О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
София, 06.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4934/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. Ш. М., срещу определение от 29.05.2013год. по в.ч.гр.д.№ 14534/2012год. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение от 04.09.2012г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д.№23444/2012г., с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд за разрешаване на спора. Въззивният съд е приел, че предявеният от ищеца М. Ш. М. против ответника „Д. АЦ Лизинг” О. установителен иск е с международен характер, тъй като местоживеенето на ищеца и ответника е в различни държави – членки на ЕС, в случая – на ищеца в Република България, а на ответника в Република С.; че образуваното по този иск гражданско дело е в обхвата на приложното поле на Регламент /ЕО/ №44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела; че в конкретния случай не са приложими разпоредбите за изключителна компетентност – чл. 22; за изрично договорена компетентност – чл.23; за мълчаливо приета компетентност – чл. 24; за специална юрисдикция – чл. 5 – чл.21 КМЧП, а е приложима разпоредбата на чл.2, параграф 1 от Регламент /ЕО/ №44/2001г. Обосновал е извод, че приложимото право относно компетентния да разгледа предявения иск съд се съдържа в Регламент /ЕО/ №44/2001г. – разпоредбата на чл. 2, който изключва компетентността на българския съд, доколкото ответникът е със седалище и адрес на управление в Република С.. До този извод въззивният състав е достигнал, съобразявайки чл. 3. (1) от КМЧП, предвиждащ, че разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон. Приел е, че в настоящия случай такъв международен акт се явява Регламент /ЕО/ №44/2001г., който съгласно чл. 288 от Д. е акт с общо приложение и като такъв е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави – членки.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, оплакване за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяването му и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанието по т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд процесуално правни въпроси. Посочва като такива следните : притежава ли българският съд международна компетентност да разгледа предявен иск с предмет вещни права върху движима вещ,която се намира на територията на Република България и след като ответникът има пълномощник с постоянен адрес в Република България, притежава ли българският съд международна компетентност да се произнесе по предявен иск. Обосновава наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с оплакването си за допуснати от съда процесуални нарушения. Позовава се на определение на Разградския окръжен съд от 27.03.2012г. по ч.гр.д.№71/2012г. и потвърденото с него определение на Районен съд Кубрат, постановено по гр.д. 410/2011г. / образувано по същия иск, който първоначално е бил предявен пред РС Кубрат/, с които съдилищата са приели, че местно компетентен да се произнесе по иска е не РС Кубрат, а Софийски районен съд, поради това, че ответникът има процесуален представител с постоянен адрес в [населено място] – чл.107 ал.2 ГПК.
Ответната по жалбата страна „Д. АЦ Лизинг” О. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Обстоятелството, че предмет на същата е определение, с което се прегражда развитието на производството, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, преди да се произнесе по наведените касационни основания.
В случая не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая частният жалбоподател не е формулирал въпроси по смисъла на чл.280 ГПК – първият въпрос е формулиран общотематично относно приложението на чл.12 ал.2 КМЧП, без отчитане спецификата на конкретния правен спор и конкретните правни разрешения, изложени във въззивното решение относно приложимост на нормите на Регламент /ЕО/ №44/2001г., изключващи приложението на КМЧП и в частност компетентността на българския съд; по отношение на втория формулиран от жалбоподателя въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение в акта си. Съобразявайки изложеното не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК .
В останалата част от изложението за допустимост на касационното обжалване касаторът развива единствено доводи за процесуална незаконосъобразност на въззивното определение. Последните са от значение за правилността на обжалвания акт и не подлежат на преценка в стадия за селектиране на частните касационни жалби. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 29.05.2013год., постановено по в.ч.гр.д.№14534/2012год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: