О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№689
гр.София, 27.06.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1618/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
А. Г. А. и С. Г. А. от [населено място], кв.Б., са подали касационна жалба вх.№ 66837 от 01.10.2010 год. срещу въззивното решение от 12.08.2010 год. по гр.дело № 779/2009 год. на Софийския градски съд, ІІ-в състав, с което е обезсилено решението от 23.07.2008 год. по гр.дело № 12725/2005 год. на Софийския районен съд, 46-ти състав и е прекратено производството по делото като недопустимо.
Поддържат се оплаквания за съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и разглеждане на спора по същество с уважаване на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси: а/дали е необходимо специално заявление по образец на поземлената комисия или е достатъчно да има недвусмислено волеизявление на правоимащото лице за възстановяване на собствеността, без значение как то е обективирано, като се поддържа, че е налице и противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 854 от 11.10.1999 год. по гр.дело № 166/1999 год. на ВКС, ІІ г.о. и б/дали при заявяването на определени имоти за възстановяване от наследник, поземлената комисия е обвързана от посочването на определен наследодател или трябва да се установи кой е действителния собственик/общ наследодател/, включително и чрез иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като в резултат на установяването заявлението ще ползва ли всички наследници на този общ наследодател? Твърди се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд с цитираното вече решение на ВКС, ІІ г.о., както и с решение № 676 от 14.11.1996 год. по гр.дело № 876/1996 год. на ВКС, І г.о.
Ответницата по касация Ц. П. Д. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С първоинстанционното решение е бил отхвърлен предявения от двамата касатори срещу Ц. П. Д., Н. П. Д. и Й. П. Д. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че М. Я. О. и П. Я. Д. са били съсобственици при равни права, като наследници на Я. С. Д., на 12 недвижими имота /8 ниви и 4 ливади/, в землището на [населено място], подробно описани в диспозитива на решението, към момента на внасянето им в ТКЗС. Районният съд е приел, че липсват доказателства имотите, предмет на спора някога изобщо да са били собствени на Я. С. Д., на чието име нямало открити партиди в емлячния регистър от 1935 год. Прието е за недоказано и наследодателката на ищците/касатори/ М. Я. Д. да е притежавала собствеността върху ? от имотите. Според районния съд, от представените само от ответниците доказателства било установено, че именно П. Д. е бил собственик на имотите към момента на внасянето им в ТКЗС.
В. съд е намерил за основателно възражението на ответниците за недопустимост на исковата претенция, като е приел, че в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ ищците не са подавали заявление за възстановяване собствеността върху процесните имоти в качеството им на наследници на М. О., нито в качеството им на наследници на общия наследодател Я. Д., както и че правото им на възстановяване на собствеността не е било заявено с предявяване на специалния иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ. Прието е, че правото на ищците да започнат производство за възстановяване на собствеността върху процесните имоти е било преклудирано поради изтичане на срока за подаване на заявление по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ, както и поради въведения краен срок за предявяване на иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, изтекъл на 12.05.2007 год., съгласно § 22 от З./ДВ, бр.13 от 2007 год./. Градският съд е намерил за неоснователно и твърдението на ищците /сега касатори/, че се ползват от подаденото от ответниците заявление, защото с него последните са поискали възстановяване на собствеността, но в качеството на наследници на прекия им наследодател П. Д., но не и като наследници на общия наследодател Я. Д., и именно поради този факт с решението от 29.12.2002 год. по адм.дело № 7192/2001 год. Софийският районен съд, 44-ти състав обявил за нищожно протоколното решение от 27.02.1996 год. на ПК, а решение № 482.4/22.06.2001 год. на ПК-П. е било обезсилено.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено с обжалваното въззивно решение.
Липсва основание и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
След депозирането на касационната жалба на 01.10.2010 год., Върховният касационен съд се произнесе с поредица решения, постановени при условията на чл.290-293 ГПК по въпроси относно правния интерес от предявяване на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Така, с решение № 376 от 19.10.2010 год. по гр.дело № 641/2010 год. І г.о. е прието, че правният интерес се обуславя от наличието на висящо административно производство, инициирано по искане на ищеца по предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за възстановяване от административен орган собствеността върху спорния имот по реда на чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ или от възможността да бъде образувано такова производство. Според решението, липсата на висяща административна процедура, както и липсата на възможност тя да бъде инициирана, предвид изтеклите преклузивни срокове, води до липса на правен интерес от предявяване на установителен иск на това основание.
С решение № 34 от 21.03.2011 год. по гр.дело № 1112/2010 год. и с решение № 35 от 21.03.2011 год. по гр.дело № 1052/2010 год. ІІ г.о. е прието, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, предявен от наследници на обща наследодател срещу друг негов наследник /или наследници/, комуто е възстановена собствеността, е процесуално недопустим, ако пред общинската служба по земеделие не е било подадено заявление на името на общия наследодател. Идеята е, че ОСЗ възстановява собствеността само ако е сезирана с искане за това и на името на бившия собственик има образувана преписка. Липсата на висяща административна процедура на името на това лице, както и невъзможността да бъде образувана такава процедура поради изтичане на преклузивните законови срокове, води до липса на правен интерес от установяването, защото дори и да бъде уважен иска, няма как да бъде възстановена собствеността на такова лице, след като в ОСЗ няма преписка на негово име. В този смисъл е и решение № 642 от 11.04.2011 год. по гр.дело № 885/2009 год. на І г.о. Всички цитирани решения са постановени в производства по чл.290-293 ГПК и съгласно т.2 на тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на О. на ВКС се обхващат от понятието задължителна практика на ВКС. Доколкото въззивният съд се е съобразил с тази задължителна за него практика, безпредметно е да се коментира дали е налице твърдяното противоречие с решение № 854 от 11.10.1999 год. по гр.дело № 166/1999 год. на ІІ г.о. Решение № 676 от 14.11.1996 год. по гр.дело № 876/1996 год. І г.о. не е пряко относимо към спорния процесуалноправен въпрос, а касае материалноправната страна на спора. С него се подчертава, че собствеността върху внесените в ТКЗС земи се възстановява на техния собственик, а не непременно на лицето, което ги е внесло.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа правни съображения за необходимост от тълкуване на непълна, неясна или противоречива материалноправна или процесуалноправна уредба /срвн., т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС/, а и след като по въпроса за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, разглеждането на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК с нищо не би допринесло за развитието на правото в смисъла, вложен в чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 12.08.2010 год. по гр.дело № 779/2009 год. на Софийския градски съд, ІІ-в състав по жалба вх.№ 66837 от 01.10.2010 год. на А. Г. А. и С. Г. А. от [населено място], кв.Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/