1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
ГР. С., 01.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 10.05.11 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
И. П.
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №75/11 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. Н. срещу въззивното решение на Апелативен съд С. /АС/ по гр.д. №109/10 г. и по допускане на обжалването.
С въззивното решение са отхвърлени частичните искове на касаторката срещу П. „Св. С.” – [населено място] по чл.49 от ЗЗД – за сумата от 35 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане и за мораторна лихва върху обезщетението, считано от деня на увреждането – 29.07.97 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1 с всичките й хипотези. Не е формулирала обаче ясно и точно – според указанията на ТР №1/10 г., материално и процесуалноправните въпроси в контекста на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК, за което са възразили и ответниците по жалба. Посочила е като такива въпроси: кой е ответник по иска, когато вредите на пациента са причинени при лечението му в болница и на какво основание следва да се претендира отговорността – по чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД, когато увреждането е от действия или бездействия на персонала на болницата или по чл.50 от ЗЗД, при увреждане от медицинско оборудване и вещи. Може ли да се проведе успешно искът по чл.49 от ЗЗД срещу лечебното заведение, ако не е установен конкретен негов служител, причинител на деянието. Намира, че въпросите са разрешени в противоречие с практика на ВКС със задължителен и без задължителен характер, приложена по делото и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като практиката за обезщетяване на вреди, причинени в лечебни заведения е оскъдна и не дава отговор на въпросите от предмета на иска.
В. съд е квалифицирал иска по чл.49 от ЗЗД и го е отхвърлил по две причини, всяка от които е достатъчна за това. Приел е от една страна, че ищцата не е установила всички елементи за възникване правото й на обезщетение срещу ответната болница.Отговорността по чл.49 от ЗЗД е гаранционно-обезпечителна – заради виновните действия и бездействия на служителите на болницата; тя е отговорност за противоправно и виновно поведение, което ищецът следва да докаже. Пострадалата е установила тежки и необратими вреди от настъпилите за нея след извършеното в болницата раждане със секцио усложнения /сепсис, наложил оперативно отстраняване на матката с продължителни болки, болестни изменения в организма и детеродна неспособност/. Не е доказала обаче с необходимата категоричност, че вредите са причинени от конкретни действия и бездействия на служители в ответната болница, според твърденията в исковата й молба. Болницата не носи отговорност, ако вредите са настъпили случайно или от непреодолима сила. От друга страна, при проявата и установяването на усложненията в състоянието на ищцата към 28.07.97 г. и в съответствие с указаното в ППВС №2/81 г. исковата молба е следвало да бъде предявена най – късно на 28.07.02 г., когато изтича петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД, при направено за нея възражение от ответника. Исковата молба е подадена по пощата на следващия ден или след изтичане на давността.
Така приетото за отговорността на ответника, претендирана на осн. чл.49 от ЗЗД, според исковата молба, не е в противоречие с представената към изложението задължителна практика на ВКС. В ППВС №9/66 г. е посочено, че отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД възниква, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата чрез действия по извършването й или чрез бездействия за изпълнение на задължения ,които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Отговорност за нарушаването на правилата за безопасност и охрана на труда се носи не само от преките изпълнители на правно регламентирана дейност, но и от лицата, които имат нормативно задължение за организацията, контрола и ръководството на тази дейност – ППВС№2/79 г. Болницата носи отговорност при отсъствие на изискуемия контрол при провеждане на задължително лечение, поставило пациента в риск и довело до смъртта му. Болничното ръководство е било длъжно да създаде вътрешен ред и приложи съответстващ режим, при който поведенческите или физиологични признаци на конкретния пациент, свързани с прилаганата терапия да не остават без отбелязване, контрол и реакция – Р №130/10 г. на ВКС, трето г.о. по чл.290 от ГПК. Решение №622/04 г. по нохд дело не е практика по см. на чл.280, ал.1 от ГПК – такава е тази по граждански дела.
В случая, според АС, не е установена с категоричност причината за бактериалната инфекция у ищцата, настъпила след оперативно извършеното раждане. В ответната болница е предприета необходимата антибиотична профилактика на родилката и състоянието й е следено; при появата на признаци за влошаване на четвъртия следоперативен ден е започната съответна терапия и проведени необходимите консултации с инфекционист; по-нататъшното влошаване е наложило преместване на ищцата в МБАЛСМ „Пирогов” за високоспециализирано изследване, възможно само в тази болница и продължаване на лечението й там. Според вещите лица взетите преди това мерки от персонала на ответната болница в по –голямата си част са били достатъчни за да предпазят родилката от сепсис, но за съжаление не са дали необходимия резултат. При неустановения източник на бактериалната инфекция, преодоляването на септичното състояние за възстановяване на ищцата е постигнато както с отстраняване на гнойно некротично възпалената матка в МБАЛСМ „Пирогов”, така и с приложената там, но и от ответника антибиотична терапия.
Доводите на необоснованост на тези изводи и съществени нарушения на съдопроизводствени правила при формирането им, като осн. по чл.281, т.3 от ГПК, ВКС не разглежда в това производство. Практика на ВКС по дела за непозволени увреждания при лечение в болнично заведение, с отчитане спецификата на медицинската дейност, за което касаторът настоява, има, видно и от представената с жалбата. Затова поставените въпроси и изтъкнатите особености на случая не сочат на необходимост от тълкуване на закона за точното му прилагане или за развитието на правото, по смисъла на това основание, разкрит в ТР №1/10 г.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №109/10 г. от 30.06.10 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: