О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
София, 06.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 111 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Софийска градска прокуратура, против въззивното решение без номер от 18 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 31 от 20 март 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, защото до настоящия момент няма данни, че прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила, поради което не може да се приложи основанието на чл. 2 т. 2 от ЗОДО; не е установена причинно-следствената връзка между действията на правозащитните органи и претендираните неимуществени вреди, като прокуратурата не може да носи отговорност за разгласяване на информация по делото, довела до психически дискомфорт у ищеца; неимуществените вреди не се предполагат; присъдената сума е силно завишена. В допълнение към касационната жалба, имащо характера на изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, касаторът сочи, че делото е решено в противоречие с ТР № 3/2004 г.; съдът неправилно приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, обосноваващ отговорността на касатора; предприетите спрямо ищеца мерки не са незаконни, поради което съдът неправилно приел, че се касае за незаконен акт на прокуратурата; съдът в противоречие със задължителната практика не е изследвал причинноследствената връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; прокуратурата не може да носи отговорност за разгласяване на информацията по делото; неимуществените вреди не са доказани, което е в противоречие с практика на ВКС; налице е противоречива практика за тълкуване на понятието “присъждане на обезщетение по справедливост”, като се сочат три съдебни решения.
Ответникът И. И. Л. от гр. С., чрез процесуалния си представител адв. И, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че не са приложени цитираните съдебни решения, нито е направен анализ на противоречието между атакуваното решение и сочените други съдебни решения. Жалбата освен това е и неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила, поради което е отречена законосъобразността на цялото наказателно преследване срещу ищеца; вредите за ищеца са установени от свидетелски показания, преценени при условията на чл. 136 от ГПК (отм.); продължилото близо седем години наказателно производство е оказало влиянието си върху ищеца и контактите му.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Касаторът не е успял да формулира ясни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да бъдат преценени от съда по критериите на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Доколкото извличането на значим въпрос е допустимо изобщо при основополагащия принцип на диспозитивност в гражданския процес, единственият поставен проблем, който би могъл да е предмет на преценка в настоящото производство, е тълкуването на понятието “справедливо обезщетение”. Всички останали оплаквания на ищеца са такива по съществото на спора и биха могли да бъдат разгледани едва в същинско касационно производство. Касаторът твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие със задължителната за съдилищата практика, установена в цитираното тълкувателно решение на ВКС. От една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е формулиран, а от друга кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ, налице ли е причинноследствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Вярно е освен това твърдението на касатора, че неимуществените вреди следва да се докажат, а не се предполагат, но разрешението на въззивния съд не е в разрез с това посочено установено разбиране. Твърдението на касатора за това, че предприетите спрямо ищеца мерки не са незаконни, поради което съдът неправилно приел, че се касае за незаконен акт на прокуратурата, пък изрично противоречи на приетото в закона като основание за присъждане на обезвреда в случаите на ЗОДОВ. Ето защо касационният съд приема, че не са налице основанията за допускането на решението до касационен контрол при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Поставеният процесуалноправен въпрос е съществен, но не е разрешен по начин, който да се различава от разрешенията, дадени в други съдебни решения. Справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпелият вредата да бъде възмезден за нея, като на обезщетяване подлежат не само физически изстраданите болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Както ВКС многократно е имал случай да отбележи, осъждането на причинителя на вредата само по себе си представлява овъзмездяване на претъпрелия вредата, но болките и страданията за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, както и, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. В разглеждания случай естеството на професията на ищеца и на част от семейството му, е предпоставила допълнителни негативни изживявания, свързани с неизбежната известност на действията на правозащитните органи. Ето защо не може да се сподели тезата на касатора, че е налице противоречиво тълкуване на понятието “справедливост”, обосновано с посочените от него съдебни актове, поради което решението не следва да бъде допускано до касационен контрол на основание чл. 280 ал. 1 т.2 от ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 18 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: