Определение №693 от по гр. дело №182/182 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
 
№ 693
 
София, 06.07. 2009г.
 
  
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юни две хиляди и девета година в състав:
 
                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
                                    ЧЛЕНОВЕ:           БОЙКА ТАШЕВА
                                                                     МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
 
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 182 по описа за 2009г. и приема следното:
 
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К. М. като процесуален представител на Б. Х. В. от София срещу въззивното решение на Софийския градски съд от 29.VІІ.2008г. по в.гр.д. № 1627/2007г.
Ответниците по касационната жалба М. на в. р. и Н. служба за сигурност не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Софийският градски съд е отменил решението на Софийския РС от 02.ІІ.2007г. по гр.д. № 10513/2005г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Б. Хр. В. срещу МВР и срещу НСС в качеството й на евентуален ответник иск с правно основание чл.218 ал.1 от ЗМРВ /отм./ за присъждане на 6517лв., представляващи неизплатено брутно възнаграждение за периода м.май – м.ноември 2003г., и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за присъждане на 1700лв., представляващи мораторна лихва за периода м.май – м.ноември 2003г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по делото не е установено през процесния период между ищцата Р. В. /заместена след смъртта й по време на процеса от наследника й Б. В. / да е имало валидно служебно правоотношение. Съществуващото такова от 1998г. е прекратено със заповед № К-2597/21. Х.2002г., връчена на В. при отказ на 05.ІІ.2003г., влязла в сила на 22. ХІ.2004г. – денят на постановяване на окончателния съдебен акт на ВАС, 5 членен състав, по адм.д. № 8991/2004г., с който е оставена без разглеждане поради просрочване жалбата срещу нея. Заповед № К-737/26.ІІІ.2003г. за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение няма данни да е била връчена на В. , което е абсолютна предпоставка за влизането й в сила и обвързването на страните с последиците от издаването й. Но дори да се приеме, че тази заповед е връчена, по делото не е установено Р. В. да се е явила за реално изпълнение на длъжността в процесния период. При това положение по отношение на ответника не е възникнало задължение за плащане на възнаграждение, поради което не следва да бъде ангажирана отговорността му.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, депозирано на 14. Х.2008г. /настоящата инстанция не взема предвид изложението от 06. ХІ.2008г. – то е представено след изтичането на срока за касационно обжалване и във връзка с неправилно дадено от въззивния съд указание за посочване на практика, с която е в противоречие въззивното решение, въпреки, че в първото изложение касаторът не се позовава на такова основание за допускане на касационно обжалване/, относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – за същността, действието и обхвата на индивидуалния административен акт /заповедта № 737/26.ІІІ.2003г. за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение/, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Твърди се в тази връзка, че заповедта за отмяна не е заповед за назначаване по смисъла на чл.199 и чл.202 от ЗМВР и като такава подлежи на незабавно изпълнение, въпреки че надлежно е поискано да се посочи кога В. да се яви за изпълнение на длъжността й. Заповедта за отмяна е и заповед за възстановяването на предишната работа и е перфектен влязъл в сила от датата на издаването му индивидуален административен акт, без други условия за действието му. Прекратяването на този акт се извършва на ново основание – оттегляне, отменяне или изменение, каквото и до момента не е предприемано от ответниците.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно, и то се допуска, когато въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съществен е въпросът, от който зависи законосъобразното разрешаване на спора по делото и който, ако бъде разрешен по различен начин, би довел до различно решение по спора.
В разглеждания случай посоченият от касатора материалноправен въпрос е съществен по принцип, но не е такъв в разглеждания случай. Това е така, тъй като той не е решаващ за спора по делото. Решаващ за спора е изводът на въззивния съд, че Р. В. през процесния период не е изпълнявала реално длъжността, която е заемала преди заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, а възнаграждение се дължи само за положен труд. Но този извод касаторът не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес не би могло той да бъде подложен на касационна проверка. При това положение не е налице първата и основна предпоставка за допускане на касационно обжалване /произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос/, което не позволява извършването на преценка за наличието и на твърдяния допълнителен критерии за това – дали въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
 
ОПРЕДЕЛИ:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, ІV “Г” въззивен състав, постановено на 29.VІІ.2008г. по гр.д. № 1627/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
 

Scroll to Top