончателният договор за учредяване право на строеж е бил сключен между съсобствениците с нот. акт № 153 от 26.04.2011 г., в който предвид предхождащо го разпореждане, извършено от ответника М. Д., страни по сделката са били неговите приобретатели. На 26.04.2011 г. е бил сключен и договор между ищецът и неговия брат А. Х. Я. от една страна като възложители и [фирма]; [фирма] и ответника М. Г. Д., които са се задължили да построят и въведат в експлоатация сграда в имот с идентификатор 07079.610.462 в [населено място] като обезщетение за учреденото им право на строеж по нот. акт № 153 от 26.04.2011 г. Срокът за завършване на обекта е бил определен за 18 месеца от даване на строителна линия, в т. 19 от договора е било уговорена неустойка за забава при изпълнение на срока на строителството по 100 евро на ден. Протокол за откриване на строителна площадка и даване на строителна линия за обекта е бил подписан на 12.05.2011 г. Към 07.09.2015 г. сградата е била завършена в груб строеж, без да е издаден акт обр. 14. Извършената работа е съставлявала 59,25 % от пълния обем на строителните работи по сградата в уговорената степен на завършеност. При така установените факти, в решението на въззивния съд е прието, че договорът за строителство от 26.04.2011 г. обвързва страните валидно, а въведените от ответника възражения за нищожност на сделката са неоснователни. Прието е, че ответникът е встъпил в договора за строителство като съдлъжник на останалите изпълнители, поемайки задължение да изпълни ведно с дружествата „С.” и „Домино” строителството на обекта. Прието е, че възражението за липса на предмет на договора е неоснователно, тъй като задълженията на ответника произтичат не от разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД, а от чл. 101 ЗЗД, а поетото задължение не е в противоречие с добрите нрави – не накърнява принципите на справедливостта предвид предхождащите договора отношения по прехвърляне на ид. части от обекта и учредено право на строеж. Прието е, че уговорената неустойка не накърнява нейните обезпечителни, обезщетителни и наказателни функции, поради което е уважил като основателен предявения иск – признал е за установено, че ответникът дължи на основание чл. 92 ЗЗД сума в размер на 4550 евро, съставляваща претендираната от ищеца сума от общо дължимата неустойка в размер на 27300 евро за периода от 01.01.2014 г. до 30.09.2014 година.
Касационна жалба против решението на Бургаски окръжен съд е постъпила от М. Г. Д. от [населено място]. Поддържа се, че обуславящите изхода на делото процесуалноправни въпроси задължен ли е съдът да обсъди и да изложи мотиви по всички въведени от страните възражения; длъжен ли е въззивният съд да изложи свои мотиви по съществото на спора, когато при условията на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение; задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да отговори на всички доводи и възражения са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Приложени са решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о. ВКС; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г., ІV г.о. ВКС; решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г., ІV г.о. ВКС; решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г., ІV г.о. ВКС; решение № 43 от 04.06.2014 г. по т.д. № 213/2012 г., ІІ. т.о. ВКС; решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 47/2009 г. І г.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1 от 2000 г. ОСГТК ВКС. Поддържа се, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд са разрешени и въпросите ограничен ли е въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение от предметната рамка на въведените с въззивната жалба оплаквания; може ли въззивния съд да формира собствени изводи за факти и обстоятелства, които са извън предмета на спора; какъв е обхвата на правораздавателната дейност на въззивната инстанция; може ли въззивния съд да „изненада” страната с мотиви, без да е отделил спорното от безспорното и без да е дал указания на страните да дадат становище по въведени от съда нови предели на предмета на доказване от ищеца; длъжен ли е въззивния съд да реши делото само въз основа на събраните доказателства, по които страните са могли да изразят становище, както и при формиране на вътрешното си убеждение по фактите да съобрази научните, логически и опитни правила. По повдигнатите въпроси е приложена съдебна практика: решение по гр.д. № 186/2012 г. ІІ г.о. ВКС; решение по гр.д. № 249 от 23.07.2010 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр.д. № 519/2014 г. ІІІ го. ВКС; решение по гр.д. № 759/2009 г. ІV г.о. ВКС; решение по т.д № 213/2012 г. ІІ т.о. ВКС; решение по гр.д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о. ВКС и решение по гр.д. № 1163/2010 г. ІV г.о. ВКС. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по процесуалноправните въпроси следва ли съдът да определи правната квалификация на спорното право съобразно твърденията на ищеца и да се произнесе само на основанието, на което е сезиран; задължен ли е въззивния съд да даде сам квалификация на спорното право, когато първоинстанционния съд е приложил неправилно материалния закон и равнозначна ли е на произнасяне по правния спор липсата на правна квалификация на спорното право, съчетана с препращане към първоинстанционните мотиви. По така изведените въпроси е посочена и практика на Върховния касационен съд: решение по т.д. № 516/2009 г. ІІ т.о.; решение по гр.д. № 5024/2014 г. ІV г.о.; решение по гр.д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; решение по гр.д. № 519/2014 г. ІІІ г.о. и решение по гр.д. № 738/2009 г. ІV г.о. ВКС. Поддържа се и че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по материалноправните въпроси: длъжен ли е съдът да изясни само писмено изявената воля на страните или може да измени насрещните права и задължения въз основа на изменена фактическа обстановка; следва ли да ограничи тълкувателната си дейност само в рамките на спорното правоотношение и при наличие на спор за точната воля на страните по договора; следва ли при тълкуване на договора да отчита взаимовръзката и поредността на поетите задължения, да отчита действителната воля на страните с оглед на цялостното му съдържание и може ли правни отношения, които не са предмет на договора да служат при изясняване на точните му клаузи. Посочена е съдебна практика по приложението на повдигнатите въпроси: решение по т.д. № 761/2008 г. І т.о. ВКС; решение по т.д. № 666/2010 г. І т.о. ВКС; решение по гр.д. № 222/2009 г. ІV г.о. ВКС и решение по гр.д. № 420/2009 г. ІV г.о. ВКС. Изложени са и доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по въпросите: какъв е обемът на задълженията на третото лице при встъпване в чужд дълг; кои са предпоставките за възникване на задължение по чл. 101 ЗЗД и необходимо ли е наличие на стар съществуващ дълг, по който встъпващото лице да поеме солидарна отговорност; необходимо ли е за доказване на действителността на съглашение по чл. 101 ЗЗД страните изрично да обективират вътрешните си отношения, както и да бъде установена целта, мотивирала страните да постигнат това съглашение – въпроси, разрешени в противоречие с решение по гр.д. № 420/2009 г., ІV г.о. ВКС и решение по гр.д. № 2340/2013 г. ІV г.о. ВКС, както и явяващи се от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба Д. Х. А. не взема становище.
По доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски окръжен съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси относно задълженията и правомощията на въззивната инстанция са разрешени в съответствие с установената съдебна практика, в т.ч. със съдебните актове, приложени към касационната жалба. Така съдът е изложил мотиви по всички въведени от ответника по делото възражения, ограничавайки се в предметната рамка на въведените с въззивната жалба оплаквания; обсъдил е всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, отговаряйки на всички доводи и възражения; съобразил е изводите си за относимите към спорното право факти и обстоятелства въз основа на приети в съответствие със съдопроизводствените правила доказателства по делото. Съдът е определил правната квалификация на иска по чл. 92 ЗЗД съобразно твърденията на ищеца (твърдения за неизпълнение на договорни задължения от страна на ответника, за което между страните е уговорена неустойка), т.е. произнесъл се е на основанието, на което е сезиран; съобразно твърдяните от ответника обстоятелства е дал правна квалификация и на възраженията за нищожност на процесния договор поради липса на основание, на невъзможен предмет и като сключен в нарушение на добрите нрави – съответно чл. 26, ал. 1, пр. ІV.то ЗЗД; чл. 26, ал.1, пр. 1-во ЗЗД и чл. 26, ал.1, пр. ІІІ-то ЗЗД. В съответствие с установената съдебна практика (т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК ВКС) въззивният съд не е имал задължение да дава нови указания на страните за подлежащи на доказване факти и ангажиране на съответни доказателства – дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право не е неправилна, нито е променяна от въззивната инстанция. Определената от въззивния съд характеристика на правоотношенията, касаещи участието на ответника в договора от 26.04.2011 г. като съдлъжник на изпълнителите при условията на чл. 101 ЗЗД няма отношение към квалификацията на спорното право по чл. 92 ЗЗД, нито към правната квалификация на възраженията на ответника по чл. 26 ЗЗД, поради което въззивният съд не е дължал нови указания и събиране на нови доказателства във въззивната инстанция.
Въпросите длъжен ли е въззивният съд да изложи свои мотиви по съществото на спора, когато при условията на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение и равнозначна ли е на произнасяне по правния спор липсата на правна квалификация на спорното право, съчетана с препращане към първоинстанционните мотиви не са обуславящи изхода на делото – въззивният съд е изложил собствени мотиви по отношение на приетите за установени факти и правни изводи, без да препраща към изложените от първоинстанционния съд мотиви, квалифицирайки точно заявените от ищеца права и въведените от ответника възражения.
В съответствие с установената съдебно практика по приложението на чл. 20 ЗЗД са разрешени и въпросите длъжен ли е съдът да изясни само писмено изявената воля на страните; следва ли да ограничи тълкувателната си дейност само в рамките на спорното правоотношение; следва ли при тълкуване на договора да отчита взаимовръзката и поредността на поетите задължения, да отчита действителната воля на страните с оглед на цялостното му съдържание и може ли правни отношения, които не са предмет на договора да служат при изясняване на точните му клаузи. Така, съобразявайки съдебната практика, съгласно която спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разрешава при тълкуване действителната обща воля на страните; при това тълкуване отделните уговорки се преценяват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; преценяват се и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му, въззивният съд е формирал изводи за насрещните права и задължения по договора от 26.04.2011 г. с оглед всички обстоятелства, предхождащи сключването му – поетите от ответника задължения по договор от 07.11.2007 г. и права по нот. акт № 65 от 2007 г. и участието и придобитите права от представляваното от него дружество [фирма] по нот. акт № 153 от 2011 г., въз основа на които доказателства е формирал извод, че поетото задължение за строителство е предхождано от дълготрайни, сложни отношения между страните, дали основание на ответника за встъпването му в договора за строителство.
Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване по повдигнатите въпроси по приложението на чл. 101 ЗЗД. Съгласно установената съдебна практика, трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника, но когато кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие; в резултат на встъпването кредиторът придобива право да търси дължимото и от встъпилото трето лице; съглашението за встъпване в дълг не е сделка, за която е предвидена определена форма, а волята за встъпване може да се установи не само от писмено съглашение за това, но и от други двустранни или едностранни документи и пр. доказателства, установяващи точния характер на съглашението. Уговорката следва да бъде преценявана с оглед характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика – решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. ІV г.о. ВКС и решение по гр.д. № 420/2009 г. ІV г.о. ВКС. Изводите на въззивния съд са съобразени с дадените разрешения, поради което доводът за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователен, а предвид разрешението на повдигнатите въпроси в съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ-68 от 02.06.2016 година по гр.д. № 728/2016 година на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: