О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
София, 06.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 6631/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ж. “Български художник”, подадена чрез адв. С. Р. М., срещу определение на Софийски апелативен съд № 549/ 07.03.2013г. по ч.гр.д.№ 773/ 2013г., с което е потвърдено разпореждане №22862 от 26.11.2012г. на СГС, постановено по гр.д.№2192/2008г. С последното е върната подадената от Ж. “Български художник”- [населено място], въззивна жалба вх.№ 89692/03.09.2012г. против решение на СГС №1473/08.08.2012г., постановено по същото дело.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, оплакване за допуснати нарушения на процесуалния закон при постановяването му и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанията по т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд обуславящи изхода на спора процесуалноправни въпроси. Посочва като такива въпросите : 1/ следва ли при удължаване на срока по чл.63 ГПК, страната, поискала удължаването, да бъде уведомена по реда на ГПК; 2/ счита ли се за просрочен удълженият срок, ако страната, поискала удължаването, не е била уведомена, а в последствие е изпълнила указанията на съда; 3/ следва ли да се връчват съобщения на друг адрес при положение, че съдебният адрес е този, записан в исковата молба и не е променян изрично с друга молба; 4/ следва ли да се върне въззивната жалба ако е внесена държавната такса след удължаване на срока. Според жалбоподателя е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено като основание за допускане касационно обжалване на определението и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Позовава се на противоречива съдебна практика във връзка с третия въпрос като сочи Решение №296/ 23.09.1999г. на ВКС по гр.д.№ 139/1999г., в което е прието, че “след като призовката не е оформена по установения за това начин, не може да се приеме, че страната е била редовно призована за проведеното съдебно заседание; с това е нарушено правотой на участие в процеса,което е основание за отмяна на постановения съдебен акт” и Решение №1808-А от 01.11.1995г. на ВКС по гр.д.№2121/1995г., с което е прието, че “ нередовно оформената призовка е основание за отмяна на акта на съда”. Според касатора противоречието се състои в това, че в настоящия случай липсва каквато и да е призовка или съобщение, с която страната да е била уведомена за дадения нов срок за изпълнението на указанията.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Ж. „Български художник” [населено място] е подало въззивна жалба с № 89 692/03.09.2012 г. срещу решение № 1473/08.08.2012 година, постановено по гр. д. № 2192/2008 година по описа на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-5 състав. При извършване на служебната проверка по чл. 262 от ГПК съставът на Софийски градски съд е констатирал, че към същата не е бил приложен документ, удостоверяващ внасянето на дължимата се държавна такса. С оглед на това и на основание чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 261, т. 4 от ГПК с разпореждане от 11.09.2012 г. е дал на жалбоподателя едноседмичен срок от получаване на съобщението, за внасяне на дължимата се от него държавна такса в размер на 2 488.98 лева. Съобщението за това разпореждане е било връчено на Ж. „Български художник” [населено място] на 24.10.2012г. като определеният от съда едноседмичен срок е изтичал на 31.10.2012г. На 05.11.2012г. Ж. „Български художник” е подала молба с вх. № 113 849/05.11.2012г., с която е поискала продължаване на срока за внасяне на държавната такса. Съставът на Софийски градски съд е разгледал молбата на 07.11.2012г. и след като я е намерил за основателна с разпореждане от същата дата е продължил срока за внасянето на таксата до 16.11.2012г. Така продълженият срок е изтекъл на 16.11.2012 г., но до тази дата Ж. „Български художник” не е представила доказателства за внесена държавна такса. С оглед на това съставът на Софийски градски съд е преценил, че са налице предпоставките на чл. 262, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 261, т. 4 от ГПК и е постановил разпореждане за връщане на въззивната жалба. Това разпореждане е потвърдено с обжалваното определение на Софийски апелативен съд. Въззивният съд е приел, че нормата на чл. 251, т. 4 от ГПК изрично предвижда, че заедно с въззивната жалба се прилага и документ, удостоверяващ внасянето на дължимата се за жалбата държавна такса. Липсата на такъв документ води до приложението на чл. 262, ал. 1 от ГПК, а ако недостатъкът не бъде отстранен в законово установения срок жалбата подлежи на връщане по силата на изричната разпоредба на чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК. В случая жалбоподателят не е внесъл държавната такса по въззивната жалба нито в първоначално определения едноседмичен срок за това, нито впоследствие до изтичане на продължения от съда срок. Затова е обосновал извод, че постановеното от първостепенния съд разпореждане за връщане на жалбата е правилно и законосъобразно. Счел е за неоснователно твърдението на Ж. „Български художник” [населено място], че трябва да се приеме, че указанията на съда за внасяне на държавната такса са изпълнени в срок, тъй като не е бил уведомен за разпореждането, с което срокът е продължен. В тази връзка е посочил, че разпоредбата на чл. 63 от ГПК не предвижда задължение на съда да съобщи на страната за продължаването на срока, че по силата на чл. 63, ал. 2, изр. 2 от ГПК продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния срок като това действие не е поставено в зависимост от съобщаването на страната за продължения срок. Посочил е също, че страната, подала молба за продължаването на срока, е задължена сама да следи за произнасянето на съда по нея и за евентуално продължения срок, поради което евентуалното му пропускане ще се дължи на бездействие на самата страна, а не на съда. Въззивният съд е посочил и това, че внасянето на държавната такса и представянето й след като е изтекъл срокът по чл. 262, ал. 1 от ГПК, включително и след продължаването му по реда на чл. 63 от ГПК, а и след вече постановеното разпореждане за връщане на жалбата, не могат да доведат до отмяна на разпореждането, тъй като трябва да се приложи разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ГПК.
Определението на Софийски апелативен съд е от категорията определения по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК – определение, с което се оставя без уважение частна жалба, срещу разпореждане, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая формулираният от жалбоподателя въпрос “следва ли да се връчват съобщения на друг адрес при положение, че съдебният адрес е този, записан в исковата молба и не е променян изрично с друга молба” не може да обоснове извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване – такъв въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд, не стои в основата на решаващите изводи и с оглед на това не обуславя крайния изход на спора. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не специфичната такава, поддържана от жалбоподателя. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение във връзка с този въпрос на жалбоподателя.
Останалите три процесуалноправни въпроса, формулирани от жалбоподателя в изложението, обуславят крайното решение на съда. Те са взаимосвързани и касаят приложението на чл.63 ГПК като процесуална норма за продължаване на срока за извършване на определени процесуални действия от страната по делото. Не е налице обаче специфичната поддържана от жалбоподателя предпоставка за достъп до касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
На първо място жалбоподателят не е обосновал защо смята, че поставените процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. По принцип основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по поставените от жалбоподателя въпроси има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, в това число и задължителна такава, формирана от множество актове, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК, която не се нуждае от коригиране.
Въззивният съд е съобразил установената задължителна съдебна практика, че е длъжен служебно да съобщи на страната определения срок за извършване на процесуалните действия и в съответствие с изискванията на чл. 63, ал. 2 ГПК е приел, че съдът не е длъжен и не съобщава за продължаването му по искане на страната, тъй като продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния. Страната е длъжна сама да следи дали искането за продължаване на срока е уважено и с колко време, или е отхвърлено. Актът на съда, с което се уважава или отхвърля искане за продължаване на срок, не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната. Ако страната не извърши процесуалното действие в определения срок, тя не може да го извърши по-късно, нито да обжалва акта на съда, с който продължаването на срока й е отказано, а ако искането за продължаването на срока е уважено, страната може да извърши съответното процесуално действие след изтичането на срока, който й е съобщен до изтичането на продължения срок. При невъзможност и в този срок да изпълни указанията на съда, за нея съществува възможността да поиска ново продължаване на срока. В този смисъл са правните разрешения, дадени от състави на ВКС в производства по чл.274 ал.3 ГПК – Определение № 147 от 15.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 84/2010 г., III г. о., ГК; Определение № 351 от 15.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 347/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 79 от 4.02.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 24/2010 г., IV г. о., ГК; Определение № 425 от 21.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 441/2010 г., II т. о., ТК.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Софийски апелативен съд № 549/ 07.03.2013г., постановено по ч.гр.д.№ 773/ 2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: