2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
гр. София, 02.06. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2255 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 173/05.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2778/2014 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 4846/22.10.2014 г. по гр. дело № 4272/2014 г. на Варненския районен съд, са уважени, предявените от Е. С. Б. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 90/19.03.2014 г. на дружеството-жалбоподател, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „заварчик” при дружеството-жалбоподател и последното е осъдено да му заплати сумата 5 300 лв. – обезщетение за периода 25.03.2014 г. – 19.09.2014 г. от незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.04.2014 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) при безспорно установено, извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа през повече от два последователни дни, което е признато от работника, необходимо ли е работодателят в заповедта за прекратяване на трудовия договор, издадена на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, изрично да се позовава на издадената преди това заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”; и 2) допустимо ли е в случаите, когато връчването на заповедта за дисциплинарно наказание и заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение са изпратени по пощата с писмо с обратна разписка и този факт не се оспорва, само въз основа на признанието да се приема за установено, че е изпратена само заповедта за прекратяване на трудовия договор. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и поддържа, че въззивният съд е разрешил тези два материалноправни въпроса в противоречие с практиката на ВКС, във връзка с което сочи: решение № 642/12.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 676/12.10.2010 г. по гр. дело № 999/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/26.10.2011 г. по гр. дело № 1962/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 75/26.05.2010 г. по търг. дело № 838/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 322/07.11.2012 г. по гр. дело № 278/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 69/07.05.2013 г. по гр. дело № 372/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. С. Б. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с процесната заповед № 90/19.03.2014 г. на дружеството-жалбоподател, получена от ищеца на 25.03.2014 г., е прекратено едностранно трудовото правоотношение между страните, с налагането на дисциплинарно уволнение. Приел е и че тази заповед е била изпратена по пощата с обратна разписка и е получена на посочената дата, което се признава от ищеца, както и че той е запознат с тази заповед. Окръжният съд е установил и че в представената по делото, друга заповед № 88/18.03.2014 г. на работодателя, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за неявяване на работа през два последователни дни – 06.03.2014 г. и 07.03.2014 г., липсва отбелязване тази заповед да е връчена ищеца – лично или при отказ, както и че ищецът поддържа по делото, че тази втора заповед му е останала неизвестна. Въззивният съд е приел и че въпреки извършеното оспорване на това обстоятелство от страна на ответното дружество, което твърди по делото, че и двете заповеди били връчени едновременно на ищеца по пощата, то не е ангажирало доказателства в тази насока. В тази връзка в мотивите към обжалваното решение е посочено, че в представената по делото обратна пощенска разписка липсва отбелязване какво е съдържанието на пратката, вида и номера на документа и броя на заповедите в нея; че не е представена обратна разписка или други доказателства за връчването на заповед № 88/18.03.2014 г., както и че в другата заповед № 90/19.03.2014 г. не се съдържа изрично посочване или препращане към нея. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че твърденията на ответника-работодател, свързани с изпълнението на процедурата по чл. 195 от КТ – за издаване на мотивирана заповед за налагане на дисциплинарното уволнение и за връчването й на ищеца, са останали недоказани по делото. С оглед това е споделен и крайният извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на процесното дисциплинарно уволнение.
Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, и двата изведени от касатора материалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи на окръжния съд за незаконосъобразността на процесното дисциплинарно уволнение и не са от значение за изхода на правния спор между страните, поради което и двата въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият правен въпрос, изведен и формулиран от жалбоподателя, изхожда от хипотеза, при която дисциплинарното нарушение е безспорно установено и признато от страна на ищеца по делото – обстоятелства, каквито изобщо не са обсъждани в обжалваното въззивно решение, предвид приетото от окръжния съд, че процесното дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно наложено, тъй като връчената на ищеца заповед № 90/19.03.2014 г. не отговаря на изискванията на чл. 195 от КТ за нейното мотивиране, поради което съдът не е обсъждал по същество дали е извършено дисциплинарно нарушение. Втората част от този правен въпрос (необходимо ли е работодателят в заповедта за прекратяване на трудовия договор, издадена на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, изрично да се позовава на издадената преди това заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”) също е без значение за спора по делото. Въззивният съд е изтъкнал липсата на такова препращане между двете заповеди, не като липса на необходимо такова изискване към тях, а единствено във връзка с липсата и на каквито и да било други доказателства относно това мотивираната заповед № 88/18.03.2014 г. да е била връчена на ищеца или той да е узнал по някакъв начин за нея.
Вторият правен въпрос в изложението на касатора изхожда от хипотеза, при която, и двете заповеди са изпратени по пощата с писмо с обратна разписка до ищеца, и този факт не се оспорва от него. В случая не е налице и такава хипотеза. Както вече беше посочено, въззивният съд е приел за безспорно и признато по делото от страна на ищеца обстоятелството, че напълно немотивираната процесна заповед № 90/19.03.2014 г. му е била връчена по пощата, но че ищецът поддържа, че му е останала неизвестна другата – мотивираната заповед № 88/18.03.2014 г., която също е представена по делото, но без доказателства да е връчена по някакъв начин на ищеца, при доказателствена тежест за ответника-работодател да установи всички предпоставки за законосъобразност на уволнението.
Отделно от гореизложеното, по никой от двата правни въпроса, изведени и формулирани в изложението на жалбоподателя, не е било допуснато касационното обжалване и съответно – никой от тези два правни въпроса не е разрешен по реда на чл. 290 от ГПК с никое от посочените и представени (в преписи) от касатора, решения на ВКС, изброени по-горе; като и конкретните правни спорове, по които са постановени тези решения, са съществено различни от правния спор по настоящото дело. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение по никакъв начин не противоречи на приетото в тези решения на ВКС.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя, общи и допълнително основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 173/05.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2778/2014 г. на Варненския окръжен съд – в обжалваната част, с която са уважени, предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и 2 от КТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.