О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
София, 05.10.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1049/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№30739/07.11.2016 г. от П. К. С.,чрез пълномощник адв.М. К. срещу решение № 1182/07.10.2016 г., поправено с решение № 48/16.01.2016 г. по гр.д.№ 1210/2016 г. на Окръжен съд-Варна, гражданско отделение, V състав и по присъединената частна жалба вх.№ 784/12.01.2017 г. срещу определение № 3114/23.12.2016 г. по същото дело. С поправеното решение е потвърдено решение № 1650/26.04.2016 г. по гр.д.№ 2854/2015 г. на Районен съд- Варна, ГО, ХІІ състав в частите, с които предявените от касатора искове за: сумата 8 681,12 лв. обезщетение за причинените му от ответника имуществени вреди, изразяващи се в неполучени трудови възнаграждения в периода 01.02.2011 г.-08.05.2012 г. поради незаконно му уволнение, ведно със законната лихва от 16.03.2015 г. до окончателното й плащане ; за сумата 3 915,04 лв. обезщетение за забава на това плащане в периода 30.07.2010 г.-15.03.2015 г. и за разликата от 2000 лв. до 16 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в болки и страдания от незаконното уволнение търпяни в периода 01.06.2010 г-08.05.2012 г., ведно със законната лихва от 16.03.2015 г. до окончателното плащане , са отхвърлени. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен за сумата 2000 лв. и вместо това е постановено отхвърлянето му. С обжалваното определение е оставена без уважение молба вх.№ 30738/07.11.2016 г. от касатора, с която е отправено искане за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като присъждането им бъде отхвърлено изцяло.
В касационната жалба се прави оплакване, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по искове, които не са били предявени. Касаторът твърди, че е ангажирал отговорността на ответника на договорно основание по чл. 79 ал.1 пр.2 ЗЗД и на деликтно основание по чл.49 ЗЗД. Решението на въззивния съд не било основано върху приложимия закон, а върху чл. 225 ал.1 вр.чл. 228 КТ, в отклонение от приетото в решения по гр.д.№1560/2011 г., ІІІ г.о.,гр.д.№1470/2010 г., ІІІ г.о., т.д.№700/2008 г.,І т.о.,т.д.№1069/2011 г., І т.о.,623/2008 г., ІІ т.о.,гр.д.№1626/2011 г., ІV г.о., гр.д.№107/2012,ІІ г.о.,т.д.№3300/2014 г.,І т.о.,т.д.№450/2011 г.,І т.о.,т.д.№1028/2011 г.,І т.о.,т.д.№897/2010 г.,ІІ т.о.,гр.д.№880/2012 г., ІV г.о.,т.д.№395/2008 г.,І т.о.,гр.д.№1122/2011 г.,ІІІ г.о.,т.д.№430/2009 г., ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк.№3/2012 г. , ТР №2/06.06.2012 г. по тълк.дело №1/2010 г. , ТР №4/29.01.2013 г. по тълк.дело № 4/2012 г. , ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.дело №8/2012 г.на ОСГТК и ТР №1 /17.07.2001 г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГК, ППВС №1/1985 г. Навеждат се доводи за нарушение на КРБ, ХОПЕС, ЕКЗПЧОС , Д., ДФЕС, на процесуалните правила и основните начала на гражданския процес, както и за отклонение от практиката на Съда на ЕС и на ЕСПЧ.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Поставя въпроса относно допустимостта на обективно съединени главни искове за отговорността на неизправната страна по трудов договор, за имуществени и неимуществени вреди от договорно неизпълнение на основание чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД и на деликтно основание –чл.49 ЗЗД, предявени срещу работодател юридическо лице, което може да носи отговорност за имуществени вреди от незаконно уволнение на договорно и деликтно основание, извън предмета на иска по чл. 225 КТ и лимитираното обезщетение до шест брутни заплати.Този главен въпрос е разделен на множество подвъпроси, които съдът поради смисловото им повтаряне обобщава редакционно както следва:
-допустимо ли е предявяването на осъдителен иск по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД за обезщетяване на имуществени вреди от договорно неизпълнение на трудов договор срещу неизправния работодател и по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от граждански деликт извън присъденото обезщетение по чл.225 ал.1 КТ в предходно съдопроизводство; съвместими ли са тези искове; съществува ли корелационна обвързаност между квалификацията на спорното материално право-договорно или деликтно, с оглед самостоятелния характер и независимост на имуществените и неимуществените вреди;
-допустимостта на предявените осъдителни искове на договорно и на деликтно основание обусловена ли е от волята на ищцовата страна и заявения с нея имуществен и правен интерес; подмяната на заявената от ищеца воля за съдебна защита, очертана с фактите и петитума в исковата молба срещу избрания от него ответник-юридическо лице, обуславя ли процесуална недопустимост на съдебното произнасяне и постановения съдебен акт;
-отказът на въззивния съд да разгледа по същество заявените искове на договорно и деликтно основание при наличието на заявен пряк имуществен и правен интерес, нарушава ли правото на ищеца на ефективна правна защита по силата на чл.13 вр.чл.6 т.1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС, като пряко приложимо право с директен ефект;
-принципът на служебното начало намира ли приложение при изясняване на въпроса за допустимостта на предявените искове; длъжен ли е съдът да се произнесе въз основа на предметния обхват на заявеното от ищеца искане за защита и съдействие и да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината; дадената неправилна квалификация на спорното материално право подменя ли заявената от ищеца воля в нарушение на диспозитивното начало; длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на предявените искове като изходи от твърденията на ищеца и заявения петитум; следва ли съдът при формиране на правните си констатации в съответствие с предмета на спора и търсената защита и по фактите и по правото да бъде обективен и справедлив;
-длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно да обсъди всички обстоятелства по делото и всички оплаквания на жалбоподателя при разрешаване на въпроса за допустимостта на предявените искове; както и директно да приложи чл.47 ХОПЕС като пряко право с оглед преодоляване на противоречие с националната юрисдикция; какво трябва да е съдържанието на мотивите на съдебния акт.
Касаторът счита, че въззивният съд се е отклонил от разрешенията, съдържащи се в ТР № 4/29.01.2013 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГТК; че се е произнесъл по въпрос, който не е бил въведен във въззивната жалба в противоречие с решение по гр.д.№1626/2011 г., ІV г.о., гр.д.№ 3418/2013 г., І г.о., гр.д..№ 1627/2013 г., ІІ г.о., ТР № 3/12.12.2012г. по тълк.д.№3/2012 г. на ОСГТК, т.д.№ 450/2012 г., І т.о., т.д.№ 708/2008 г., ІІ т.о. Намира,че не са разгледани доводите му, че вредите от пропуснати ползи са в по-голям размер от вече присъдения в предходното производство и че претенцията по чл.225 КТ е акцесорна. В тази връзка се прави оплакване за нарушение на диспозитивното начало поради произнасянето на въззивния съд извън пределите на спора и в нарушение на прякото действие на КРБ и общностното право. Позовава се на определение по ч.гр.д.№1867/2015 г.,ІІІ г.о.,постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК относно допустимостта на гражданското съдопроизводство, основано от ищеца на общностното право-чл.4&3 ал.2 Д. и относно правния ред за реализирането му. Поддържа противоречие с решение по гр.д.№ 914/2011 г.,ІV г.о., т.д.№ 897/2010 г.,ІІ т.о., т.д.№ 330/2014 г.,І т.о., т.д.№ 407/2014 г., ІІ т.о., гр.д.№ 828/2012 г.,ІV г.о., т.д. № 657/2009 г., І т.о., гр.д.№ 107/2012 г., ІІ г.о., т.д.№ 1069/2011 г., І т.о., т.д.№ 406/2012 г., І т.о., гр.д.№ 880/2012 г., ІV г.о., гр.д. № 1620/2009 г., І г.о., т.д.№ 386/2009 г., ІІ т.о., т.д.№ 623/2008 г., ІІ т.о., гр.д.№ 323/2012 г., ІІІ г.о., а така също и на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.д.№ 1/2001 г. на ОСГК, ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, ППВС № 1/1953 г.
Във връзка с поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поставя въпроси в обобщена от съда редакция, а именно:
-юридическият факт на незаконно прекратяване на трудов договор предпоставя ли право на компенсаторно обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи от нереализирани работни заплати и на неимуществени вреди, извън обхвата на присъдено обезщетение по чл.225 КТ , какво е правното основание за реализирането й –договорно или деликтно, по кой правен ред следва да се проведе производството;
-отрича ли се правото на ищеца от провеждането на такива искове, при липса на друго ефективно правно средство за защита и неприложимостта на чл.15 ЗНА; осигурява ли се достъп до правосъдие за защита на засегнатите права съгласно чл.2 ГПК и общностното право по смисъла на чл.4&3 ал.2 Д..
Ответникът по касационната жалба [фирма] в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител юрисконсулт П. С. К., я оспорва.Претендира разноски.
В частната жалба се прави оплакване,че неправилно въззивният съд не се е произнесъл поотделно по исканията за разноски, направени пред всяка инстанция, не е обсъдил защитните твърдения и правни доводи, не е изяснил и обсъдил всички факти и по този начин не е осигурил ефикасна съдебна защита на жалбоподателя. Нарушил е принципа на справедливостта, принципа за ефективност, общностното право, а така също решение по гр.д.№1149/2009 г.,ІV г.о., ТР № 2/28.11.2011 г. по тълк.д.№2/2010 г. на ОСГТК и ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ОСГТК, ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.д.№1/2001 г. на ОСГК.Счита,че такива е следвало да се присъдят в минимален размер.Иска се отмяна на определението по чл.248 ГПК.
Ответникът по частната жалба [фирма] в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител юрисконсулт П. С. К., я оспорва.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че касаторът е квалифицирал исковете по чл.45, чл.49 и чл. 52 ЗЗД, но тази квалификация не го обвързва и доколкото се претендира обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, настъпили от незаконно уволнение е приел, че неговата квалификация е по чл.225 КТ. Изтъкнал е, че според задължителната и трайно установена съдебна практика, ако за ищеца са настъпили повече вреди, той може да ги търси от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие е причинено непозволено увреждане. Позовал се е на ППВС № 4/1975 г., според което тази последица настъпва, когато издателят на заповедта е използвал служебното си положение, за да постигне лични или неслужебни цели, когато му е било известно, че не са налице основания за уволнение и въпреки това е издал заповедта.Фактическият състав включва виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложена работа и вредата е причинена при или по повод изпълнението й. Намерил е, че в исковата молба касаторът е акцентирал на причинените му вреди и подробно ги е описал. Липсват обаче каквито и да било твърдения относно деликтно поведение на длъжностно лице. В исковата молба се съдържат твърдения, че вредите са резултат от незаконните действия на работодателя при недобросъвестно упражняване на права по договора и неизпълнение на задълженията му по трудовото законодателство, съдържащи се в чл.63 ЗЗД и чл.8 КТ и и че той следва да понесе отговорност за всички причинени вреди. Това са претърпени душевни терзания, неудобства и дискомфорт и неполучени работни заплати за времето, през което е останал без работа, като се приспадне полученото по предходния спор обезщетение. Не са изложени обаче обстоятелства, които да очертаят конкретно поведение на определено длъжностно лице-каква работа му е възложена, в кръга на служебните си задължения ли е действало, в какво се изразява виновното му поведение, противоправността на деянието дали е резултат от неизпълнение или нарушаване на служебни задължения, дали ръководителят е знаел, че не са налице основания за уволнение и други обстоятелства.Само отмяната със съдебен акт на незаконното уволнение не е достатъчна, за да обоснове наличието на противоправно поведение, законова презумпция за наличие е предвидена от закона само относно вината. С оглед наведените от ищеца твърдения се определят доказателствата, които всяка страна трябва да ангажира. След като в исковата молба липсват твърдения за наличие на задължителни елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане и такива не са заявени, въпреки изрично дадените указания с разпореждане от първоинстанционния съд, искът не може да се квалифицира по чл.49 ЗЗД. Претенцията за вреди от неполучаване на доходи поради незаконно прекратяване на трудово правоотношение е уредена от специална законова разпоредба- чл.225 КТ. Приел е,че дадената квалификация от първоинстанционния съд е правилна и не е налице хипотеза на произнасяне по непредявен иск, а и неправилната квалификация е индикация за неправилност, а не за недопустимост на постановеното решение. Разглеждайки иска съобразно квалификацията по чл.225 КТ въззивният съд е счел, че относно имуществените вреди той е неоснователен, тъй като отговорността за тях е лимитирана и на ищеца по предходния спор му е присъдено обезщетение за шестмесечен период на оставане без работа поради незаконното уволнение. В специалния закон не е предвидена възможност да се претендират вреди за по-дълъг или последващ период, нито в размер по-висок от този определен по реда на чл.228 КТ.За неоснователен е счел и иска за неимуществени вреди,тъй като обезщетението по чл.225 КТ се ограничава до имуществените вреди.
Относно обжалваното определение въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора пред втората инстанция, при който са отхвърлени изцяло на предявените искове, са налице основанията на чл.78 ал.3 вр. с ал.8 ГПК за присъждане на разноски в полза на ответника за двете съдебни инстанции .Посочил е, че искането за разноски е направено своевременно с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд и с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба на насрещната страна пред втората инстанция. Ответното дружество е било представлявано от юрисконсулт и на база възнаграждението за процесуално представителство за всеки един от разгледаните искове по реда на чл.7 ал.2 от Наредба №1/09.07.2004. г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е определен размера на присъдените разноски. В него са включени и разноските за изготвяне на експертиза и за държавна такса. Поради това е оставил молбата по чл. 248 ГПК на касатора без уважение.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Основното оплакване на касатора изложено в касационната жалба е за недопустимост на въззивното решение, поради произнасянето по непредявени искове. Според разясненията , дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК, т.1, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 ГПК. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост трябва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касатора или да не са изпълнени изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Преценката дали решението отговаря на изискванията на валидност и допустимост предхожда анализа на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
За да квалифицира предявения иск, въззивният съд е обсъдил подробно съдържащите се в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и с основание е констатирал, че са изложени конкретни факти само относно един от елементите на фактическия състав на деликта- относно наличието на вреди. Тези вреди са свързани с извършеното уволнение, което е подробно описано, но не и с вредоносни действия или бездействия на длъжностни лица, на които ответникът е възложил изпълнение на някаква работа и чрез които да се ангажира неговата безвиновна отговорност. Въпреки дадената от първоинстанционния съд възможност, исковата молба не е попълнена с релевантни факти. Касаторът не е посочил кои са непочтените и незаконни действия на работодателя, в частност на съответните длъжностни лица, дали те са извършени при или по повод възложената им работа, в какво се изразява тяхната недобросъвестност и при неизпълнението на кои договорни задължения са осъществени. Вместо да даде фактите, касаторът се е старал да даде правото, изброявайки правни норми от международното и вътрешното право, но това не е негово задължение. След като не е описано самото деяние, то естествено липсват данни и за неговата противоправност. Единствено отмяната на заповедта за уволнение като незаконосъобразна не дава основание издаването й да бъде определено като противоправно. По същия начин стои въпросът относно обстоятелствата за недобросъвестно договорно неизпълнение. Когато вредите произтичат само от незаконно уволнение, обезвредата им се осъществява по специалния ред, предвиден в чл.225 КТ. Въззивният съд е разгледал именно предявения от касатора иск, преценявайки изложените в исковата молба обстоятелства и петитум. Съдържащите се в нея факти дават основание за извод, че сезирането е с този иск, а не с други искове, както счита касаторът.Ако волята му е била насочена към реализация на друга съдебна защита, е следвало да изложи други факти.
Поставените от него правни въпроси по настоящия спор чрез различни формулировки, всъщност се отнасят до наличието на материалноправна възможност да се предяви иск за вреди при незаконно уволнение, причинени от непозволено увреждане или от недобросъвестно договорно неизпълнение. Тези въпроси обаче не могат да бъдат преценени като обуславящи, тъй като не произтичат от направените правни изводи от въззивния съд.Той не се е занимавал с тях, тъй като не е бил сезиран с такава претенция, а с иск по чл.225 КТ.Според разрешенията в цитираното ТР въпросът трябва да е конкретен и да е включен в предмета на спора, а не да е с теоретичен характер; да е в корелация с изразената решаваща воля на съда, а не със становището на касатора за неправилност на обжалвания съдебен акт и за нарушаване правото му на защита; да е от значение за изхода на делото, а не да представлява по съществото си искане за даване на правни съвети как да се проведе защитата по него.
Не са аргументирани и твърдяните допълнителни основания. Цитираната съдебна практика –на ВКС и на европейските съдилища , е неотносима. Не е налице идентичност на разглежданите казуси, поставените въпроси и дадените отговори. Касаторът не е взел предвид създадената задължителна съдебна практика, приложима при разглеждането на настоящия спор: ППВС № 4/1975 г., както и новата такава, напр.решение по гр.д.№311/2012 г., ІV г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК.Според приетото в нея, когато уволнението е признато за незаконно, работникът или служителят има право на обезщетение за причинените му от това имуществени вреди, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд за шестмесечен период. Ако уволненият е претърпял повече вреди, той може да ги търси само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение , ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Тази последица настъпва, когато издателят на заповедта е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника и въпреки това е издал заповед, или други подобни случаи.В тази хипотеза искът е с правно основание чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. Това е така, защото извършените от него действия няма да са при или по повод възложената му работа от работодателя,за да е допустимо предявяването на иск по чл.49 ЗЗД.
Липсват доводи относно основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на разноски за касационното производство. Такива се дължат съобразно новата редакция на чл.78 ал.8 ГПК в размер от 300 лв. съгласно чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ .
Частната жалба срещу определението за разноските е основателна.Съгласно т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС произнесеното за първи път определение на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не по касационен ред, по който се обжалва въззивното решение . Въззивният съд е присъдил разноски в съответствие с представения от ответника списък, но повечето от съдържащите се в него суми не са дължими.Във въззивната инстанция ответникът се е защитавал по три иска, всеки със своя цена. Дължимите минимални възнаграждения за юрисконсулт съгласно предвиденото в чл.7 ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлизат съответно на 597 лв., 375 лв. и 770 лв. Дължима е още и сумата 174лв. неприсъдени от първоинстанционния съд разноски, пропорционално на отхвърлената част от иска за неимуществени вреди.Общо сумата възлиза на 1916 лв. Дължима е и сумата 252 лв. заплатена държавна такса за въззивно обжалване, или всичко 2 168 лв.Във въззивното производство не могат да се присъждат разноски, направени пред първата инстанция, които не са били присъдени,като например депозита за експертиза. Тази неправилност се отстранява по реда на чл.248 ГПК,с молба отправена до първоинстанционния съд. Въззивният съд е присъдил разноски в размер на 4250,37 лв., които над посочената по-горе сума не се дължат. Следва претенцията за неправилно присъдената разлика да бъде отхвърлена.
Страните по частното производство са искали присъждане на разноски за провеждането му.В производство по чл.248 ГПК като съпътстващо главното производство не се дължат самостоятелно разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1182/07.10.2016 г. ,поправено с решение № 48/16.01.2016 г. по гр.д.№1210/2016 г., на Окръжен съд-Варна, гражданско отделение, V състав.
ОСЪЖДА П. К. С. да заплати на „Параходство [фирма] сумата 300 лв. възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство.
ОТМЕНЯ определение № 3114/23.12.2016 г. по гр.д.№1210/2016 г. на Окръжен съд-Варна, гражданско отделение, V състав в частта ,с която не е уважено искането на П. К. С. за изменение на постановеното по делото решение относно разноските присъдени в полза на [фирма] за разликата над сумата 2 168 лв. до размер на сумата 4 250,37 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 1182/07.10.2016 г. ,поправено с решение № 48/16.01.2016 г. по гр.д.№1210/2016 г. на Окръжен съд-Варна, гражданско отделение, V състав, в частта за разноските, като отхвърля искането на „Параходство [фирма] за заплащането им от П. К. С. за разликата над 2 168 лв. до размер на сумата 4 250 лв..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№784/12.01.2017 г от П. К. С. в останалата част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: