О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
София, 19.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5640/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №112, постановено на 18.03.2014г. по в.гр.д.№ 23/2014г., Врачански окръжен съд след отмяна на Решение № 222/28.10.2013 год. по гр.д.№ 391/2012 год. на Мездренския районен съд В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от Професионална гимназия „А. К.”, [населено място], иск за признаване за установено по отношение на С. А. П., М. Н. С. и О. А. Ц., че дължат солидарно главница по акт за начет № 11 04 00 15/30.04.2010 год. над 4175,76 лева до размер от 9 051,50 лева; законна лихва за периода от 27.01.2006 год. до 30.04.2010 год. над 2399,33 лева до размер от 2898,35 лева, направени разноски в заповедното производство над размер от 131,59 лева до размер от 239,15 лева, както и В ЧАСТТА в която ПГ „А. К.”, [населено място] е осъдена да заплати на С. А. П. сумата 372,60 лева, на М. Н. С. – сумата 220,50 лева и на О. А. Ц. – сумата 13,50 лева, представляващи деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от иска, е признал за установено по отношение на С. А. П., М. Н. С. и О. А. Ц., че дължат СОЛИДАРНО на Професионална гимназия „А. К.”, [населено място] главница по акт за начет № 11 04 00 15/30.04.2010 год. над размер от 4 175,76 лева до размер от 9 051,50 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.07.2011 год. до окончателното й изплащане; законна лихва за периода от 27.01.2006 год. до 30.04.2010 год. над размер от 2 399,33 лева до размер от 2898,35 лева; направени разноски в заповедното производство над 131,59 лева до 239,15 лева, съобразно размера на признатото парично вземане, които суми са предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 476/27.07.2011 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 781/11 год. по описа на МРС. Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в останалата част, в която е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК и е осъдил ответниците да заплатят солидарно на ПГ „А. К.”, [населено място], сумата 382,80 лева – допълнителни съдебни разноски за първоинстанционното производство, както и сумата 607,50 лева, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски, съгласно приложения списък по чл.80 ГПК.
Против това въззивно решение са подадени две касационни жалби – касационна жалба от М. Н. С., приподписана от адв. Г. П. от ВАК, и касационна жалба от С. А. П., приподписана от адв. Б.Т..
В касационната жалба на М. Н. С. –основна и допълнителна, насочена против въззивното решение в частта, с която по предявения иск е признато за установено, че същият дължи солидарно с останалите двама ответници С. А. П. и О. А. Ц. процесните суми, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът е дал неправилна правна квалификация на заявената претенция. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, искането на касатора С. за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл „по материалноправни въпроси в противоречие с установената практика на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона”. Като такъв счита въпроса :” Произнасянето по материалноправен въпрос по приложението на чл. 21, ал.1 и ал. 4 ЗДФИ и в частност кога вредата е причинена умишлено и е пряка и непосредствена последица от поведението на виновното лице.” В тази връзка поддържа, че „е налице противоречива практиката по обуславящите изхода на делото въпроси относно законосъобразността на заповедта за определяне размера на подлежащите на изплащане обезщетения по чл. 220, 222 и 224 КТ, както и осъществено ли е от посочените длъжностни лица, в частност главния счетоводител, неправомерно действие или бездействие по време на изпълнението и – чл.280 т.2 ГПК. Позовава се на Р № 862/28.05.2012 г. по вгрд№ 886/2010 г. на САС, влязло в сила при условията на чл. 296, т. 3 ГПК и на определение № 536/15.04.2014 г. по грд№7254/2013 г. на ВКС , постановено по реда на чл.288 ГПК.
Посочва също и въпросите :” относно правомощията на въззивния съд, обективирани в разпоредбата на чл. 269 ГПК, за произнасяне по посочените във въззивната жалба оплаквания и доводи – непроизнасяйки се по релевираните с жалбата въпроси за извършване на конкретни процесуални нарушения /което действие на самостоятелно основание е нарушение на съдопроизводствените правила/ и потвърждавайки изцяло решението на първоинстанционния съд, не пренася ли решаващият съд допуснатите процесуални нарушения на първоинстанционния съд и във въззивната инстанция” и „относно нарушението на съдопроизводствените норми, свързани с приложението на чл. 146 ГПК и по-конкретно на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 153 ГПК – въпросът за връзката между изложените в решението на решаващия съд правни изводи, обусловили крайния резултат от изхода на делото, и ролята на съда при определяне на правната квалификация на спора, разпределение на доказателствената тежест в процеса, задълженията му да напътства страните и да дава конкретни указания по разпределението на тази тежест, задължението му да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна.” Твърди, че по формулираните въпроси „въззивния съд се е произнесъл в противоречие с актуалната и задължителна практика на ВКС по приложението на закона и решения постановени по реда на чл. 290 ГПК/, изразена в представените тук решения: решение № 177 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 193/2011 г. на ВКС; № 145/15.12.2009 г. по т.д.№ 250/2009 г. ВКС;№ 54/25.03.2014 г. по гр.д.№ 3066/2013 г.ВКС; № 452/16.11.2011 г. по гр.д.№ 621/2010 г. на ВКС.” Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че съдът не е обсъдил доводът, направен във въззивната жалба на С. А. П., че всъщност не е конкретизирано на какво правно основание почива предявеният иск – чл. 45 или 55 ЗЗД, както и, че „съдът е разгледал предявения иск, т.е. обсъдил е релевантните за спора факти и се е произнесъл по заявения петитум, но е дал погрешна квалификация на спорното материално право”, в който случай е налице нарушение на материалния закон, водещо до неправилност на постановеното решение.
Професионална гимназия „А. К.”, [населено място], С. А. П. и О. А. Ц. не вземат становище по жалбата на касатора С..
В касационната жалба на С. А. П., насочена против въззивното решение в частта, с която по предявения иск е признато за установено, че същата дължи солидарно с останалите двама ответници М. Н. С. и О. А. Ц. процесните суми, се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът П. поддържа, че оспореното решение съдържа произнасяне по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния Касационен съд, такива, които са решавани противоречиво от съдилищата и въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1, т. 2 и т.З ГПК. Счита, че въпросите : 1/ „При положение, че по иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК и чл. 124 ГПК, във връзка с чл. 417, т. 8 ГПК е представен акт за начет, в който е посочено, че щетите са настъпили за едно юридическо лице (в случая за Професионална гимназия „А. К.”, [населено място]) , а по същото дело има приложена влязла в сила присъда, с която ответниците са признати за виновни и осъдени въз основа на констатациите за вреди в същия акт за начет (Акт за начет № 11 04 00 15/30.04.2010 г.) , като наказателният съд, противно на приетото от органите на А. е приел, че щетите са за друго юридическо лице (в случая за Министерство на образованието и науката, респективно [община] след преобразуване на училището от държавно в общинско такова), може ли да се приеме, че гражданският съд, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, е обвързан от доказателствената сила на констатациите в акта за начет досежно това кой е собственикът на ощетеното имущество или в тази част доказателствената сила на акта за начет е опровергана?” и 2/ ” Правно допустимо ли е в наказателния процес едно имущество да се третира като собственост на едно юридическо лице (в случая за Министерство на образованието и науката, респективно [община] след преобразуване на училището от държавно в общинско такова), а по гражданско дело същото имущество да се приема, че е собственост на друго лице (в случая за Професионална гимназия „А. К.”, [населено място])? Допустимо ли е да се дава приоритет на акт за начет пред влязла в сила присъда по наказателно дело?”, са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изразява подробни доводи защо счита, че отговорът на тези въпроси следва да е отрицателен. Не обосновава с какво произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В изложението си касаторът П. сочи и това, че „спорен по делото е и друг въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: При извършена държавна финансова инспекция на училище и установени щети в хода на същата, изразяващи се в неправомерно разходване на парични средства – чие е ощетеното имущество.” В тази връзка посочва, че според обжалваното решение то е собственост на училището, поради факта че последното е юридическо лице по смисъла на ЗНП, а собственото му становище е, че макар посоченият закон да придава качеството юридическо лице на училищата, това не ги прави автоматично собственик на дадено имущество”. Изразява подробни аргументи в подкрепа на своето становище по въпроса. Във връзка с този въпрос поддържа и основанието по чл.280 т.2 ГПК като се позовава на Решение № 451 от 14.03.2013 г. по гр. д. № 1239/2010 г. на Окръжен съд – Пловдив, третиращ аналогичен случай, при който е правена инспекция на Поделение 18090 „Т.” П., в което е прието, че щетата е за първостепенния разпоредител с бюджетни кредити – Изпълнителна агенция „Социални дейности на Министерство на отбраната”, не за поделението.
Касаторът П. поддържа наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК и във връзка с въпроса :” Допустимо ли е в производство по иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК и чл. 124 ГПК, във връзка с чл. 417, т. 8 ГПК качеството на ищеца „бюджетна организация” да се предполага или на общо основание следва да се доказва?”. Не обосновава защо счита, че е налице поддържаното основание, а изразява единствено несъгласието си с извода на съда, че ищецът е „бюджетна организация по смисъла на чл.4, т.1 от ЗДФИ, вр. §1, т. 1 ДР към ЗДФИ, вр. §1, т. 5 ДР към ЗПФ”.
Касаторът П. повдига и въпросите : „Налице ли е обективно съединени искове за неоснователно обогатяване и за непозволено увреждане при искова молба, основана на акт за начет, в който се констатират нарушения, част от които водят до лично обогатяване на лицата, срещу които се съставя актът, а друга част водят до ощетяване на имуществото на юридическо лице, но липсва обогатяване на лицата, срещу които се съставя актът със съответните суми?” и „Следва ли съдът при такова обективно съединяване на искове да задължи ищеца да конкретизира размера на всеки от исковете за неоснователно обогатяване и съответно за непозволено увреждане и в доклада по делото да разпредели доказателствената тежест на страните по всеки от така предявените искове?” Счита, че същите са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да обоснове наличието на поддържаното основание посочва, че съдът не е отговорил на въведени с въззивната й жалба доводи, свързани с правната квалификация на претенцията, както и, че „по така формулираните въпроси липсва съдебна практика, поради което допускането до касационно обжалване на решението и даването на отговори на същите би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на закона”.
На последно място в изложението си касаторът П. поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск. Поддържа довода за недопустимост на иска по съображения за липса на правен интерес у ищеца, тъй като същият не е собственик на ощетеното имущество.
Ответната страна Професионална гимназия „А. К.”, [населено място], взема становище , че не са налице предпоставки за допускане касационното обжалване на решението, както и за неоснователност на касационната жалба.
М. Н. С. и О. А. Ц. не вземат становище по жалбата на касатора П..
Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирани страни, с интерес от предприетото процесуално действие и против въззивно решение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което са допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК; че предмет на спора е съществуването на вземане, произтичащо от акт за начет; че производството се движи по общия исков ред, но предвид същността на документа по чл.417, т.8 ГПК, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, неговата основна цел се свежда до това да се провери пред съд истинността на констатациите на финансовия инспектор за причинените вреди и да се установи съществува ли вземане в полза на ощетеното учреждение, представляващо обезщетение за тези вреди. Приел е също, че друга особеност на това производство е свързана с разпределението на доказателствената тежест. Актът за начет, съставен от финансов инспектор по определените в ЗДФИ и ППЗДФИ ред и форма, в който са отразени факти за причинени вреди на инспектирания обект от някои от лицата, посочени в чл. 23 ЗДФИ, и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност на тези лица /чл. 43 ППЗДФИ/, се ползва с презумптивна доказателствена сила. Фактическите констатации в акта за начет относно непозволеното деяние, причинната връзка между това деяние и настъпилата щета, както и размерът на щетата се считат за истински до доказване на противното- чл.22, ал.5 ЗДФИ. По правило за опровергаване на констатациите в акта за начет ответниците носят тежестта да установят чрез пълно обратно доказване, че релевантните за отговорността им факти не са се осъществили по начина, отразен в акта за начет. При липсата на ангажирани в горния смисъл доказателства съдът следва да приложи неблагоприятните последици на доказателствената тежест и да приеме доказателствената сила на акта за начет за неопровергана. Установената от законодателя презумптивна доказателствена сила на фактическите констатации обаче не е абсолютна, а е обусловена от изискването актът за начет да е редовен – да съдържа реквизитите, визирани в чл. 43, ал.2 ППЗДФИ, както и да е подкрепен с доказателства досежно съдържащите се в него констатации /арг. чл. 22, ал.2 ЗДФИ и чл. 44, ал.1 ППЗДФИ/. В случай, че някое от посочените изисквания не е налице, презумпцията за истинност на констатациите в акта за начет отпада и като последица доказателствената тежест в процеса се премества върху ищеца, който следва да установи фактите, обуславящи ангажирането на гражданската отговорност на ответниците.
Съдът е приел за безспорно в случая, че процесният акт за начет, въз основа на който е издадена и заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, е изготвен от финансов инспектор при Агенцията за държавна финансова инспекция /АДФИ/ при извършена финансова инспекция на ПГ „А. К.” – [населено място], както и че е съставен при спазване на посочения в ЗДФИ и ППЗДФИ ред за издаването му: финансовата инспекция е възложена със съответна заповед; финансовият инспектор е извършил инспекцията при точно спазване указания предмет на проверката; актът за начет съдържа реквизитите по чл. 43, ал.2 ЗДФИ и е документиран; обсъдени са от финансовия инспектор възраженията на проверяваните лица и е съставено е мотивирано писмено заключение по акта за начет чл.22, ал.4 ЗЗДФИ. При това положение влиза в сила предвидената в чл.22, ал.5 ЗДФИ презумптивна доказателствена сила и в тежест на ответниците е да оборят фактическите констатации в акта за начет и да докажат твърденията си.
Съдът е счел за неоснователно основното възражение на ответниците, че искът изхожда от ненадлежна страна, тъй като собствеността на претендираните средства до 19.08.2008год. е на Министерство на образованието и науката /МОН/, а след това – на [община] и само тези субекти биха могли да претърпят описаните в акта за начет вреди. Посочил е, че пред първата инстанция с тези съображения се обосновава становище за недопустимост на предявения иск, а пред въззивната инстанция – за неоснователност на същия. Намерил е възражението за недопустимост на предявения иск за неоснователно. За да обоснове извода си е приел, че предпоставка за допустимост на иска е предявяването му от процесуално правоспособно лице. Заявител в заповедното производство по чл.417, т.8 ГПК и ищец в исковото производство по чл.422 ГПК е ПГ „А. К.”, [населено място], по отношение на която не се спори, че към момента на образуване на производството е на общинска издръжка, т.е. общинско училище по смисъла на чл.10, ал.4 от Закона за народната просвета /ЗНП/. Съобразно разпоредбата на чл.10, ал.5 от ЗНП, държавните и общинските детски градини, училища и обслужващи звена са юридически лица. Следователно ищецът разполага с произтичаща от закон процесуална правосубектност като предпоставка за допустимост на предявения иск. От друга страна, чл.27, ал.4 и 5 ЗДФИ предвиждат, че въз основа на акта за начет се издава заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, като организациите и лицата по чл. 4, т. 1 – 3 са длъжни да поискат от съда да постанови незабавно изпълнение на вземането по акта за начет и да издаде изпълнителен лист. В конкретния случай държавната финансова инспекция е осъществена в ПГ „А. К.”, [населено място], която се финансира от общинския бюджет на [община]. Обосновал е извод, че това учебно заведение е бюджетна организация по смисъла на чл.4, т.1 от ЗДФИ. При това положение ищецът е процесуално легитимиран да подаде заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.8 ГПК, а след постъпването на възраженията – и да предяви иска по чл.422 ГПК. По въпроса кой е действителния носител на накърненото материално право, съдът е приел следното: безспорно е, че през проверявания период ищецът първоначално е бил финансиран от държавния бюджет чрез МОН, а впоследствие и от [община]. Съгласно чл.2, ал.2 ЗДФИ и чл.2, ал.1 от ППЗДФИ, държавната финансова инспекция обхваща бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на организациите и лицата по чл. 4 от закона. Както бе посочено, разпоредбата на чл.4, т.1 ЗДФИ предвижда извършване на държавна финансова инспекция в бюджетните организации. По смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗДФИ /в редакцията му до измененията с ДВ бр.15 от 2013 год./, бюджетни организации са не само държавните и общинските органи, но и техните структурни единици, както и всички икономически обособени лица, прилагащи бюджети, бюджетни сметки, извънбюджетни сметки и фондове по смисъла на Закона за устройството на държавния бюджет и Закона за общинските бюджети. След влизане в сила на изменението на §1, т.1 от ДР на ЗДФИ, считано от 01.01.2014 год., според извършеното в тази норма препращане към §1, т.5 от ДР на Закона за публичните финанси, бюджетни организации са всички юридически лица, чиито бюджети се включват в държавния бюджет, в бюджетите на общините, в бюджетите на социалноосигурителните фондове, както и всички останали юридически лица, чиито средства, постъпления и плащания се включват в консолидираната фискална програма по силата на нормативен акт или по реда на чл. 171. Тази нормативна уредба идва да покаже, че по смисъла на ЗДФИ – чл.21, ал.1 ощетена е бюджетната организация по чл.4, т.1-3, в която се извършва проверката, без значение дали същата е първостепенен или второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, поради което и наведените от ответниците доводи в тази насока са неоснователни. В този смисъл, ирелевантен е и механизма, по който е ставало отпускането на средствата за изплащане на обезщетенията от държавния, респ. общинския бюджет, и на който се позовават ответниците. Дори и изплащането на обезщетенията по КТ да не и било първоначално предвидено в средствата за издръжка и работни заплати, видно от изготвените справки до МОН, със същите е поискано отпускането на допълнителни средства за Фонд „Работна заплата“ на ПГ „А. К.“, [населено място], при което тези средства стават част от бюджета на училището и отговорни за правилното им начисляване и разходване са длъжностните лица в учебното заведение.
Съдът е приел също, че съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд, е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, само по отношение на посочените в закона нейни части – дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е също, че присъдата, на която се позовават ответниците, е неотносима към настоящия правен спор, тъй като не е налице идентичност в деянията, предмет на наказателното производство и на процесния акт за начет – с присъдата С. А. П., М. Н. С. и О. А. Ц. са признати за виновни в това, че в качеството си на длъжностни лица – директор, главен счетоводител и касиер на ПГ „А. К.“, [населено място], в съучастие като съизвършители, са присвоили сумата 12 859,85 лева, като вредата произтича от неправомерно начисляване на брутни трудови възнаграждения и осигуровки, респ. изплащане на по-големи парични суми, на служители на учебното заведение, а по акта за начет вредата произтича от неправомерно начисляване на обезщетения по чл.220, ал.1, чл.222, ал.1 и чл.224, ал.1 КТ при прекратяване на трудови правоотношения със служители на учебното заведение. Посочил е също, че другият спорен между страните въпрос е дали ответниците са разпоредили или допуснали незаконни плащания по смисъла на чл.21, ал.4 от ЗДФИ, за които може да бъде ангажирана тяхната имуществена отговорност по чл.23 от същия закон. След анализ на събраните по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд ССЕ е обосновал извод, че последните не опровергават фактическите констатации и направените въз основа на тях изводи в акта за начет относно наличието на разпоредени и допуснати от ответниците незаконни плащания. Посочил е и това, че извършената от него съпоставка между посочения дължим размер на обезщетенията по чл.220, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ от финансовия инспектор в изготвеното след постъпилите възражения окончателно заключение, от една страна, и от вещото лице в първоначалното заключение на ССЕ, от друга страна, показва че изводите на финансовия инспектор за неправомерност на извършените разходи при заплащане на обезщетенията по чл.222, ал.1 КТ са правилни и не е оборена по надлежен начин доказателствената сила на акта за начет в тази му част. Счел е за неоснователно и направеното във въззивната жалба на М. Н. С. възражение, че ищецът е насочил претенцията си към него за нарушения, извършени до 31.12.2008 год., след като е напуснал работа на 07.07.2008 год. В тази връзка е приел, че от акта за начет е видно, че действително 31.12.2008 год. е крайният срок на проверявания период, но крайната дата на описаните от финансовия инспектор нарушения при начисляването на обезщетения е именно датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на С.. Всички останали описани нарушения в акт за начет № 11 04 00 15/30.04.2010 год. са с предходни дати, поради което и не могат да бъдат възприети доводите на въззивника, че се ангажира отговорността му за нарушения, извършени след освобождаването му от работа.
В обобщение съдът е посочил и това, че според трайната съдебна практика, за да се обори актът за начет, не е достатъчно да се създаде съмнение в неговата истинност, а следва да бъде извършено пълно доказване. В случая въз основа на извършената преценка на събраните доказателства, въззивният съд е приел, че ответниците не са доказали по несъмнен начин твърденията си, поради което доказателствената сила на акта за начет не е опровергана и предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК се явява изцяло основателен. Посочил е и това, че в отговорите по чл.131 ГПК ответниците са направили възражения за изтекла погасителна давност, но във въззивните им жалби липсват оплаквания в тази насока, поради което и съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът С. обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като поставя въпросите си в контекста на несъгласието си с анализа на доказателствата и с решаващите изводи на съда. Основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокриват с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая това не е съобразено от касатора. На първо място формулираните в изложението въпроси са поставени общотематично, а не в контекста на конкретни правни разрешения и действия на съда, нито в контекста на решаващите му изводи. Така формулирани същите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация. На следващо място така както са формулирани тези въпроси всъщност съставляват доводи във връзка с инвокираните с жалбата основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Касационната инстанция в рамките на мотивирано изложените оплаквания по чл. 281 ГПК проверява валидността, допустимостта на въззивното решение, като и правилността му. Тази проверка се извършва обаче, само след предварителна селекция за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по обосновка, дадена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, трябва да са посочени ясно въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, за да достигне до крайното си заключение, налагащи разглеждане на касационната жалба, както и какво е конкретното им отношение към резултата по спора. К. съд не може сам да ги определя или извлича от съдържанието на жалбата или изложението, а само да ги уточнява или преформулира, каквито указания са дадени изрично в ТР № 1-2009-ОС ГК ТК ВКС. Касаторът, също така следва да се обоснове и за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставените въпроси в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд или на друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос, съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, въпроси, които са правни по смисъла на нормата на чл.280 ГПК, не са формулирани, а липсва и допълнителна обосновка. Приложени са съдебни решения, за които няма как да бъде преценено с оглед разрешаването на какви правни въпроси са представени, съответно дали се отнасят до аналогични с настоящия случай казуси. Приложеното определение по чл.288 ГПК е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280 ГПК, решението на софийски апелативен съд няма данни дали е влязло в сила, а решенията на ВКС съдържат произнасяне по конкретни правни въпроси, формулирани в контекста на правните разрешения по разглежданите казуси, които не са идентични с процесния.
В заключение, касационната жалба на касатора С. не следва да се допуска до разглеждане.
Не са налице предпоставки за допускане разглеждането и на касационната жалба на касатора П..
Първите два въпроса на касатора П. не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК и не обосновават извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Въпросите са привързани към становището на касатора за необоснованост на решението, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и формирани следствие на това неправилни фактически и правни изводи. първият въпрос е свързан и с фактите, подлежащи на доказване в процеса. Въпроси, които са свързани с факти, макар и релевантни за спора , са фактически, а не правни, и същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи, поради което също няма характеристиката на общо основание по чл.280 ГПК. По същество и този въпрос е свързан със становището на касатора, че от анализа на доказателствата се установяват факти, каквито съдът не е приел да следват от преценката им. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли са поддържаните допълнителни предпоставки. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е обосновал защо счита, че във връзка с тези два въпроса е налице основанието по т.3 на чл.280 ГПК. Не е изложил никакви предпоставки в тази насока, а съдът не констатира и наличието на такива.
Фактически е и въпросът „При извършена държавна финансова инспекция на училище и установени щети в хода на същата, изразяващи се в неправомерно разходване на парични средства – чие е ощетеното имущество.” По изложените по-горе съображения с този въпрос също не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Проверката за правилност и обоснованост на решението, която включва проверка на фактическите и правни изводи на съда, не може да се извърши в първия стадий на касационното производство.
Със следващите три въпроса също не се обосновава наличие на общо основание за допускане на жалбата до разглеждане. Първият въпрос : ” Допустимо ли е в производство по иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК и чл. 124 ГПК, във връзка с чл. 417, т. 8 ГПК качеството на ищеца „бюджетна организация”