5
5
Определение по т. д. № 431/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 431/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№696
С., 11.11.2011 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: Д. П.
Т. К.
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Р. т. д. № 431 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от М. Г. Т. от [населено място] чрез процесуалния й пълномощник адв. П. Н. срещу въззивно решение № 1029/ 30.12. 2010 г. по гр. д. № 303/2010 г. на Софийски апелативен съд, с която е отхвърлен предявеният от нея иск с правно основание чл. 254 ГПК /отм./ срещу [фирма], [населено място] за недължимост на сумата 30 000 лева на основание запис на заповед от 27.09.2007 г. с падеж 04.10.2007 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост /чл. 281, т. 3 ГПК/.
В приложение към касационната жалба се съдържа изложение на основанията за касационно обжалване по приложно поле на решението, подведени от касатора по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Жалбоподателят е формулирал три процесуалноправни въпроса, като твърди се, че спорът е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, позовавайки се на Решение 1414/29.10.2003 г. по гр. д. № 2264/2002 г. ВКС, ІІ т. о. и решение № 229/28.02.2003 г. по гр. д. № 899/2000 г. на ВКС, V г. о.
Визира се и т. 3 на чл. 280 ГПК, тъй като, според касатора, посочените правни въпроси не само са от значение за изхода на делото, но и разглеждането им ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба е изразил становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли отрицателния установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за недължимост на сумата 30 000 лв. по запис на заповед, Софийски апелативен съд е приел, че ищцата, с оглед последиците от разпределението на доказателствената тежест в процеса, следва да понесе неблагоприятните последици от недокзаване на ползващите я факти. Съдът е счел, че след като в исковата си молба ищцата се позовава на заплаха, принуда и насилие, упражнени над нея при подписване на записа на заповед от 27.09.2007 г., за тези свои твърдения тя носи доказателствена тежест, т. е. следвало е да проведе пълно и главно доказване на фактите, от които черпи изгодни последици.
В мотивите на обжалвания съдебен акт е прието, че в случая за ответника е достатъчно да проведе непълно насрещно доказване, с което цели да се обезсили главното доказване, като ответникът е доказал изгодните за него факти, посредством свидетелски показания, които са обсъждани в съдебния акт.
Поставеният като първи процесуалноправен въпрос за това “следва ли при оспорване на фактическите констатации в подписано между страните споразумение всяка от тях да докаже неизгодните за нея факти и какво е разпределението на доказателствената сила“, не съставлява правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и процесуалноправният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловен от правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведен в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване.
В мотивите на решението и в рамките на своята правораздавателна дейност, съдът е обсъдил подробно събраните доказателства, посочил е разпределението на доказателствената тежест, отчитайки обстоятелството, че е предявен отрицателен установителен иск, разбира се при съобразяване на въведените факти и твърдения в исковата молба. Съдът е обосновал становището си за това, защо счита отрицателният установителен иск за неоснователен, маркирайки че в исковата молба ищцата е въвела като твърдение, че е била принудена от управителката на търговското дружество [фирма] чрез заплашване и чрез възбуждане на основателен страх за здравето и живота да подпише записа на заповед.
Представеното от ответника споразумение, носещо подписите на страните по делото, нотариално заверени, по своята правна характеристика съставлява частен свидетелстващ документ, който удостоверява неизгодни за ищцата факти, и като такъв той има обвързваща съда материална доказателствена сила, спрямо лицето, което ги е подписало. Този документ има силата на извънсъдебно признание и преценката досежно характера му е в съответствие с константната съдебна практика.
След като жалбоподателката е оспорвала верността на материализираното в този документ, т. е. съществуването или несъществуването на определени отразени в него факти, нейно е било задължението да ги обори с допустими от закона доказателствени средства.
По формулирания втори въпрос: за служебното задължение за решаващия съд да следи за нищожността на споразумението също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Подобна теза не е била излагана от жалбоподателката в хода на разглеждане на делото пред инстанциите по съществото на спора, нито в исковата молба се съдържа аргументиране на нищожност на каузалната сделка и след като нищожността /неясно в коя от законовите хипотези на чл. 26 ЗЗД/ не е въведена като предмет на делото по надлежния ред, не би могло същата да бъде предмет и на решението на възивния съд.
По отношение на третия поставен от жалбоподателя въпрос: “има ли задължение съдът да изследва дали вземането по каузалната сделка, във връзка с която е издаден записът на заповед, съществува или не?” същият е фактически въпрос, свързан с доказване на релевантните факти и обсъждане на събраните по делото доказателства. Оплакванията в тази насока са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 на ГПК, които обаче не могат да се квалифицират, като основания за допускане на обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Представената към изложението съдебна практика съдържа разрешение на определени правни казуси, при които страните са въвели различни правни твърдения и са използвали различни правни средства за процесуална защита. В тази насока е налице произнасяне на ВКС по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г., ТК, ІІ отделение; Решение № 119/08.07.2011 г. по т. д. № 1160/2010 г., ІІ отд.; Решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г., ТК, І отд.
Всъщност доводите на касатора за допускане на касационно обжалване се свеждат до твърдяни и в касационната жалба нарушения на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост, които са основания за касиране, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но сами по себе си не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по приложно поле.
При този изход на съдебното производство, предвид направено искане за присъждане на разноски от ответника по касационната жалба и представен към отговора на жалбата списък на разноските и договор за правна защита и съдействие с адв. Д. К., на ответното дружество [фирма], [населено място] следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2 000 лв.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1029/30.12.2010 г. по гр. д. № 303/2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Г. Т., ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма], [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 2 000 /две хиляди/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: