О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
София,29.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2705/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.В.С. – процесуален представител на К. И. П. против решение № 579/14.03.2017 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 3700/2016 год.,с което е отменено решение № 4177/ 20.05.2016 год.на Софийски градски съд постановено по гр.д. № 9905/2015 год. в частите, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ на К. И. П. обезщетение за неимуществени вреди – тревоги,стрес,негативни изживявания и психо-соматични смущения поради повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл.302,т.1,пр.предпоследно вр.чл.301,ал.1,пр.1 и 2 ал.2 НК,спрямо което е постановено влязло в сила прекратително определение,над сумата от 7 000 лв.и съответстващитена главница от 28 000 лв.законни лихви от 14.08.2014г.до изпълнение на задължението и е отхвърлен иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 и т.4 ЗОДОВ за разликата над 7 000 лв. до 35 000 лв.,т.е. за 28 000 лв. и за съответстващите на главницата от 28 000 лв. законни лихви.
Ищецът К. И. П. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата от 7 000 лв. до 35 000 лв.,т.е.за сумата от 28 000 лв., а ответникът Прокуратура на Република България по исковата молба в частта, с която е осъден да заплати обезщетения на ищеца.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на четири решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.
В касационната жалба на К. И. П. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решаван е противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно: за приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Позовава се на т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и три решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 -3 ГПК.
За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че периодът на понасяне на неблагоприятното въздействие на наказателното преследване,зачитайки и дисциплинарните последици за ищеца поради повдигнатото обвинение е във времевия интервал 26.09.2011 г.- 18.12.2013 г.,като в този интервал за срок от 72 часа е бил задържан под стража,а обвиняем е бил в периода 23.11.2012г.-05.08.2014г.Задържането на ищеца,повдигането и поддържането на обвинение срещу него,огласяването за това чрез средствата за масова информация,уволнението му/последните две обстоятелства са пряка последица от повдигането и поддържането на обвинение за престъплението подкуп/ са довели до интензивни негативни изживявания – страх,несигурност,тревога,неудобство в обществото и до психо-соматични отклонения в здравословния му статус,които изживявания обаче са преодолени.За да определи справедливия размер на дължимото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът е отчел времевото проявление на всеки стресоген – задържане под стража 72 часа,поддържано обвинение в продължение на 1г.и 9 м,отстраняване от длъжност поради налагане на дисциплинарно наказание”уволнение” за 2г.и 1 м.,както и неприятните душевни преживявания,накърняването на личен и професионален авторитет и продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВКС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора- Прокуратура на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не са налице и бланкетно релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – правният въпрос да е разрешен противоречиво от съдилищата, в който случай касаторът следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – разрешеният от съда правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото,като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Касаторът не е обосновал наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК,която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 579/14.03.2017 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 3700/2016 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: