12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
С., 10.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2878/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и [фирма] срещу въззивно решение № 115 от 07.05.2014 г., постановено по в. т. д. № 26/2014 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 71 от 07.03.2012 г. по т. д. н. № 33/2011 г. на Русенски окръжен съд. С първоинстанционното решение е обявена свръхзадължеността на [фирма] с начална дата 31.12.2010 г., открито е производство по несъстоятелност на дружеството поради свръхзадълженост по реда на чл.630, ал.1 ТЗ, допуснато е обезпечение чрез налагане на запор върху вземане на длъжника към [фирма] за дължима цена за придобиване на 39 999 бр. акции от капитала на [фирма], назначен е временен синдик и е определена дата на първото събрание на кредиторите.
С касационната жалба на длъжника [фирма] със седалище в [населено място], обл. Р., е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по т. д. н. № 33/2011 г. на Русенски окръжен съд в частта, с която на основание чл.630, ал.1, т.4 ТЗ е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху вземане на дружеството към [фирма] за дължима цена за придобиване на 39 999 бр. акции от капитала на [фирма]. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите във въззивната му жалба за безвъзмездност на извършеното прехвърляне на акции и за липса на вземане за цената на акциите, което може да бъде обект на запор по чл.630, ал.1, т.4 ТЗ, и не е изложил мотиви за потвърждаването на първоинстанционното решение в частта за налагане на запора. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира решението си по спора е посочен като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Според касатора, като не е изложил самостоятелни мотиви относно предпоставките за налагане на обезпечителна мярка по чл.630, ал.1, т.4 ТЗ, въззивният съд се е отклонил от задължителната практика в Постановление № 1/1953 г. и Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Касаторът [фирма] – търговско дружество със седалище в Република Гърция, [населено място], осъществяващо дейност в Република България чрез клона си „А. Банка Клон България” – [населено място], е обжалвал въззивното решение като недопустимо и като неправилно в частта, с която е обявена свръхзадължеността на [фирма] с начална дата 31.12.2010 г. и е открито производство по несъстоятелност на дружеството на основание свръхзадълженост. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че въззивният съд е потвърдил недопустимо решение, с което първоинстанционният съд е обявил свръхзадължеността на длъжника и е открил производство по несъстоятелност поради свръхзадълженост, поддържана като евентуално основание от молителя – кредитор, без да разгледа и да се произнесе по заявеното в молбата по чл.625 ТЗ главно основание – неплатежоспособност на длъжника. Според касатора, в резултат на неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.621а ТЗ и чл.625 ТЗ въззивният съд се е произнесъл по евентуалното искане за откриване на производство по несъстоятелност поради свръхзадълженост, преди да се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие, с което е обвързано това искане – отхвърляне на главното искане за откриване на производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за необоснованост и за нарушения на материалния и процесуалния закон при разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ и формиране на изводите на въззивния съд относно предпоставките и реда за откриване на производство по несъстоятелност.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът [фирма] е поискал да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, евентуално – на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е формулирал няколко групи въпроси, определени като значими за изхода на делото.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба на [фирма] от ответника по касация „Р. /България/ ЕАД – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. С отговора е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на [фирма] :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.633, ал.1 ТЗ, но е процесуално недопустима по следните съображения :
Постановените в производството по несъстоятелност решения и определения, за които е предвидена възможност за обжалване по общия ред на ГПК, т. е. пред въззивен съд и пред Върховния касационен съд, са посочени изчерпателно в разпоредбата на чл.613а, ал.1 ТЗ. Извън случаите по ал.1 на чл.613а ТЗ актовете на окръжните съдилища, постановени в производството по несъстоятелност, подлежат на обжалване само пред съответния апелативен съд по съответния ред на ГПК – чл.613а, ал.3 ТЗ.
Решението на съда по несъстоятелност по чл.630, ал.1 ТЗ е сред актовете по ал.1 на чл.613а ТЗ, които подлежат на въззивно и на касационно обжалване по общия ред на ГПК. С решението по чл.630, ал.1 ТЗ съдът по несъстоятелност обявява неплатежоспособността и/или свръхзадължеността на длъжника, определя началната им дата и открива производство по несъстоятелност – чл.630, ал.1, т.1 и т.2 ТЗ. Със същото решение, като последица от откриването на производство по несъстоятелност, съдът се произнася и по допускането на обезпечение чрез налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на длъжника с цел съхраняване на масата на несъстоятелността – чл.630, ал.1, т.4 ТЗ. Макар да е инкорпорирано в съдържанието на решението по чл.630, ал.1 ТЗ, произнасянето на съда по налагането на обезпечителни мерки на основание чл.630, ал.1, т.4 ТЗ не е елемент от същинската част на решението, която се изчерпва с обявяването на неплатежоспособността/свръхзадължеността, определянето на началната им дата и откриването на производството по несъстоятелност. В частта за обезпечителните мерки решението по чл.630, ал.1 ТЗ има характер на определение, тъй като наподобява по предназначение и правни последици определението по чл.629а ТЗ за налагане на предварителни обезпечителни мерки в производството по несъстоятелност. Поради еднаквото предназначение и правни последици на двата акта обжалването на решението по чл.630, ал.1 ТЗ в частта за мерките по чл.630, ал.1, т.4 ТЗ е подчинено на правния режим за обжалване на определението по чл.629а ТЗ, а не на общия режим на ГПК, приложим само за обжалването на решението в неговата „същинска” част, включваща реквизитите по чл.630, ал.1, т.1 и т.2 ТЗ. Определението по чл.629а ТЗ не е посочено изрично в чл.613а, ал.1 ТЗ като акт на съда по несъстоятелност, който може да бъде обжалван по общия ред на ГПК, и с оглед на това обжалването му е подчинено на правилото на чл.613а, ал.3 ТЗ – само пред съответния апелативен съд по съответния ред на ГПК.
Касаторът [фирма] – длъжник в производството по несъстоятелност, е обжалвал пред Великотърновски апелативен съд решението на Русенски окръжен съд в частта, с която на основание чл.630, ал.1, т.4 ТЗ е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху вземане на дружеството към [фирма]. Въззивният съд е разгледал жалбата и е потвърдил решението на съда по несъстоятелност в обжалваната част. По аргумент от чл.613а, ал.3 ТЗ, с постановяване на въззивното решение е изчерпан инстанционният контрол върху решението на съда по несъстоятелност в частта за налагане на обезпечителната мярка по чл.630, ал.1, т.4 ТЗ и последващ касационен контрол върху акта на въззивния съд е недопустим. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта, предмет на обжалване с касационната жалба на длъжника [фирма], поради което жалбата следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
По касационната жалба на [фирма] :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.633, ал.1 ТЗ срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството по т. д. н. № 33/2011 г. е образувано пред Русенски окръжен съд по молба на [фирма] – чрез клона на дружеството в Република България, за обявяване на неплатежоспособност и за откриване на производство по несъстоятелност по реда на чл.630, ал.2 ТЗ на [фирма] поради неплатежоспособност, настъпила към 28.12.2009 г., евентуално към 28.02.2010 г. В съдебно заседание на 08.11.2011 г., след приемане на заключение на съдебносчетоводна експертиза, молителят [фирма] е направил евентуално искане в случай, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност бъде отхвърлена като неоснователна, да бъде обявена свръхзадължеността на длъжника с начална дата 31.12.2009 г. и да бъде открито производство по несъстоятелност поради свръхзадълженост по реда на чл.630, ал.2 ТЗ.
След образуване на делото в производството по несъстоятелност са присъденине като кредитори по реда на чл.629, ал.4 ТЗ [фирма] и „Р. /България/” ЕАД. В молбата на [фирма] /л.163 от делото/ е формулиран петитум за обявяване на неплатежоспособността/свръхзадължеността на [фирма], съответно за откриване на производство по несъстоятелност на така заявените основания. В изпълнение на указания на Великотърновски апелативен съд са присъединени още две дела, образувани по молби на [фирма] и на „Ай Ти Ти И. Тюбс Т.” АГ – Швейцария за откриване на производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност на същия длъжник.
Първоинстанционният съд е разгледал молбите на първоначалния и на присъединените кредитори и след преценка на събраните по делото доказателства е приел за установено, че дружеството – длъжник е неплатежоспособно, считано от 28.02.2010 г., и свръхзадължено, считано от 31.12.2010 г. С мотив, че „съотношението между неплатежоспособност и свръхзадълженост е съотношение на по-малко към по-голямо и поради това свръхзадължеността поглъща неплатежоспособността”, съдът е обявил свръхзадължеността на длъжника с начална дата 31.12.2010 г. и е открил производство по несъстоятелност на това основание с последиците по чл.630, ал.1 ТЗ.
Сезиран с въззивни жалби от първоначалния и от присъединените кредитори, Великотърновски апелативен съд е потвърдил решението на Русенски окръжен съд.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, че дружеството – длъжник е в състояние на неплатежоспособност – с оглед трайната невъзможност да изпълнява изискуемите си парични задължения към кредитори по търговски сделки и публичните си задължения към държавата и общините, и в състояние на свръхзадълженост – с оглед декапитализирането му със сумата 41 152 012 лв. вследствие извършването на непарична апортна вноска в капитала на [фирма]. След анализ на експертните заключения решаващият състав на Великотърновски апелативен съд е приел, че неплатежоспособността и свръхзадължеността са настъпили към една и съща дата – 31.12.2010 г., когато коефициентът за обща ликвидност е паднал до 0.136, коефициентите за финансова автономност и за задлъжнялост са придобили отрицателно изражение, собственият капитал на дружеството е станал отрицателна величина със стойност (-) 44 269 хил. лв. и наличните активи на дружеството са покривали едва 57.58 % от задълженията. Като допълнителни аргументи за проявлението на свръхзадължеността към датата 31.12.2010 г. съдебният състав е посочил преустановяването на производствената дейност на длъжника, спирането на реализацията на готова продукция и освобождаването на работниците в предприятието към същата дата, както и липсата на осъществявана стопанска дейност и на приходи и разходи през следващата 2011 г.
Изхождайки от извода, че неплатежоспособността и свръхзадължеността са се проявили към един и същ момент във времето, Великотърновски апелативен съд е изразил разбиране, че преценката на кое от двете основания да се открие производство по несъстоятелност и по кой ред е изцяло в компетентността на съда по несъстоятелност, съответно в компетентността на въззивния съд, сезиран с жалба срещу решението по чл.630 ТЗ. В съответствие с това разбиране са счетени за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на кредитора [фирма], че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност е открито на заявеното като евентуално основание свръхзадълженост, без да има произнасяне по поддържаното като главно основание неплатежоспособност. Въззивният съд е изложил съображения, че в рамките на правомощията по чл.621а ТЗ съдът по несъстоятелност е компетентен да преценява дали фактите, твърдени от молителя – кредитор и/или от присъединените кредитори като основание за откриване на производство по несъстоятелност, са относими към хипотезата на неплатежоспособност и/или на свръхзадълженост. Споделил е и довода в писмената защита на процесуалния представител на присъединения кредитор „Р. /България/” ЕАД, че при произнасянето по молбата за откриване на производство по несъстоятелност съдът не е обвързан от посочената от молителя – кредитор поредност на основанията, на които е поискано откриване на производство по несъстоятелност. В заключение е мотивирано становище, че решението на първата инстанция за откриване на производство по несъстоятелност поради свръхзадълженост, вместо поради неплатежоспособност, не е недопустимо, тъй като „доколкото състоянието на свръхзадълженост е повече от състоянието на неплатежоспособност в смисъл, че при свръхзадължеността имуществото на длъжника не е достатъчно да покрие паричните му задължения, а при неплатежоспособността длъжникът не е в състояние да изпълни изискуеми парични задължения по търговски сделки или публичноправни задължения, производството по несъстоятелност следва да се открие на основание свръхзадълженост”. Даденото разрешение е подкрепено и с направения от въззивната инстанция извод, че проявлението на свръхзадължеността съвпада с момента на настъпване на неплатежоспособността на длъжника.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната от касатора [фирма] част.
В пункт І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал допускането на касационното обжалване със следните два въпроса : 1. Обвързан ли е съдът от поредността на заявените основания за откриване на производство по несъстоятелност неплатежоспособност или свръхзадълженост и следва ли да ги разгледа в заявената от молителя – кредитор поредност; 2. Когато главното основание, на което се иска откриване на производство по несъстоятелност, е твърдяна неплатежоспособност на длъжника, може ли съдът служебно да открие производство по несъстоятелност поради свръхзадълженост, поддържана от молителя като евентуално основание, без да се отхвърли молбата за откриване на производство по несъстоятелност на главното заявено основание – неплатежоспособност на длъжника. Посочените въпроси са свързани с наведеното в касационната жалба оплакване, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, с което производството по несъстоятелност е открито на поддържаното в условията на евентуалност основание свръхзадълженост, вместо на заявеното в молбата по чл.625 ТЗ главно основание неплатежоспособност.
Според разясненията в съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по съществото на касационната жалба.
Становището на настоящия състав на ВКС е, че от данните по делото не може да се направи обосновано предположение за недопустимост на въззивното решение. Производството по несъстоятелност на [фирма] е образувано по молба на кредитора [фирма], но на основание чл.629, ал.4 ТЗ в производството са присъединени и други кредитори с права, идентични с тези на първоначалния кредитор. В петитума на молбата на присъединения кредитор [фирма] е формулирано искане за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника поради „неплатежоспособност/свръхзадълженост”. Предвид искането на присъединения кредитор за откриване на производство по несъстоятелност на двете предвидени в закона основания, съдът по несъстоятелност не е бил ограничен в произнасянето си от поредността на основанията, посочена от първоначалния кредитор [фирма]. С оглед на това не може да се възприеме тезата на касатора, че като е открил производство по несъстоятелност на основание свръхзадълженост, първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са постановили недопустими решения по чл.630, ал.1 ТЗ. При наличие на надлежно заявено искане за откриване на производство по несъстоятелност и на основание свръхзадълженост поставените от касатора въпроси по п.І от изложението не са обуславящи за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и касационно обжалване по повод на тях не следва да се допуска.
Аргумент за несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е и обстоятелството, че в съобразителната част на решението въззивният съд е изследвал подробно както неплатежоспособността, така и свръхзадължеността на длъжника, и след като е достигнал до извод за едновременното им проявление към една и съща дата – 31.12.2010 г., е открил производство по несъстоятелност на едно от заявените основания – свръхзадълженост. С решение № 201/11.12.2014 г. по т. д. № 659/2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че неплатежоспособността и свръхзадължеността са самостоятелни основания за откриване на производство по несъстоятелност, като няма пречка да бъдат предявени в условията на кумулативност или евентуалност; Възможно е откриване на производство по несъстоятелност и на двете основания, ако съвпада началната им дата. От разрешението, че е възможно откриване на производство по несъстоятелност едновременно на основание неплатежоспособност и на основание свръхзадълженост, когато двете състояния са се проявили към едни и същ момент, логично следва разрешението, че при едновременното проявление и наличие на свръхзадълженост и на неплатежоспособност към датата на постановяване на въззивното решение не съществува пречка съдът да открие производство по несъстоятелност на едно от двете основания, ако е направено искане за това от първоначалния или от присъединен кредитор, каквато е разглежданата хипотеза.
Дори да се приеме, че формулираните в пункт І от изложението въпроси покриват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не са доказани поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Представените от касатора съдебни решения по чл.290 ГПК – решение № 174/05.1.20211 г. по т. д. № 567/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 188/04.12.2012 г. по т. д. № 323/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., са постановени по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по повод на въпросите към кой момент съдът по несъстоятелност следва да постанови определение по чл.629б, ал.1 ТЗ и основание ли е за обезсилване на решението за откриване на производство по несъстоятелност постановяването на това определение след даване ход на устните състезания. С решенията е формирана задължителна практика само по поставените в производството по чл.288 ГПК правни въпроси, а те са напълно различни от въпросите, по които се иска допускане на касационно обжалване. По тази причина обективираната в решенията задължителна практика е неотносима към предмета на конкретното дело и не установява основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съжденията в мотивите, които касаторът е извадил от контекста на съдебните актове, за да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са част от произнасянето на касационната инстанция по допустимостта и по правилността на обжалваните пред нея въззивни решения и не съставляват източник на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отделно от това в мотивите към решенията изобщо не е обсъждано и не се съдържа отговор дали съдът е обвързан от поредността на основанията за откриване на производство по несъстоятелност, посочена от кредиторите. Решение № 481/10.04.2003 г. по гр. д. № 1521/2003 г. на ВКС, Търговска колегия, не доказва противоречива съдебна практика по посочените от касатора въпроси. В решението е застъпено становище, че при поддържано в молбата за откриване на производство по несъстоятелност евентуално основание свръхзадълженост съдът следва да обсъди и да се произнесе по това основание след произнасяне по другото поддържано основание неплатежоспособност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изследвал и двете основания, поддържани като евентуални от първоначалния молител и като алтернативни от присъединен по реда на чл.629, ал.4 ТЗ кредитор, и е потвърдил решението на съда по несъстоятелност за откриване на производство по несъстоятелност само поради свръхзадълженост, отчитайки едновременното проявление на двете основания към една и съща дата. Отсъствието на изричен диспозитив за обявяване на неплатежоспособността и за откриване на производство по несъстоятелност и на основание неплатежоспособност е могло да бъде преодоляно по реда за допълване на решението по чл.630, ал.11 ТЗ, но по делото няма данни съдът по несъстоятелност, респ. въззивният съд, да е бил сезиран с искане за допълване.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпросите в пункт І от изложението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съображенията, с които касаторът е аргументирал допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, не насочват към необходимост от касационно разглеждане на въпросите с цел създаване на съдебна практика по прилагането на неясни, непълни или неточни законови разпоредби, за да се счете за осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по въпросите, формулирани в пункт ІІ от изложението : 1. При определяне на свръхзадължеността като съотношение между имуществото на длъжника и паричните му задължения кои стойности на активите на имуществото се вземат предвид – балансовите стойности на активите по счетоводни отчети или реалните им стойности /стойностите, които биха получени при осребряване/, съответно кои задължения се вземат предвид – само включените в баланса или всички задължения, които длъжникът има; 2. Кога следва да се счита настъпила свръхзадължеността при положение, че съдът установява състоянието на свръхзадълженост на база на критерия дали собственият капитал, отразен в баланса към ГФО, е отрицателна величина – на 01.01. на календарната година, за която е изготвен балансът към ГФО, установяващ отрицателна стойност на собствения капитал, или към 31.12. на същата година, ако по делото не е установен конкретен друг момент през съответната година, когато собственият капитал е станал отрицателна величина; 3. Преустановяването на производствената дейност, спирането на продажби/реализация на готова продукция и освобождаването на работници обосновават ли състояние на свръхзадълженост и определящи ли са за нейната начална дата.
За да приеме, че длъжникът е свръхзадължен, и да открие производство по несъстоятелност на това основание, въззивният съд се е позовал на констатациите в заключенията на съдебносчетоводните експертизи по делото, според които към 31.12.2010 г. дружеството – длъжник е било декапитализирано и е могло с наличното си имущество да покрива едва 57.58 % от задълженията си. Изводът за настъпила към 31.12.2010 г. свръхзадълженост е мотивиран единствено с установените чрез експертните заключения факти, не и с правни съображения по въпросите, формулирани в т.1 и т.2. Възприемането на заключенията е от значение за правилността на въззивното решение, а според разясненията в съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, въпросите, които се отнасят до правилността на обжалваното решение, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК. В съобразителната част на въззивното решение не се съдържа произнасяне по въпросите кои стойности на активите, респ. кои задължения на длъжника се вземат предвид при определяне на свръхзадължеността /т.1/ и кога следва да се счита за настъпила свръхзадължеността с оглед данните в ГФО за стойността на собствения капитал на длъжника /т.2/, поради което тези въпроси не могат да се квалифицират като обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е обуславящ за изхода на делото и последния въпрос /т.3/, доколкото преустановяването на производствената дейност и освобождаването на персонала са посочени от въззивния съд само като допълнителни индиции за проявлението на свръхзадължеността към края на 2010 г. Поради несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат твърденията на касатора, че същите се решават противоречиво от съдилищата, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В пункт ІІІ от изложението касаторът е обосновал приложното поле на касационно обжалване със следния въпрос : Неплатежоспособността и свръхзадължеността самостоятелни и независими основания ли са за откриване на производство по несъстоятелност или се намират в някакво съотношение, при което ако и двете състояния са установени в рамките на производството по разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ, производството следва да бъде открито поради свръхзадълженост, а не поради неплатежоспособност, независимо от това на какво главно основание е поискал откриване на производството по несъстоятелност молителят. Въпросът е поставен некоректно, предвид изложените по-горе съображения за надлежно сезиране на съда по несъстоятелност с искане за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника алтернативно на двете основания неплатежоспособност и свръхзадълженост, респ. за откриване на производството по несъстоятелност на основание свръхзадълженост като резултат от преценката, че длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност и на свръхзадълженост към една и съща дата. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването му от въззивния съд съответства на задължителната практика във вече цитираното решение № 201/11.12.2014 г. по т. д. № 659/2014 г. на ВКС, І т. о., с което е изяснено съотношението между неплатежоспособността и свръхзадължеността като основания за откриване на производство по несъстоятелност и правомощията на съда в случаите, когато двете основания са се проявили към една и съща дата и съществуват към момента на постановяване на решението по чл.630 ТЗ. Като съответстващо на задължителната практика по чл.290 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на задължителна практика по поставения правен въпрос изключва основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Задължителната практика в решение № 174/05.1.20211 г. по т. д. № 567/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и в решение № 188/04.12.2012 г. по т. д. № 323/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., на която се позовава касаторът, е неотносима към поставения правен въпрос по съображенията, посочени при обсъждането на въпросите по пункт І от изложението.
Не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросът по пункт ІV от изложението – дали е допустимо въззивният съд в мотивите на съдебното решение да препраща към съображения в писмена защита на една от страните по делото и да ги направи свои мотиви. Възприемането на защитен довод на кредитора „Р. /България/” АД не означава, че въззивният съд е „направил” довода свой мотив, както твърди касаторът. В съобразителната част на въззивното решение съдът е изложил самостоятелни изводи защо производството по несъстоятелност следва да се открие на основание свръхзадълженост. Дали тези изводи са съобразени със закона и с фактите по делото е въпрос на правилност на решението, която не може да бъде преценявана в стадия за допускане на касационно обжалване. След като поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, не се налага обсъждане на твърденията за разрешаването му от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС – т.19, и за значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 26/2014 г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната от касатора [фирма] част.
Ответникът „Р. /България/ ЕАД е поискал присъждане на разноски, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 115 от 07.05.2014 г. по в. т. д. № 26/2014 г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната от [фирма] – търговско дружество със седалище в Република Гърция, [населено място], осъществяващо дейност в Република България чрез клона си „А. Банка Клон България” – [населено място], част, с която е потвърдено решение № 71 от 07.03.2012 г. по т. д. н. № 33/2011 г. на Русенски окръжен съд за обявяване свръхзадължеността на [фирма] с начална дата 31.12.2010 г. и за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма] поради свръхзадълженост по реда на чл.630, ал.1 ТЗ.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] – [населено място], обл. Р., срещу частта от въззивно решение № 115 от 07.05.2014 г. по в. т. д. № 26/2014 г. на Великотърновски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 71 от 07.03.2012 г. по т. д. н. № 33/2011 г. на Русенски окръжен съд в частта, с която на основание чл.630, ал.1, т.4 ТЗ е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху вземане на [фирма] към [фирма] за дължима цена за придобиване на 39 999 бр. акции от капитала на [фирма].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването само в частта за оставяне на касационната жаба на [фирма] без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :