О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
гр. София, 25.10.2012 г.
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.д. № 620 по описа за 2012 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. Г. Ш.,подадена чрез адв. Б. от АК – Б., срещу определение №214 от 12.06.2012г., по гр.д. № 395/2012г., по описа на ВКС, І ГО, с което е оставена без разглеждане подадената от него касационна жалба вх. № 1857 от 04.04.2012 г. срещу въззивно решение от 28.02.2012 г. по в. гр. д. № 546/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд и е прекратено производството по гр. д. № 395/2012 г. по описа на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о.
С частната жалба се излагат съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, както и нарушение на процесуалните правила. Поддържа се от жалбоподателя, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е неприложима по искове за защита на собствеността, която е гарантирана от Конституцията на Република България и ЕКЗПЧОС , тъй като касае само исковете за парични вземания, а приложението й води и до нарушение на чл.10 ал.1 от ЗСВ, според който гражданското съдопроизводство е триинстанционно, като го лишава от една инстанция. Застъпва и становище, че правото на обжалване не може да зависи от данъчната оценка на имота, определена в друго време,за други нужди и по други критерии, която е различна от действителната стойност на същия и съставлява субективния интерес на обжалващия. Според жалбоподателя с оглед предмета на иска по чл.53 ал.2 ЗКИР процесуалната допустимост на касационната жалба не може да бъде преценявана в контекста на чл.280 ал.2 ГПК и поради това, че е невъзможно да се определи цената на иска към момента на изработване на кадастралния план. Искането е за отмяна на определението и продължаване на съдопроизводствените действия по подадената касационна жалба.
Ответните страни Г. И. Ш. и Е. Г. Ш. не вземат становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Разгледана по същество е неоснователна.
С решение от 28.02.2012 г. по в. гр. д. № 546/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд по иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР е признато за установено, че при изработването на кадастралния план на [населено място] от 1987 г. е допусната грешка при заснемането на вътрешната дворищнорегулационна линия между парцел VІІІ-690 и VІІ-689 от кв. 66, която не е приложена правилно на място и че Г. И. Ш. и Е. Г. Ш. са собственици на 25 кв. м., които неправилно са заснети като част от имот пл. № 689 кв. 66. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответника по иска И. Г. Ш.. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е недопустима, оставил е същата без разглеждане и е прекратил образуваното по нея пред ВКС производство.
За да постанови този резултат съставът на съда е констатирал, че касационната жалба е подадена на 04.04.2012 г. при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от същата дата. Според тази разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Съобразявайки процесуалното правило, че цената на предявения иск се определя към момента на подаване на исковата молба, с оглед действащия към този момент процесуален ред, обстоятелството, че в разглеждания случай исковата молба е подадена на 22.12.2010 г., при което положение приложима е нормата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК /от 2007 г./,както и че съгласно удостоверение изх. № 468 от 20.10.2010 г. на Общината [населено място], приложено на л. 4 от първоинстанционното дело, данъчната оценка на имота на ищците е 3 521.40 лева, а на заявената в исковата молба площ от 45 кв. м. – 64.80 лева /при данъчна оценка 1.44 лева за 1 кв. м./, е обосновал извод, че цената на иска е под 5 000 лева, поради което разглежданият случай попада в изключението по чл. 280, ал. 2 ГПК и касационната жалба е недопустима.
Определението е правилно.Съображенията за това са следните:
Чл. 280 ал. 2 ГПК предвижда критерий – установен минимален праг на цена на иска от 5000 лева, който изключва приложното поле на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд, с цена на иска под 5000 лева. Касационната жалба е депозирана в окръжния съд на 04.04.2012г., поради което с оглед разпоредбата и по аргумент от § 25 от ПЗР на ЗИД на ГПК /ДВ бр. 100/2010 г./, по отношение на подадената касационна жалба следва да се приложи разпоредбата на чл. 280 ал. 2 от ГПК, в редакцията от 21.12.2010 г. С оглед данните по делото в процесния случай цената на иска е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване.
Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че цената на иска следва да се съизмерва не с данъчната оценка на имота, представена при предявяване на иска, а с пазарната цена на конкретно претендираното вещно право. Разпоредбата на чл. 69 ГПК установява процесуалните правила, въз основа на които се определя цената на иска, като изрично предвижда, че по искове за собственост върху имот размерът на цената на иска е данъчната оценка на имота и само ако няма такава – пазарната цена на вещното право. Цената на иска според чл.70 ГПК се определя към момента на неговото предявяване и се посочва от ищеца, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Срокът е установен по съображения за правна сигурност, тъй като цената на иска е от значение не само за определяне на държавната такса, но и обуславя родовата подсъдност на делото. След този момент посочената от ищеца или определената от съда в случай на несъответствие цена на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен в случай на изменение на размера на иска по реда на чл.214 ГПК. Настъпилите в течение на процеса промени в данъчната или в пазарната оценка на спорното право, не влияят върху цената на иска. В тази връзка неоснователен е и доводът на жалбоподателя за неприложимост на нормата на чл.280 ал.2 ГПК и поради това, че е невъзможно да се определи цената на иска към момента на изработване на кадастралния план. Действително искът по чл.53 ал.2 ЗКИР е иск за установяване право на собственост към минал момент – момента на влизане в сила на кадастралния план върху спорната площ, за която се твърди, че не е заснета, или, че е неправилно заснета. Той е оценяем, защото предпоставя наличието на спор за материално право. Неговата цена представлява данъчната оценка на недвижимия имот /дворното място/, част от който е предмет на установяване правото на собственост, поради незаснемането или неправилното му заснемане при влизане в сила на кадастралната карта. Съгласно общите процесуални правила обаче цената се определя не към този минал момент, а към момента на предявяване на иска.
Неоснователно е и становището на жалбоподателя, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е неприложима по искове за защита на собствеността, която е гарантирана от Конституцията на Република България и ЕКЗПЧОС , тъй като касае само исковете за парични вземания, а приложението й води и до нарушение на чл.10 ал.1 от ЗСВ, според който гражданското съдопроизводство е триинстанционно, като го лишава от една инстанция. На първо място, както е посочил и предходният състав на ВКС, съдебната практика, след известни колебания, трайно приема, че след като законодателят не е предвидил изключение за определена категория правни спорове, то разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е относима както към делата по парични искове, така и към тези за вещни права върху недвижими имоти. С това се преодоля становището на отделни състави на Върховния касационен съд, че след като защитата на собствеността е конституционно гарантирана, то критерият “цена на иска” е неприложим при преценката за достъпа до касационно обжалване по споровете за собственост. На следващо място, съгласно разпоредбите на ГПК /ДВ, бр. 50/2007 г./, в сила от 1.08.2008 г., исковото производство е триинстанционно, като касационната инстанция е трета редовна такава, но не е уредена като задължителна. Касационното производство може да бъде надлежно проведено, само и доколкото е допуснато от съда при определените за това условия – чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Доколкото третата инстанция е уредена като факултативна инстанция и тази уредба, съгласно Решение № 4/16.06.2009г. т. Г на КС по к. д. № 4/2009 г., е в съответствие с Конституцията на Република България, доводът на жалбоподателя не може да бъде споделен.
По изложените съображения и на основание чл. 278 във вр. с чл. 274, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №214 от 12.06.2012г., постановено по гр.д. № 395/2012г., по описа на ВКС, І ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: