О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№696
гр. София, 26.07.2016год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 3653 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. Д. П., чрез процесуалния представител адв. Н. Б. срещу решение № 2801/27.04.2015г. по в.гр.д. № 13329/2014г. на Софийски градски съд, ГО, II-д въззивен състав, с което е потвърдено решение № ІІ-54-121/12.05.2014г. по гр.д. № 23903/2013г. на СРС, 54 състав за признаване за установено, че касаторът дължи на М. И. М. сумата от 20 000 лв., представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 16.12.2011г. с падеж 30.06.2012г., ведно със законната лихва върху същата сума от 03.08.2012г. до плащането, за което има издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 37406/2012г. на СРС, 54 състав .
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията М. И. М. не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковата молба по чл.422 ГПК е допустима, тъй като ищецът, който се позовава на вземане по запис на заповед не е длъжен да сочи основание за поетото от издателя задължение за плащане по ценната книга и да доказва възникването и същестувването на каузално правоотношение, изпълнение на задължение по което се обезпечава с ценната книга. В случая се релевира единствено вземането по ценната кинга като никоя от страните не въвежда наличие на каузално правоотношение. СГС е счел, че единственото възражение срещу записа на заповед направено от издателя е, че не е подписал същата. В тази връзка въззивната инстанция е приела за неоснователни оплакванията на въззивника, сега касатор за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Пред СРС е било изслушано заключение на СПЕ, допусната по искане на касатора, което той не е оспорил, със задача, поискана и с въззивната жалба, поради което СГС е отхвърлил доказателственото искане във връзка с нова СПЕ. Въззивният съд е заключил, че се вземането по процесната запис на заповед е установено и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: Установителният иск за съществуване на вземането по чл.422,ал.1 ГПК подлежи ли на разглеждане в особено производство, в което не се прилагат правилата на общия исков процес? Какъв е фактическият състав, върху който се формира силата на пресъдено нещо, ако ищецът в производството по чл.422, ал.1 ГПК , чието вземане е удостоверено с несъдебно изпълнително основание, не излага фактите, от които произтича вземането му? Повтаря ли исковото производство заповедното производство в тази хипотеза? Същите въпроси са въведени при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК.
Така изложени въпросите са поставени в контекста на развитите от касатора оплаквания по касационната жалба: че не му е осигурено равно право на защата, тъй като при липсващи твърдения от ищеца не е могъл като ответник да организира защитата си; въззивният съд е приел, че спорното правоотношение съществува без оглед на конкретно правоотношение, от което произтича; ищецът е длъжен да изложи твърдения, по които ответникът да се защити, а не обратното, в противен случай в исковия процес по чл.422 ГПК се повтаря дейността, която извършва и заповедният съд.
ВКС намира, че по повдигнатите въпроси не е осъществено допълнителното основание по чл.280,ал.1 т.3 ГПК. С цитираното от въззивния съд и от касатора ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС се преодолява създадена разнопосочна практика по приложение на нормите в гл.37 Заповедно производство на част V от ГПК. В разяснителните мотиви на ТР се приема, че предмет на делото в производството по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между страните по повод и във връзка с което е издаден записа на заповед. С така цитираната съдебна практика се е съобразил и въззивният съд, постановявайки обжалвания съдебен акт. Следва да се добави, че ненавеждането на каузално правоотношение не означава, че претендираното вземане е без основание, тъй като то възниква в резултат на едностранната правна сделка – запис на заповед. От абстрактния й характер не може да се извежда довод за липса на основание. Дейността на исковия съд по чл.422 ГПК не е повторение на проверката, която извършва заповедния съд. Последният при заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на осн. чл.418, ал.2 ГПК проверява само от външна страна дали документът запис на заповед е редовен и удостоверява подлежащото на изпълнение вземане срещу длъжника. Едва в исковото поризводство по чл.422 ГПК при участие и на двете страни, при равна възможност за упражняване на процесуални права те могат да навеждат в еднаква степен доводи за наличие на каузално правоотношение и релативни възражения по него, а така също ответникът може да въвежда и възражения по отношение действителността на записа на заповед, независимо от произнасянето на заповедния съд и издадената от него заповед за изпъленние по чл.417 ГПК. В случая касаторът е упражнил предоставените му от закона процесуални права и е направил единствено оспорване на подписа си за издател на записа на заповед. Дали евентуално са допуснати процесуални нарушения с оглед доказателствените искания и дали е обоснован изводът на въззивния съд за недоказване на това възражение е въпрос на преценка по същество на касационната жалба, не и предмет на произнасяне от касацинната инстанция в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на СГС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2801/27.04.2015г. по в.гр.д. № 13329/2014г. на Софийски градски съд, ГО, II-д състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: