8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
София, 27.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от П. на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – П. и от адв.И.З. – процесуален представител на И. Т. И. против решение № 179/05.10.2017 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 390/2017 год.,с което е потвърдено решение № 102/ 03.04.2017 год.на Окръжен съд- Стара Загора постановено по гр.д. № 70/2016 год., с което П. на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на И. Т. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., поради повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл.293,ал.1 НК,по което е постановена оправдателна присъда,ведно със законната лихва,считано от 16.05.2014 год. до окончателното й изплащане,като искът за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен.
Ищецът И. Т. И. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата от 3 000 лв. до 100 000 лв.,т.е.за сумата от 97 000 лв., а ответникът по исковата молба П. на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетения на ищеца.
В касационната жалба на П. на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси : 1.Относно необходимостта от излагане на собствени мотиви от страна на въззивния съд,за който се сочи противоречие с т.19 от ТР № 1/ 04.01.2001г.на ВКС,ОСГК;2.Относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди,при отчитане на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС; 3.Относно съдържанието на понятието „справедливост” и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от И. Т. И.,чрез пълномощника му адв.Н.М., в който се оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
В касационната жалба на И. Т. И. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение,поради допуснати съществени процесуални нарушения,изразяващи се в лаконичността и схематичността на изложените съображения по спорното материално право – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1.В съобразителната част на решението,въззивният съд бил ли е длъжен да изложи и прецени всички правнорелевантни факти,от които произтича субективно право,свързано с обезщетението на неимуществените вреди в хипотезата на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ.Позовава се на противоречие с решение на ВКС,ІV г.о.постановено по гр.д.№ 761/2010 г.,с твърдение,че са посочени общо и изброително отделни обстоятелства имащи значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 2.Продължилото три години и два месеца наказателно производство за принуждаване към лъжесвидетелство представлява ли „разумен срок”по смисъла на чл.6,ал.1,т.1 от Е. конвенция за защита правата на човека и основните свободи,който да обуславя определяне на обезщетение по справедливост в хипотезата на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ в занижен размер или следва да определи по-висок размер,с оглед по-голямата продължителност на търпените морални вреди.3.Завишава ли се характера и интензитета на причинените увреждания в посочената по-горе хипотеза от обстоятелството,че воденото наказателно производство по чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е предизвикано от лична злонамереност на представител на ответника – прокурор в РП-Стара З.,която е демонстрирана пред пострадалия.4.Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди,настъпили в резултат от незаконно обвинение,при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди,съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установено по делото,релевантни,конкретни обстоятелства,както и техния принос и значение,като критерий за точното прилагане на принципа за справедливост.По последните поставени три въпроса се позовава на противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д.№ 403/2016г. и гр.д.№ 6687/2014г. 5.При определяне на претърпените морални,неимуществени вреди от значение ли е,че в резултат от незаконно обви5нение е увредена професионалната реализация на ищеца,защото тя е пряко засегната от проведеното против него незаконно наказателно производство,като отделен значим фактор за оценка размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди.6.Не налага ли този фактор – засегнатата в негативен план професионална реализация на лицето,претендиращо обезщетението,от проведеното против него незаконно наказателно производство,определяне на по-висок размер на настъпилите за това лице неимуществени вреди.Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 2378/2014 г. на ВКС.Мотивира основанието по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК с многобройни нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото,както и при изготвяне на решението,както и очевидно неправилното приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.
Касационната жалба на П. на РБ е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Подадена е преди влизане в сила на измененията в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
Касационната жалба на И. Т. И. е постъпила в съда на 10.11.2017 г. след влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което подлежи на разглеждане по новия ред. Подадена e в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение,подлежащо на касационно обжалване,а касаторът е легитимирана страна да обжалва постановеното решение, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела,че наказателното производство против И. е продължило около три години и два месеца,без да е налагана мярка за процесуална принуда и е завършило с постановяване на оправдателна присъда от 15.01.2014г.,потвърдена с решение № 46/16.05.2014 г. по внохд № 61/2014г.на ОС-Сливен,поради което предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е основателен и доказан.Спорен между страните е въпросът относно размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди.За да определи справедливия размер, съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство,тежестта на повдигнатото обвинение по чл.293,ал.1 НК,преживените притеснения, неудобство и дискомфорт,както и нарушаване на служебната му репутация на адвокат,приема на медикаменти,с оглед увреденото му физическо здраве и психика.Освен това е отчел и факта,че до приключване на наказателното производство срещу И. се е водило и друго наказателно производство по обвинение за тежко умишлено престъпление,което все още е висящо и по което е била взета мярка за неотклонение”задържане”. Съобразил е гласните доказателства в относимата им част-относно психическото състояние и отражението върху работата му на адвокат.
По касационната жалба на П. на Република България
По първия от поставените въпроси не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора- П. на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви как всяко от установените обстоятелства се отразява върху размера на обезщетението.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по поставените втори и трети въпроси,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВКС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва.
По касационната жалба на И. Т. И.
Не е налице поддържаното основание във връзка с първия поставен въпрос „ за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция”.Идентичен по съдържание е и поставения четвърти въпрос. Така поставени въпросите не са правни по смисъла на чл.280 ГПК. По същество представляват оплакване за неправилност на съдебния акт поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Следва да се посочи и това, че съдът е изложил в мотивите си какво приема за установено и въз основа на какви доказателства. Посочил е и кои факти счита за относими към въпроса за определяне размера на обезщетението, отчел е деянието, за което ищецът е бил обвинен и впоследствие оправдан. По поставените втори и трети въпрос въззивния съд не е давал правни разрешения,поради което същите са неотносими.Последните два поставени въпроса не са разрешени от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които ВКС се е произнесъл също по искове с правно основание чл. 2,ал.1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.Не е налице и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – правният въпрос да е разрешен в противоречие с актовете на Конституционния съд на РБ или на Съда на Е. съюз. Касаторът не е обосновал наличието на поддържаната специфична предпоставка.
Соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на въпросите, визирани в изложението,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Е. съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая касационният жалбоподател не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност.
При този изход на спора разноски не се дължат.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 179/05.10.2017 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 390/2017 год .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: