5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
София, 27.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1124/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от П. на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – П. и от адв.Й.Д. – процесуален представител на С. П. З. против решение № 250/19.12.2017 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 631/2017 год.,с което е потвърдено решение № 327/ 27.07.2017 год.на Пазарджишки окръжен съд ,постановено по гр.д. № 838/2016 год., с което П. на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на С. П. З. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.,претърпени от повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.152,ал.1,т.2,пр.1вр.ччл.26,ал.1 НК,за което е бил оправдан с влязла в сила на 14.06.2016 г.присъда,ведно със законната лихва,считано от подаване на исковата молба – 21.10.2016 г. до окончателното изплащане,като искът до пълния предявен размер от 290 000 лв. е отхвърлен.
Ищецът С. П. З. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата от 10 000 лв. до 290 000 лв., а ответникът по исковата молба П. на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.
В касационната жалба на П. на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , в резултат на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
В касационната жалба на С. П. З. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението,но неправилно е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди,като не е съобразил присъжданите обезщетения при сходни случаи .
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос относно претенция за обезщетение за причинени вреди по смисъла на чл.2,ал.1т.1,т.3 и т.4 ЗОДОВ,като се позовава на противоречие с решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.Позовава се бланкетно и на основанието по чл.280,ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че общата продължителност на наказателното производство е прекомерна – 5 год. и 9месеца,а престъплението за което е повдигнато обвинение е тежко по смисъла на чл. 93, т.7 НК. На ищеца по също време е било повдигнато обвинение и за друго тежко престъпление,за което е осъден,поради което е прието,че негативните преживявания се отнасят и за двете обвинения. Посочено е,че при определяне размера на обезщетението следва да се отчете обстоятелството,че въззивната инстанция е отменила оправдателната присъда и е осъдила ищеца,което естествено води до по големи страхове и притеснения за резултата от касацията и новото разглеждане на делото.Отчетено е,че е взета най-тежката мярка за неотклонение,която за известен период е била заменена с „Домашен арест“,но за тези мерки за неотклонение ищецът е обезщетен реално,чрез приложение на института на приспадане на дните, в които ги е търпял от наложеното наказание,за деянието за което е бил осъден,поради което е посочил,че взетите мерки за неотклонение не бива да бъдат съобразявани при определяне размера на обезщетението.Приел е,че наказателното производство е довело до обичайни нравствени,емоционални и психически, негативни изживявания – страх, несигурност, тревога,неудобство в обществото,без данни да се е отразило на здравето,семейния и социалния живот.За да определи справедливия размер на дължимото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът е отчел времевото проявление на всеки стресоген,както и неприятните душевни преживявания,накърняването на моралните и нравствени цености на ищеца,както и социалното му общуване и продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВКС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Това е съобразено от въззивния съд.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора- П. на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях състави на съда са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Бланкетно соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на въпроса, визиран в изложението,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 250/19.12.2017 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 631/2017 год .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: