5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 688
гр. София, 16.09.2019 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 22 юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 702 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 155179/26.11.2018г., подадена от Л. Е. Г. и М. И. Г., чрез адвокат М. М., срещу въззивно решение № 6605/24.10.2018г. по в.гр.д.№ 15637/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Б състав. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи предявения иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които жалбоподателят поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. ,,В случаите на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при докладване на делото, изразяващо се в непосочване на правилната правна квалификация на спора, следва ли въззивният съд да обезпечи правилното приложение на материалния закон посредством даване указания относно подлежащите на доказване факти, разпределяне на доказателствената тежест и даване на възможност за ангажиране на съответни доказателства в подкрепа на тези факти?”; 2. ,,Правилно ли предявеният иск, т.е изложените от ищеца фактически твърдения, е квалифициран от първоинстанционния и от въззивния съд като иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, а не като иск за неоснователно обогатяване, при условие, че се претендира обезщетение за ползване за 5 години назад във времето, т.е за период от време преди връчване на нотариалната покана, с която обезщетението е поискано?”.
Ответникът по касационната жалба Р. Р., чрез адвокат Г. И., в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, във връзка с изложените във въззивната жалба доводи относно правната квалификация на иска, че правилно районният съд е квалифицирал предявените искове като такива по чл. 31, ал. 2 ЗС въз основа на изложените в исковата молба твърдения. Изложил е съображения, че на стр. 2 от исковата молба ищците изрично са посочили, че са собственици на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, а “ответникът е собственик само на останалата 1/2 идеална част от него”, като ответникът използва целия имот и лишава ищците от правото им да ползват своята идеална част. Констатирал е, че по аналогичен начин в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК ищците са посочили, че претендираното вземане представлява обезщетение за ползване на съсобствен имот, като те са съсобственици на 1/2 идеална част от имота, а собственик на останалата част от имота е ответника Р. Р.. С оглед на тези твърдения е намерил, че предявените искове са с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. На следващо място въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията на въззивниците във връзка с разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест. Приел е, че макар в определението от 19.12.2016г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, районният съд да не е посочил цифровата квалификация на предявените искове, в определението е посочено, че ищците претендират права от свое право на собственост върху имот, ползван от друг съсобственик, като правилно е разпределена доказателствената тежест. Посочил е, че на ищците е указано, че следва да докажат, че с ответника са съсобственици в процесния имот, че са поискали от ответника да им осигури достъп и че ответникът е ползвал имота. С оглед на това е формирал извод, че оплакванията във въззивната жалба, че районният съд не е указал на ищците, че следва да установят факта, че ответникът е съсобственик на процесния имот, са неоснователни.
От приетите по делото нотариален акт № 181 от 28.06.1965г., нотариален акт № 93 от 13.07.1994г. и нотариален акт № 199 от 14.09.2006г. въззивният съд е приел за установено, че ищците притежават в обикновена съсобственост общо 1/2 идеална част от процесното дворно място, което е придобито от Л. Г. чрез покупко-продажба по време на брака й с ищеца М. Г.. Намерил е за безспорно установен и факта, че на 28.04.2016 г. на ответника Р. Р. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е връчена нотариална покана, рег. № 6434 от 2016 г. на нотариус М. Г., с която ищците са го поканили да им заплаща сумата от 250 евро на месец, считано от датата на поканата, представляваща обезщетение за ползването на собствената на ищците 1/2 идеална част, от ползването на която са лишени, както и в едноседмичен срок да им заплати сумата от 24 643,49 лв., представляваща левовата равностойност на 12 600 евро, обезщетение за период от пет години назад за ползването на същата 1/2 идеална част. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели Я. Д., М. В. и Е. Г., а от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е приел за установено, че средният пазарен наем на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот за периода 27.04.2011г. – 28.04.2016г. се равнява на 24 918 лв., а за периода 23.06.2011г. – 23.06.2016г. – на 25 220 лв.
За да се произнесе по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.31, ал.2 ЗС въззивният съд е изложил съображения, че основателността на исковата претенция предпоставя ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на следните правнорелевантни обстоятелства: 1) качеството съсобственик на имота – собственото си и това на ответника; 2) обстоятелството, че ответникът ползва лично имота, в смисъл на възпрепятстване или ограничаване останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове; и 3) наличието на писмена покана, получена от ответника. Въззивният съд е споделил е извода на първоинстанционния съд, че по делото не е установено да е възникнала съсобственост между страните. Приел е, че в хода на първоинстанционното производство ищците не са ангажирали доказателства, които да установяват правото на собственост на ответника върху 1/2 идеална част от дворното място, въпреки разпределената им с доклада по делото доказателствена тежест за установяване на това обстоятелство, поради което е намерил предявения иск за неоснователен. Посочил е, че пред въззивния съд ответникът, който не носи доказателствена тежест да доказва своето право на собственост, е представил нотариален акт № 162 от 02.10.1986г., който не е приет като доказателство по делото поради настъпила преклузия по чл. 266 ГПК, като е счел, че дори и при приемането му в производството, предявеният иск би бил неоснователен на друго основание. Позовавайки се на мотивите към Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, въззивният съд е изложил аргументи, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС има действие занапред и то не поражда задължение за заплащане на обезщетение за минал период.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по първия въпрос, поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, тъй като същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Според практиката на ВКС, изразена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В настоящия случай първият въпрос в изложението е формулиран общо и хипотетично – за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и събиране на доказателства във въззивното производство. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск е правилна, вследствие на което на страните са били дадени точни и пълни указания относно подлежащите на доказване факти и доказателствената тежест е била правилно разпределена с доклада по делото. При осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК съдът не е констатирал основания от кръга на посочените в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, вкл. неправилна правна квалификация, изискващи даване на указания на страните за попълване на делото с нови доказателства. Поради това поставеният от касатора въпрос относно процесуалните действия на въззивния съд в случаите, когато той прецени, че правната квалификация на предявения иск е неправилна, не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. С оглед гореизложеното и при съобразяване на задължителните указания, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящия съдебен състав намира, че първият въпрос, поставен от касаторите, не е правен и не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като обсъждането на допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, се явява безпредметно.
Неоснователни са и доводите на касаторите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по втория въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба: ,,Правилно ли предявеният иск, т.е изложените от ищеца фактически твърдения, е квалифициран от първоинстанционния и от въззивния съд като иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, а не като иск за неоснователно обогатяване, при условие, че се претендира обезщетение за ползване за 5 години назад във времето, т.е за период от време преди връчване на нотариалната покана, с която обезщетението е поискано?”.
Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационнните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните извода на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. В настоящия случай вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, преценен съобразно указанията в тълкувателното решение, не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Релевираните доводи на касаторите за неправилна правна квалификация на предявения иск представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл.288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид гореизложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от касаторите-ищци.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6605 от 24.10.2018г. по в.гр.д.№ 15637/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав по касационна жалба вх. № 155179/26.11.2018 г., подадена от ищците Л. Е. Г. и М. И. Г. и двамата с адрес [населено място],[жк], [улица],офис 2, чрнез адв.М. М., съдебен адрес [населено място], район „Л.“, [улица],ет.2, чрез адв.М.М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: