О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 690
гр. София, 16.09.2019
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закрито заседание на двадесет и втори юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова гр. д. № 1239/2019 г. на 4-то г.о. на ВКС г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 8032/27.12.2018 г. от „Бараж Констръкшън“ ЕООД със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“, № 98 ет. 1, ап. 6, представлявано от А. А., управител, чрез адв. Н. Х. Р., пълномощник на ответника по исковата молба, против Решение № 249 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 419/2018 г. на Добричкия окръжен съд, с което е отменено Решение № 39/04.04.2018 г., поправено с решение№ 91/18.06.2018г., по гр. д. № 321/2017 г. на РС гр. Балчик, в осъдителната му част – за плащане от „Бараж Констръкшън ЕООД гр.София, в полза на Р. И. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], на сумата от 12 500 лева обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна на 22.02.2017 г. трудова злополука, както и за плащане на обезщетение за имуществени вреди от същото, а именно: 58 лева потребителски такси, 347 лева разходи за лекарства, 127.37 лева разликата между обезщетението за временна неработоспособност и трудовото възнаграждение за периода 22.02.2017 г.-02.06.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на увреждането; в осъдителната част за съдебни разноски – 500 лева държавна такса за присъдените неимуществени вреди, 150 лева държавна такса за присъдените имуществени вреди и 200 лева възнаграждение за вещо лице както и решение № 91/18.06.2018 г. в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 39/04.04.2018 г. в частта на съдебните разноски, като вместо това е постановено: осъден е „Бараж Констръкшън“ ЕООДгр.София, да заплати на Р. И. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк][жилищен адрес] вх .Б, ет.8, ап. 24, сумата от 7 075.04 лева, представляваща обезщетение за претърпени в резултат на трудова злополука от 22.02.2017 г. имуществени и неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането 22.02.2017 г., до окончателното плащане, като са отхвърлени исковете за имуществени и неимуществени вреди за разликата от общо 7 075.04 лева до общо 13032.37 лева /в частта на разликата от общо 13032.37 лева до общо 23086.14 лева исковете са отхвърлени и решението не е обжалвано/.
Потвърдено е решение № 91/18.06.2018 г, в частта, в което е оставено без уважение молбата на „Бараж Констръкшън ЕООД гр. София за поправка на очевидни фактически грешки в мотивите на решение № 39/04.04.2018 г. и е осъден „Бараж Констръкшън“ ЕООД гр.София да заплати по сметка на Балчишки районен съд, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, държавна такса в размер на 283 лева и разноски за вещо лице в размер на 61.35лева, осъден е „Бараж Констръкшън ЕООД гр.София, да заплати на Р. И. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 434.31 лева, припадаща се част от платен адвокатски хонорар за въззивното производство от 800 лева.
С касационната жалба се обжалва Решение № 249/22.11.2018 г. по гр. д. № 419/2017 г. на Окръжен съд –Добрич, в частта с която „Бараж Констръкшън“ ЕООД, ЕИК 202438825 е осъдено да заплати сумата от 7075.04/седем хиляди седемдесет и пет лева и четири стотинки/, представляваща обезщетение за претърпени в резултат на трудова злополука от 22.02.2017 г. имуществени и неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането 22.02.2017 г. до окончателното плащане. Жалбоподателят иска присъждане на разноски, включително и адвокатско възнаграждение. Прилага списък на разноските в касационната инстанция.
В изложението, което е част от съдържанието на касационната жалба се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК- очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба Р. И. В., чрез адв. К. В. С. е представил писмен отговор, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба от „Бараж Констръкшън“ ЕООД. Счита, че решението на Добричкия окръжен съд за правилно и обосновано и като такова моли да бъде потвърдено. Моли да бъдат присъдени разноски на ищеца Р. В., включително и адвокатско възнаграждение. Прилага договор за правна защита и съдействие с договорено възнаграждение за касационно обжалване и посочена внесена сума.
Върховният касационен съд, състав на 4-то г.о., намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на Р. И. В. с ЕГН [ЕГН] против „Бараж Констръкшън ЕООД гр.София, с правно основание чл. 200 от КТ за сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди и иск за сумата от 3 086.14 лева обезщетение за имуществени вреди, от които 1500 лева разходи за имплант, 625.97 лева разходи за здравна осигуровка, 58 лева разходи за потребителски такси, 347.17 лева разходи за лекарства, 198 лева пътни разходи във връзка с лечение, 357 лева разлика между пълния размер на трудовото възнаграждение и получаваното обезщетение за временна неработоспособност за периода 22.02.2017 г.- 02.06.2017 г., които имуществени и неимуществени вреди са претърпени в следствие на трудова злополука на 22.02.2017г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на настъпване на трудовата злополука – 22.02.2017 г., до окончателното им изплащане.
Спорът пред въззивния съд е висящ само в уважената част от исковете по чл.200 от КТ – присъденото в полза на ищеца обезщетение от 12 500 лева за неимуществени вреди и за претърпените имуществените вреди, изразяващи се в разходи за потребителски такси – 58 лева, за лекарства- 347 лева, и разликата от 127.37 лева между обезщетението за временна неработоспособност и трудовото възнаграждение за периода 22.02.2017 г.- 02.06.2017 г. Подадената от Р. И. въззивна жалба вх. №2432/22.06.2018 г. срещу решението в отхвърлителната му част е била върната с разпореждане № 393/26.06.2018 г. по гр. д. № 321/2017 г. на БРС, съобщено на жалбоподателя на 02.07.2018 г. Разпореждането не е било обжалвано в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК, изтекъл на 09.07.2018 г., и разпореждането е влязло в сила.
Прието е, че между страните не е спорно наличието на срочно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 216/08.11.2016 г. по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ-до завършване на определена работа, по силата на което ищеца е заемал длъжността „общ работник, строителство на сгради“ за срок „до завършване на общите СМР на обект Супермаркет ЛИДЛ- гр. Балчик“. Възлагателният договор между ответника-работодател като изпълнител и „ЛИДЛ- България“ ЕООД ЕНД КО „КД“ с.Равно поле, като възложител, за строителството на супермаркет „ЛИДЛ- България“ е сключен на 05.10.2016 г., а по данни от представеният окончателен приемателен протокол, обекта, предмет на договора е приет от възложителя на 28.04.2017 г., към който момент е прието, че е завършена работата, за извършването на която е бил нает ищеца, респ. е настъпило прекратяване на срочното трудово правоотношение. Прието е също, че липсват данни общите СМР да са завършени към 06.04.2017 г., респ. прекратяването на трудовия договор да е настъпило тогава, както е твърдял ответникът.
Съдът е приел, че не е спорно относно възложените на ищеца трудови функции, които най-общо се свеждат до изпълняване на помощни и спомагателни работи съвместно с по-високо квалифициран работник, почистване, товаро-разтоварни операции, пренос и подреждане на материали. Прието е за безспорно и, че през времетраенето на трудовото правоотношение, на 22.02.2017 г., около 16.30 ч., по време на работа, ищецът е претърпял трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал.1 от КСО. Наличието на трудова злополука е установено по надлежния административен ред, в който смисъл е представения протокол от 27.02.2017 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 22.02.2017 г. с Р. И. В. организирано от работодателя /заповед от 23.02.2017 г../ по реда на чл. 2, ал. 2 от Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, протокол № 3/31.03.2017 г. НОИ-ТП [населено място]. и разпореждане № 20444/10.04.2017 г. НОИ-ТП София град. Прието е от компетентния административен орган, че внезапното увреждане на здравето на пострадалия, изразяващо се в „закрито счупване на тялото на тибия и фибула на дясната подбедреница”, е настъпило през време и по повод на извършваната работа в следствие на затискане от веригата на багер „Бопкат.”.
Прието е, че трудова злополука съгласно чл. 55 ал.1 от КТ е всяко внезапно увреждане на здравето при или по повод изпълнение на трудови задължения. Посочил е, че с разпореждане № 20444/10.04.2017 г. НОИ-ТП София град, което няма данни да е обжалвано от страните по реда на чл. 117 от КСО, респ. влязло е в сила/ така и писмо на НОИ-ТП София град/, е прието, че злополуката с ищеца от 22.02.2017 г. е трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Според съда разпореждането има характер на индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука от една страна, а от друга представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал.1 ГПК за съдържащите се в него факти с обвързваща съда материална доказателствена сила относно положителния факт на трудовата злополука, като елемент от фактическия състав на чл. 200 КТ. Прието е, че след като е настъпило увреждане от трудова злополука, породило се е и задължение за обезщетение. Според съда при наличие на установените в чл. 200 от КТ кумулативни предпоставки, срочният характер на трудовото правоотношение не изключва отговорността на работодателя, тъй като определящо е наличието на трудово правоотношение към момента на настъпване на трудовата злополука. Работодателят не дължи обезщетение на увредения от трудовата злополука работник единствено в хипотезата на чл. 201 ал.1 от КТ, т.е. когато пострадалия работник е действал при условията на умисъл, или не отговаря в пълен размер за причинените вреди в хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ, т.е. когато пострадалия е действал при условията на груба небрежност. Приел е, че в случая твърденията на ответника-работодател са за проява на груба небрежност от страна ищеца – липса на минимално старание и внимание по отношение на своята безопасност, извършване на работата в нарушение на технологичните правила и правилата за безопасност и в нарушение на чл. 33 ЗЗБУТ .
Съдът е приел, че съобразно предметният обхват на жалбите, спорът се свежда досежно обема на отговорността на работодателя с оглед липсата или наличието на съпричиняване настъпването на злополуката от страна на ищеца в хипотезата на чл. 201, ал.2 от КТ, респ. размера на дължимото обезщетение за претърпени имуществени вреди, включително пропуснати ползи -разликата между полученото обезщетение за временна неработоспособност по обществено осигуряване и трудовото възнаграждение, което би получил за периода 2.02.2017 г.- 02.06.2017 г. и неимуществени вреди /болки и страдания/.
Прието е, че анализът на събраните доказателства налага извод, че в резултат на трудовата злополука на 22.02.2017 г. ищецът е претърпял болки и страдания, които са в пряка връзка с травмата от злополуката. Посочил е ,че вида, обема, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, са обстоятелства, относими към следващото се обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка са кредитирани заключението на вещото лице д-р Д. Д. и показанията на свидетелите В. И. В. и Я. С. Г., за характера на увреждането, вида, силата, интезитета, продължителността на болката, интензитета и продължителността на конкретните физически и емоционални страдания и неудобства в ежедневието, последиците от увреждането. С оглед характера на увреждането / счупване и на двете кости на дясната подбедреница/, довело до болки, неудобства, затрудняване в нормалното функциониране на долния крайник в оздравителния период и след това, претърпените медицински интервенции и продължителността на оздравителния период, като e съобразява, че увреждането се е отразило на функционалността на крайника до степен на затруднение и неудобство при движение с неблагоприятна прогноза за пълно възстановяване на функционалността е преценено, че обезщетение в размер на 20 000лв. е достатъчно да възмезди ищеца за претърпените болки и страдания.
От представените от ищеца рецепти и касови бонове, показанията на свидетелите В. И. В. и Я. С. Г., заключението на вещото лице, ценени поотделно и в тяхната съвкупност, е прието за установено, че са му предписвани и са закупувани със собствени средства лекарства във връзка с травматичното увреждане и провежданото лечение, с оглед на което е основателен иска за обезщетяване на имуществени вреди в частта на сумата от 347 лева разходи за лекарства, чийто размер не е и оспорен от ответника, въвел единствено възражение за липсата на претърпяна загуба на средства за лекарства по причина на доказателствената стойност на касовия бон като документ за извършеното плащане със средства на ищеца. Посочил е, че представеният от ищеца касов бон за внесени на 08.03.2017 г. на каса на „МБАЛ – Добрич“ АД 58 лева потребителска такса за 10 дни престой в ортопедично отделение, установяват и претърпяна загуба в същия размер. Твърденията на ответника, че той е извършил плащането на горната сума, предвид факта на държане на касовия бон от ищеца и показанията на св. В. И. В., че ответникът е поел единствено разходите за импланта, са приети за недоказани.
Според състава на Добричкия окръжен съд недоказан, и като такъв неоснователен, е иска за имуществени вреди, представляващи разлика между полученото обезщетение за временна неработоспособност и трудово възнаграждение за периода 22.02.2017 г. – 02.06.2017 г. За процесния период, по данни от справката на НОИ- ТП София град ищецът е получил обезщетение за временна неработоспособност в размер на 1373.04 лева. Ако за същия период ищецът не е бил неработоспособен поради претърпяната трудова злополука и е работел срещу минималното за страната към датата на увреждането брутно трудово възнаграждение от 510 лева, срещу каквото е полагал труд и при ответника, при липса на данни за право на допълнително възнаграждение за трудов стаж, след приспадане на дължими данъци и осигуровки, би получил месечно нетно възнаграждение от 397.77лева, изчислено при наличните данни чрез използване на електронен калкулатор kik info, или общо за процесния период би получил трудово възнаграждение от 1272.86 лева, т.е. по-малко от полученото обезщетение за временна неработоспособност, поради което и претенцията му за обезщетяване на вреди, представляващи разлика между полученото обезщетение за временна неработоспособност и трудово възнаграждение се е явила неоснователна.
Съдът е приел, че за претърпените от ищеца имуществени в размер на 405 лева и неимуществени вреди в размер на 20 000 лева ответникът не следва да отговаря в пълен размер. Прието е, че при трудова злополука обезщетението се намалява, ако пострадалият е допринесъл за увреждането, като е допуснал груба небрежност /чл. 201, ал. 2 от КТ/. Под груба небрежност се разбира такава, при която не е положена дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в дадена обстановка. Приел е, че в случая установения механизъм на настъпване на злополуката разкрива липсата на елементарно старание и внимание от страна на ищеца за предотвратяване увреждане на здравето му. Приел е, че поставянето на крака не просто в близост, а в опасна близост, непосредствено пред веригата на багера, т.е. в зоната на движение, е поведение, с което сам ищецът се е поставил в състояние на повишен риск, нарушавайки основни, известни му правила за безопасност, предвид писмените данните за проведен начален инструктаж при постъпване на работа на 8.11.2016 г. и показанията на св. А. Й., според който общите работници са били инструктирани за работа в близост с машини. Приел е , че според св. А. Й., ищецът не веднъж, когато спира „Г. с бобката”/верижния багер/ си е слагал крака на веригата или лопатата, което разкрива и трайно усвоено поведение на неспазване на правилата за безопасност/чл. 33 от ЗЗБУТ/. Според съда поведението на ищеца е проява на груба небрежност и обуславя наличието на съпричиняване от 50 %, тъй като констатациите на административния орган относно обстоятелствата, при които е възникнало увреждането, неоспорени и неопровергани от страните, разкриват поведение в разрез с правилото на чл. 33 от ЗЗБУТ и на трето лице-водача на багера, който „мислейки”, че ищецът се е отдръпнал, потеглил напред, т.е. без да се увери с оглед естеството на собствените си трудови задължения и условията за извършването им /намалена странична видимост от мястото на управление на багера, според св. Й. /, че не застрашава безопасността на други лица. Приел е, че злополуката в този смисъл не е по изключителна вина на пострадалия, а се явява последица от несъгласувани действия между водача на верижния багер и пострадалия, в който смисъл е и констатацията на разследващия административен орган в протокола за резултатите от разследването .
Прието е, че при установено съпричиняване от 50 % общия размер на обезщетението за имуществени вреди от 405 лева /347 лева разходи за лекарства и 58 лева разходи за потребителска такса за оказана болнична помощ /следва да се намали наполовина, или дължимото обезщетение за имуществени вреди се равнява на сумата от 202.50лева. Прието е също, че оглед същия процент на съпричиняване, следва е да се намали наполовина и обезщетение за претърпените неимуществени вреди, или същото се равнява на сумата от 10 000 лева. /50 % от 20 000 лева/
Съдът е приел, според текста на чл. 200, ал.3 от КТ, от общия обем на вредата, равняваща се на сбора от претърпените имуществени и неимуществени вреди, а именно сумата от 10 202.50 лева /202.50 лева имуществени вреди и 10 000 лева неимуществени вреди/, следва е да се приспадне полученото от ищеца обезщетение за временна неработоспособност. Позовал се е на практиката на ВКС- Решение № 77/13.04.2018 г. на ВКС по гр. д .№2735/2017 г.на IV г.о., според което при предявени обективно съединени искове по чл. 200 от КТ следва да се сумира дължимото обезщетение за имуществени и дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като от общо определеното обезщетение се приспадне полученото обезщетение за временна нетрудоспособност. Прието е, че по данни от справката на НОИ ТП София град, за периода м. февруари – м.август 2017 г. на ищеца са изплащани обезщетения за временна неработоспособност с посочено основание „злополука-трудова по чл. 55, ал.1”, а след това, до края на годината по причина „общо заболяване”. По данни от ЕР ТЕЛК “МБАЛ-Добрич“ АД от 26.09.2017 г., ТЕЛК оправдава временната неработоспособност на ищеца за времето от 21.08. до 26.09.207 г. по причина на състоянието му след костна пластика поради забавена консолидация на фрактурата от трудовата злополука. Прието е също, че обезщетението за времето до 26.09.2017 г. е платено за обезщетяване на вредите от временна неработоспособност поради трудовата злополука, а не по причина на общо заболяване, както е отразено в справката. Според съда общият размер на полученото от ищеца плащане по социалното правоотношение на обезщетение за временна неработоспособност по причина на трудовата злополука се равнява на сумата от 3127.46 лева /сбора изплатените съобразно справката на НОИ суми за периода м.февруари до 26 септември 2017 г., т.е. за 16 работни дни от м. септември/. Останалата част от получените от ищеца обезщетения за временна неработоспособност, с оглед посоченото в справката основание за плащане „общо заболяване”, нямат правопогасяващ претенция на ищеца за вреди от трудова злополука ефект. Приел е, че от общо установения размер на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди от трудовата злополука /сумата от 10 202.50 лева/ следва на основание чл. 200, ал. 3 от КТ да се приспадне сумата от 3127.46 лева, или предявените обективно съединени искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди са приети за основателни общо за сумата от 7 075.04 лева.
При тези съображения е формиран извод, че следва да се отмени изцяло първоинстанционното решение в обжалваната част предвид извода за наличието на основание за поддържаното от ответника и в първоинстанционното производство искане за приспадане по формулата на чл. 200, ал. 3 от КТ, което районния съд не е извършил, и в резултат на което неправилно е присъдил отделни суми.
Прието е, че съобразно изследваните факти и обстоятелства, събраните доказателства, релевираните възражения, дължимото правно разрешаване на повдигнатите правни въпроси, делото не разкрива висока степен на фактическа и правна сложност, поради което и при съпоставка на платения адвокатски хонорар с минималните размери по чл. 7, ал. 2, т.4 и ал. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, платеното от ответника адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. Взети са предвид задължителните указания на т. 3 от ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Посочил е, че в случая при материален интерес от 23086.14 лева, определен по цената на претендираните от ищеца парични вземания, предмет на делото, разгледано в три съдебни заседания, съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 и ал. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минималното адвокатско възнаграждение се равнява на сумата от 1322.58 лева. Съобразно постигнатия от ответника резултат по спора /отхвърляне на претенцията на ищеца за общо 16 011.10 лева/, при разпределяне отговорността за съдебни разноски, в негова полза е следвало да се присъдят още 215.31 лева съдебно – деловодни разноски за първоинстанционното производство, представляващи разликата между дължимия размер на разноските за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство от 917.31 лева и присъдените съразмерно отхвърлената част от иска 702 лева адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода от спора, на ответника са присъдени разноски и във въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение и държавна такса, съразмерно постигнатия резултат /отмяна на обжалваното основно решение за горницата от общо 7075.04 лева до общо 13032.37 лева, основателност на жалбата срещу решението, с характер на определение по чл. 248 от ГПК и неоснователност на същата срещу отказа на съда да поправи очевидни фактически грешки в мотивите на решението/ или сумата от общо 1590.11 лева, от които 1279.18 лева припадаща се част от платения адвокатски хонорар от 2497.56 лева и 310.93 лева припадаща се част от платени държавни такси от общо 680 лева.
В полза на ищеца, заел позицията на въззиваем и съразмерно на постигнатия от него във въззивното производство резултат са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 434.31 лева, припадаща се част от платен адвокатски хонорар от 800 лева.
По правния въпрос:
Съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по посоченото от касационния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради очевидна неправилност предвид следните съображения:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК- очевидна неправилност.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба Р. И. В., предвид заявеното искане за присъждане на разноски в отговора на касационната жалба за адвокатско възнаграждение и приложения договор за правна защита и съдействие, следва да се присъдят разноски в размер на 1000 лева за касационната инстанция.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV –то г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 249 от 22.11.2018 г. по в. гр. д. № 419/2018 г. по описа на Добричкия окръжен съд по касационна жалба, вх. № 8032/27.12.2018 г. подадена от ответника „Бараж Констаръкшън“ ЕООД със седалище и адрес на управление- гр. София, бул. „България“ № 98, ет. 1, ап. 6, чрез адв. Н. Р., съдебен адрес [населено място] 100, [улица].
ОСЪЖДА „Бараж Констръкшън“ ЕООД гр.София, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 98, ет. 1, ап. 6, ЕИК: 202438825 да заплати на Р. И. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 1000.00 /хиляда/ лева, платен адвокатски хонорар за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.