5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
София 27.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1228/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от П. на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.Г.М. – процесуален представител на К. Г. М. против решение № 2645/18.12.2017 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4218/2017 год.,с което е потвърдено решение № 3711/ 26.05.2017 год.на Софийски градски съд ,постановено по гр.д. № 10119/2015 год., с което П. на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на К. Г. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., поради привличането му като обвиняем за извършено престъпление по чл.115 вр.чл.18 НК,спрямо което е постановено влязло в сила прекратително определение поради това,че извършеното деяние не е престъпление,ведно със законната лихва,считано от 23.09.2014 г. до окончателното изплащане,като искът до пълния предявен размер от 165 000 лв. е отхвърлен.Отхвърлен е изцяло и предявеният иск за имуществени вреди в размер на 125 000 лв.,изразяващи се в заплатени неустойки по три договора от 2014 г. и пропуснати ползи от несключване на окончателен договор за продажба на недвижим имот.
Ищецът К. Г. М. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата от 15 000 лв. до 165 000 лв.,както и в частта,с която е отхвърлен изцяло иска за имуществени вреди в размер на 125 000 лв., а ответникът по исковата молба П. на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.
В касационната жалба на П. на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , в резултат на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на три решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.
В касационната жалба на К. И. П. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението – хипертоничната криза,претърпяна в резултат от стреса по повдигнатото обвинение и тежестта на повдигнатото обвинение – опит за убийство на публична личност,поради което е достигнал до грешни крайни изводи при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: как следва да се прилага принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Позовава се на ППВС № 4/1968 г.и две решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 -3 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че общата продължителност на наказателното производство е относително кратка – 3м.и 12 дни,като разследването е извършено в разумен срок,с оглед тежестта на обвинението – опит за убийство на лицето Д. С. П. – депутат от партия Д. и бивш председател на Д..Действията по разследване срещу ищеца са извършени през кратък период от общо 19 дни по повод извършените четири процесуално-следствени действия.Бил е задържан под стража за 72 часа,а след това за период от 19 дни му е наложена мярка за процесуална принуда”забрана да напуска пределите на РБългария”. Постановлението за прекратяване на наказателното производство е потвърдено с окончателно определение от 23.09.2014 год. на САС,който е променил квалификацията – поради липса на извършено престъпление по чл.115 НК вр.чл.18,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК и чл.117 НК. Задържането на ищеца,повдигането и поддържането на обвинение за тежко умишлено престъпление срещу известна публична личност,огласяването за това чрез средствата за масова информация,както и хоспитализацията му за три дни в Клиниката по кардиология на МИ на МВР по повод състоянието му след колапс и хипертонична криза са пряка последица от повдигането и поддържането на обвинение ,които са довели до обичайни нравствени,емоционални и психически, негативни изживявания – страх,несигурност,тревога,неудобство в обществото и до отклонения в здравословния му статус,които изживявания обаче са преодолени.За да определи справедливия размер на дължимото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът е отчел времевото проявление на всеки стресоген,както и неприятните душевни преживявания,накърняването на моралните и нравствени цености на ищеца,както и социалното му общуване и продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди.За да отхвърли изцяло иска за имуществени вреди съдът е приел,че ищецът не е провел пълно и главно доказване и не е установил по несъмнен начин,че действително е претърпял твърдяните имуществени вреди,както и наличието на пряка причинна връзка между вредите и повдигнатото му обвинение.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВКС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора- П. на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2645/18.12.2017 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4218/2017 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: