5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
С.,27.10.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 5/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 154 от 26.03.2010 г. по т. д. № 1719/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VІ-9 състав решение № 69 от 22.01.2009 г. по т. д. № 721/2007 г. по отношение на уважения срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение на договор за наем от 22.03.2005 г. за периода от м. октомври 2005 г. до м. април 2007 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Според него, решаващият състав не е обсъдил задълбочено всички събрани по делото доказателства, касаещи предпоставките за ангажиране отговорността на наемодателя за неизпълнение на договора за наем и по-конкретно – не е отчел като причина за неизпълнението бездействието на „Е. Столично” /сега „Ч. Е.”/ да присъедини сградата, в която се намира отдаденият под наем обект, към електропреносната мрежа. В касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу извода на съда, че процесният договор за наем не е бил прекратен с отправените от дружеството-наемодател до наемателя писмо-предизвестие /без дата/ и нотариална покана от м. октомври 2006 г., както и срещу отказа да бъдат приложени разпоредбите на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и чл. 306 ТЗ, освобождаващи длъжника от отговорност за неизпълнение на поетото от него задължение предвид наличието на обективна невъзможност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 26, ал. 1 ЗЗД при договорена неустойка за забава като процент върху неиздължената главница, без да е предвиден краен срок за начисляването й и с приложението на чл. 81, ал. 1 ЗЗЗД, когато неизпълнението на договорното задължение не е последица от виновното поведение на длъжника. Като значим за делото е посочен и въпросът за допустимостта да бъдат ползвани и обитавани сгради, които не са приети с акт 16 и няма издадено разрешение за експлоатацията им. По отношение на първия въпрос касаторът твърди, че съществува противоречива съдебна практика, в подкрепа на което представя значителен брой решения, в т. ч. и постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а по отношение на останалите два въпроса – че са решени в противоречие с практиката, съответно – с решение № 994 от 13.03.2006 г. по т. д. № 199/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. /във връзка с приложението на чл. 81, ал. 1 ЗЗД/ и с решение № 318 от 21.05.2009 г. по гр. д. № 403/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение от 24.11.2003 г. по гр. д. № 5044/2002 г. на СГС, ІV-а Въззивно отделение. Освен това, по отношение на всички въпроси се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 28.12.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка по т. 6.2. от сключения между страните договор за наем, въззивният съд е приел, че дружеството-наемодател не е изпълнило основното си задължение по този договор – да предаде обекта за ползване на наемателя в предвидения в т. 3.5. от договора срок и в уговореното състояние. Решаващият състав е счел за неоснователни и трите основни възражения на ответника по иска за недължимост на неустойката – за прекратяване на договора по реда на чл. 238 ЗЗД; за обективна невъзможност за изпълнение на задължението за предаване на имота, аргументирана с довода, че цялата сграда не може да бъде въведена в експлоатация поради отказа на „Е.” да осигури захранването й с електричество и за наличието на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ, обосновано със същите твърдения. Според въззивния съд, в случая не може да бъде приложен състава на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, освобождаващ длъжника от отговорност за неизпълнението му, тъй като при сключването на процесния договор той е могъл и е бил длъжен да предвиди обстоятелствата, които биха попречили за въвеждане на новопостроената сграда в експлоатация и след като е сключил договора, същият е действал със съзнанието, че тези пречки биха могли да бъдат преодолени, т. е. наемодателят не е положил грижата на добрия търговец, задължил се е въпреки риска и поради това е длъжен да понесе отговорността от неизпълнението. По отношение на нормата на чл. 306 ТЗ е прието, че същата е неприложима за настоящата хипотеза, тъй като обстоятелството, на което длъжникът се позовава – бездействие от страна на електроразпределителното дружество за електрозахранване на сградата – не представлява непреодолима сила по смисъла на цитираната норма, доколкото не е форсмажорно обстоятелство, изначално непредвидимо от страните по договора, настъпващо като случайно събитие, без човешка намеса. Освен това, въззивният състав е отчел и факта, установен от представените по делото доказателства, че в действителност не е налице отказ на електроразпределителното дружество, а неизграждането на съоръжения за присъединяване на сградата към електроразпределителната мрежа е резултат от липсата на сключен договор между [фирма] и наемодателя, за което на последния е дадено съответно становище още през м. август 2005 г. С оглед на тези съображения, въззивният съд е приел искът за напълно доказан по основание, но е отхвърлил същия частично /за сумата 4 000 евро/, предвид ангажираните пред него доказателства за снабдяване на кредитора-наемател с изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК /отм./ за вземането си за неустойка за периода от м. юли до м. октомври 2006 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, следва да се отбележи, че общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК е осъществена само по отношение на единия от поставените въпроси – въпроса, свързан с приложимостта на чл. 81, ал. 1 ЗЗД. По отношение на останалите два въпроса тази предпоставка отсъства. Въпросът за валидността на клаузата за неустойка, когато същата е определена като процент върху главницата без посочване на краен срок за начисляването й, изобщо не е поставян в процеса в нито един момент от неговото развитие. Доколкото възражение за нищожност не е било заявено от ответника по иска нито в първата, нито във въззивната инстанция, то последната не е дължала съответно и произнасяне по този въпрос. Ето защо, същият не е обуславящ за изхода на спора и поради това не подлежат на обсъждане и допълнителните изисквания за достъп до касация, предвидени в поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В пълна степен това се отнася и за въпроса допустимо ли е да се ползва имот, за който не е издадено разрешение за ползване, тъй като същият е извън предмета на делото, очертан конкретно от исковата молба и релевираните от ответника възражения.
Макар и значим за конкретното дело, въпросът за приложението на чл. 81, ал. 1 ЗЗД също не може да обоснове допускане на касационния контрол поради това, че не е осъществено поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представеното от касатора решение № 994 от 13.03.2006 г. по т. д. № 199/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. не доказва твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС. Изводите, до които е достигнал съдът във всяко от двете решения, е резултат от преценката на конкретните факти и доказателства, имащи значение за освобождаването на длъжника от отговорност за неизпълнението на поетото договорно задължение. Тази преценка е предоставена в изключителната компетентност на разглеждащия спора съд и правилността на същата би могла да бъде проверена в самото касационно производство, но не и на етапа на допускането му.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не следва да бъде обсъждано, тъй като не е надлежно заявено. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, „точното прилагане на закона и развитието на правото” формират едно общо основание за допускане на касационния контрол, докато в случая, с твърдението, че правилното решаване на спорните въпроси е „от значение за точното прилагане на закона”, касаторът е заявил само част от това основание.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение по т. д. № 1719/2009 г. не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 154 от 26.03.2010 г. по т. д. № 1719/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: