5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
гр. София 17.09.2019 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 22 юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ЗОЯ АТАНАСОВА
гр.дело № 1274 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Б. С. П., чрез адв. Н. Г., срещу решение № 1534/11.12.2018 г. по гр. дело № 2399/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 2870/17.07.2018 г. по гр.д. № 9765/2017 г. на Районен съд – Пловдив, в частта, с която Б. С. П. е осъден да заплати на И. Г. Д. сумата за разликата от 6 960 лева до 14 640 лева, последната представляваща разлика между сумата от 15 890 лв. – обезщетение за имуществени вреди от престъпление по чл. 252, ал. 2, предл. 2 във вр. с ал. 1 НК, намалена със сумата от 1 250 лв., която сума е погасена чрез прихващане на основание чл. 103 и сл. ЗЗД до размера на по-малкото насрещно вземане, ведно със законна лихва върху сумата от 14 640 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.06.2017 г. до окончателното ? заплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове за разликата над 6 960 лв. до присъдения размер от 14 640 лв. /или за сумата от 7 680 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.06.2017 г. до окончателното ? заплащане.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани правните въпроси: 1. „Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“ и 2. „Установеният в наказателното производство размер на причинените от престъпното деяние вреди, когато е елемент от фактическия състав на престъплението, обвързва ли гражданския съд със задължителна сила?“. Жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 23/07.06.2017 г. по гр.д. № 2669/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., а вторият в противоречие с решение № 135/13.10.2014 г. по т.д. № 3945/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 25/17.03.2011 г. по т.д. № 411/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 22/05.05.2011 г. по т.д. № 368/2010 г. на ВКС, I т.о. и решение № 178/22.06.2017 г. по гр.д. № 3690/2016 г. на ВКС, IV г.о.
Ответникът по касационната жалба И. Г. Д. в писмен отговор, подаден чрез адв. Н. С., е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен от И. Г. Д. против Б. С. П. осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение на причинените на ищеца имуществени вреди от престъпление по чл.252, ал.2, пр.2 вр. с ал.1 НК, като спорът пред Окръжен съд- Пловдив е за разликата от 6 960 лева до 14 640 лева .
От фактическа страна е прието, че с протокол по н.о.х.д. № 1707/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив за одобряване на споразумение при решаване на делото относно ответника Б. С. П. е признато, че същият е извършил виновно престъпление по чл. 214, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК за това, че за времето от м. декември 2014 г. до 22.05.2015 г. в условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага е принудил ищеца И. Г. Д., чрез сила и заплашване да извърши нещо противоправно на волята му, а именно да даде на ответника сума в общ размер от 7 680 лева, както и че ответникът е извършил виновно престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. с ал. 1 НК, за това, че през периода от м. август 2012 г. до м. януари 2015 г. в [населено място] като физическо лице, без съответно разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, като е предоставял парични кредити /заеми/ на физически лица срещу получаване на лихва, за която дейност се изисква такова разрешение, съгласно чл. 2, ал. 1 и чл. 2, ал. 5 от Закона за кредитните институции /обн.ДВ бр.59 от 21.07.2006г., в сила от 01.01.2007г./, като е предоставял на различни лица парични средства под формата на кредити срещу получаване на лихва, срещу задължението за връщането им. Съответно по отношение на ищеца през периода м.март 2013 г. – м. октомври 2014 г. в [населено място] двукратно е предоставил кредити без определен срок за погасяване при лихва в размер на 30% месечно, като общият размер на изплатеното от И. Г. Д. по тези кредити /лихви и глоби/ възлизат на сумата 15 890 лева.
От правна страна е прието, че съгласно чл. 300 ГПК гражданският съд е обвързан с установеното в наказателното производство относно наличието на извършено деяние, неговата противоправност и виновността на дееца, които съставляват елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, а в случая с оглед вида на престъпленията, установени се явяват по вид и размер причинените от извършването им вреди на ищеца. Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията на въззивника Б. С. П.. Прието е, че причинените на И. Г. Д. имуществени вреди от престъплението по чл.252, ал.2, пр.2 вр. с ал.1 НК са в общ размер от 15 890 лева, от който размер е приспаднат размера на действителното задължение на ищеца към ответника по сключения между страните заемен неформален договор в размер от 1250 лева, а остатъкът за сумата от 14 640 лева съставлява причинените на ищеца вреди от посоченото престъпление. Тези имуществени вреди, съставляват определената върху тази главница от 1250 лева лихва в размер на 30% месечно при изплатен общ размер от ищеца на ответника за тези лихви сума в размера на сумата 15 890 лева за периода м. март – м. октомври. Те са резултат от заплатени от ищеца лихви върху дадени от ответника в заем на ищеца двукратно суми през м. март 2013 г. в размер на 1000 лева и през м. октомври 2014 г. в размер на 250 лева. Във връзка с оплакванията на Б. С. П., че на И. Г. Д. не му се следва сумата в присъдения размер от 6 960 лева до 14 640 лева, тъй като същата била възстановена в досъдебното производство, както и че в описанието на престъплението по чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. с ал. 1 НК посоченият период м. март 2013 г. – м.октомври 2014 г. не бил период, в който е платена тази сума, а период, в който били предоставени двукратно кредитите, както и че обстоятелството, че сумата 7 680 лв. била посочена веднъж отделно като имотна вреда било поради особеността, че тази част от платените на Б. Г. П. лихви и глоби в периода м. декември 2014 г. до 22.05.2015 г. са включени в състава на престъплението принуда е прието, че установените със съдебния акт на наказателния съд имуществени вреди, причинени на ищеца от ответника за признатото престъпление по чл.214, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 НК общо за сумата от 7 680 лева, за която се сочи от жалбоподателя да е възстановена от същия на ищеца, не е предмет на настоящия правен спор между страните. Посочил е, че сумата 7680 лв. е причинена имотна вреда на ищеца за периода от извършеното в условията на продължавано престъпление спрямо ищеца, съставляващо принуда с цел извличане на имотна облага за периода м.декември 2014 г. до 22.05.2015 г., както следва: за м. декември 2014г. – в размера от 3 350 лева, м. януари 2015 г. – в размер на 630 лева, за м. февруари 2015 г. – в размер на 1 200 лева, за м.март 2015 г. – в размер на 500 лева, на 15 май 2015 г. – в размер на 100 лева и на 22.05.2015 г. – 1000 лева, поради което доводът за наличие на дублиране на присъдената сума със сумата от 7 680 лева е приет за неоснователен.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т.1 ГПК по първия правен въпрос. По отношение на този въпрос следва да се посочи, че трайно и безпротиворечиво в практиката на Касационния съд, вкл. и в Тълкувателно решение № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, се приема, че въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, което може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи /решение № 63/2015 г. по т.д. №.674/2014г., ІІ т.о., решение № 186/2015г. по гр.д. № 4465/2014, ІV г.о./. Въззивният съд трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и не може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Въззивният съд следва да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр.д. № 853/2016 г. по описа на ВКС, ІІ г.о./ В този смисъл е и цитираното от жалбоподателя решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о, както и решение № 23/07.06.2017 г. по гр.д. № 2669/2016 г. по описа на ВКС, II г.о., постановени по чл.290 ГПК. При постановяване на въззивното решение Окръжен съд – Пловдив е съобразил посочената трайна и безпротиворечива практика на касационната инстанция, обсъдил е подробно възраженията и доводите, съдържащи се във въззивната жалба и е достигнал до обосновани изводи, а несъгласието на жалбоподателя с крайния резултат не може да обуслови наличие на основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По втория въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайна съдебна практика на ВС /Решение № 896/26.03.1971г. по гр.д.№ 130/1971г. на І г.о., Решение № 2293 от 15.11.1976 по гр.д.№ 1789/76 на І г.о., Решение № 53 от 02.11.1981г. на ОСНК на ВС, Решение № 3421/18.01.1980г. по гр.д.№ 1366/1979г.-І г.о., Решение № 2759/26.09.1981г. по гр.д.№ 2095/1981г.-І г.о./ е, че влязлата в сила присъда относно размера на причинените вреди формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския съд, само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението. Когато деянието не обхваща във фактическия си състав размера на щетата, приетото в присъдата не е задължително. Констатации за други факти, които не са елемент от престъпния състав, не се ползват със силата на пресъдено нещо и нямат обвързваща сила. При спор, страните в гражданския процес могат да установят вида и обема на щетата с допустимите доказателства. Становището, че обективните граници на силата на пресъдено на присъдата обхващат само изчерпателно посочените в разпоредбата на чл. 300 ГПК обстоятелства последователно е проведено и във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 25 от 17.03.2011г. по т.д.№ 411/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 22 от 05.05.2011г. по т.д.№ 368/2010г. на І т.о. на ВКС и решение № 135/13.10.2014 г. по т.д. № 3945/2013 г. по описа на ВКС, I т.о. Въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи с тази практика на ВКС. Отделно следва да се отбележи, че съдът изрично и ясно е разграничил претендираните имуществени вреди във връзка с двете престъпления, за които Б. С. П. е признат за виновен и е посочил, че в случая предмет на спора е дължимостта на обезщетение във връзка с престъплението по чл. 252, ал.2, пр.2 вр. с ал.1 НК.
Като взема предвид изложеното съдът намира,че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив по касационната жалба на Б. С. П., чрез адв. Н. Г..
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 1 100 лева за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 1534/11.12.2018 г. по възз.гр.дело № 2399/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив по касационна жалба вх. № 4801/13.02.2019 г, подадена от ответника Б. С. П., [населено място],[жк], чрез адв. Н. Г., съдебен адрес, [населено място], [улица], ет. 1, ап. 4, чрез адв.Н.Г..
Осъжда Б. С. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк] да заплати на И. Г. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], вх. Б, ет. 1 сумата от 1 100 лева /хиляда и сто лева/ – разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение,
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: